Васко Катинчаров: Музикантският рай? Представям си го на Средиземноморието

Честити 25 години „Фрактура“! Как си представяш себе си във „Фрактура“, когато тя чукне 50?

Да си призная честно, в момента, в който започнах предаването и дълги години след това, беше на шега. В началото беше хоби, забавление. След това се превърна в моя професия. Сега също го има моментът на забавление, усещане за нещо, което си струва, в което влагам сърце и душа. От, да кажем, десетата година нататък аз спрях да ги броя и за мен по-важното е да я има всяка следваща година. Не мога да си се представя дори и на 30-ата годишнина на предаването. Пък да не говорим за 50-годишнина. Аз се наслаждавам на пътя и 50 години ми изглежда илюзорно, не мисля в тази посока.

Направил си към 800 интервюта с международни банди. Това е огромен опит. Какво обаче Васко ‘98 правеше по-добре от днешния Васко?

Това е един хубав въпрос. Тогавашният Васко нямаше лимити, не знаеше докъде може да стигне, както има такава фраза – sky is the limit. Когато обаче разбереш кое как работи и защо работи така, малко или повече се съобразяваш. Тогава бях много по-наивен и поради тази причина, когато не знаех правилата, те не съществуваха. Бях много по-спонтанен, защото нямах опит. Бях много по-наивен, не в лошия смисъл, не глупав, а много по-голям мечтател и се движех в каквато посока намеря за добре. Докато сега виждам правилата на играта и трябва да се съобразявам с тях и с конюнктурата. Тогава бяха много по-спокойни и свободни времена в медиен аспект, нямаше чак такава силна зависимост, толкова големи медийни групи. А сега трябва да се съобразяваш и с неща, които пишеш във фейсбук, какво споделяш, какво коментираш – трябва да си много по-внимателен. Времето е друго и съответно Васко е друг. От моя баща бях чул мисълта, че младостта е най-силното оръжие. И след време успях да го разбера това нещо – когато си млад, всичко е пред теб, не си обременен.

Какъв навик, каква нагласа би премахнал от музикалния бизнес?

Едното е много лесното поставяне на етикети – този е такъв, онзи е онакъв. Непрекъснато деление на ние, вие, те; ние – гражданите, вие – селяните. И накрая губещите от това разделение сме абсолютно всички. И сърдиткопетковщината. Приемаме всичко лично. А в бизнеса много неща са си чисто бизнес. Имат си строги правила. Ние тук сме малка държава, всички се познават и ако някой ти каже – пич, поработи малко повече, не си се справил по най-добрия начин – ти си склонен да се разсърдиш веднага, дори и с добро да е казано. „Тоя не е прав, какъв е тоя!“ Много лесно се сърдим.

Какъв непоискан съвет би дал на младите музиканти и фенове?

Той е генерален: винаги, преди да кажат нещо или да сложат някакъв етикет, да помислят малко. Защото нищо в този живот не се случва от нищото – има някаква причина някой да е успешен. Те не виждат защо този човек е успешен, но причина има. Защо Джъстин Бийбър е толкова голям, пък за някои не струва. Или Риана, или дори поп-фолкът като такъв. Има причина това нещо да съществува. Съветът, който бих им дал, е малко да помислят, да потърсят някаква причина, да почетат, ако имат желание.

Добре де, трябва ли да уважаваме изпълнител, само защото е много популярен и пълни стадиони, ако на нас музиката му ни се струва смотана или посредствена?

Тук не говорим за уважение, а за това, че има причина да е станало така. В този живот нищо не трябва, нищо не е задължително и никой за нищо на никого не е длъжен.

Кога последно хедбенгваше?

Последният концерт, на който бях – аха, но това беше – на Pantera, на 26 май. Аз отидох непредубеден, дали това е Pantera или не е Pantera – няма никакво значение в случая. Отидох с отвореното съзнание да чуя тези песни в изпълнение на гласа на тази банда. И се чувствах прекрасно, хареса ми – хубава емоция и добър спомен, който ще ми остане.

Значи не си баш хедбенгвал, а как – леко старческата, с поклащане на глава, повече като кимане ли?

Тактувах си, точно така!

Имаш ли колекция от ценни „съкровища“ от музикантите, с които си контактувал пряко?

Не. Не. Аз трупам спомени. Много пъти са ми давали перца, гривни, без да им искам. Всичко, което съм получавал, съм го давал моментално на приятели. Последното беше на NILE – американска дед-метъл банда. След края на интервюто шефът на бандата, китаристът Карл Сандърс, ми подари едно signature перце – с неговия подпис. И веднага след това аз го подарих на един приятел, който им е много голям фен и беше на концерта. Както казах, аз трупам спомени и изживявания. Автографи никога през живота си не съм взимал от никого.

Обаче сигурно много хора те карат да им вземеш?

Точно така. Много често ми се е случвало. Някои от хората в екипа ми понякога правят такова нещо. Аз съм честен и им казвам в прав текст – аз не съм там в контекста на фен, аз съм професионалист, отивам да работя.

А кога са искали автографи лично от теб?

В музикантските ми години (б.а. - Васко е басист в Illusion в периода 1994-1995 и най-вече вокалист на Suffer H от 1995 до 2006 г.) се случваше понякога след концерти да разписваме дискове, но повечето искаха да се снимаме. 

С кого от интервюираните все още поддържаш близки отношения – да си чатите редовно например?

Не, няма такъв, защото ние се срещаме в контекста на нашите професионални занимания и те си остават там. С някои от тях, като се видим след време за следващото интервю, се смеем заедно, защото вече се познаваме. Да кажем Шмиър от Destruction е един от тези хора. Таря Турунен, бившата вокалистка на Nightwish, е от тези хора. Кай Хансен от Helloween. С Гъс Джи, китаристът от Firewind, с него пък съвсем, щото той си е наше момче, от Гърция. Смеем се, забавляваме се. Те много добре помнят името на предаването и как се произнася, защото аз понякога им обяснявам разликата между „фактура“ и „Фрактура“. И Серж Танкиян, вокалистът на System of a Down, започна да се смее и ми записа поздрава към зрителите точно така: „Това не е предаването „Фактура“! Вие гледате „ФРактура“!“

Кое е най-досадното задължение, което се налага да извършваш в работата си?

То не е точно задължение. Нещото, което е трудно и е обезкуражаващо понякога, убиващо енергията – е чакането. Много често ни се налага да чакаме с часове, за да свършим някаква работа. Един диджей – даже забравих кой беше диджея, беше на Какао Бийч, 2007-2008-а година, още по времето на телевизия ММ – ние го чакахме 10 часа. След сета му, сутринта в пет и половина, той слезе от сцената, погледна ни, качи се в колата, с която го караха, и си замина, без нищо да каже. Десет часа! А беше говорено с него, щеше да е преди сета, след това стана за след сета, виждаше ни през цялото време, че го чакаме... От чакане ти се убива желанието, демотивираш се, усмивката ти си отива, особено в пет и половина сутринта... Аз съм търпелив, знам кое как се случва и съм го приел като част от играта, защото най-важен ми е крайният резултат. В основата на всичко стои доброто съдържание. Зрителите след това няма да ги интересува колко сме чакали. Но ако мога да прескоча нещо – това ще е чакането.

Сещаш ли се за свой оригинален въпрос, който си задал в интервю?

Не мисля, че съм измислил нищо кой знае какво оригинално. Имало е много добри попадения – самите артисти са ми казвали „Този въпрос е много добър, много ми харесва“. Но ще е несериозно да твърдя, че съм измислил нещо, което никой никога не се е сетил да зададе. Мога да ти дам интересен пример от април месец – правех интервю, беше ми третото подред със Стив Вай, разменихме няколко думи предварително и аз му казах „Подготвил съм ти десетина хлъзгави въпроса“. Той отвърна: „Знаеш ли – ако ми зададеш въпрос, който никой никога не ми е задавал, ще ти дам един долар.“. Аз му казах: „Добре, това ще бъде единайстият въпрос“. Нямах никаква представа какво ще го питам. Но от някакво шкафче в съзнанието си го извадих. Това е въпрос, който аз съм питал майка ми преди двайсет години. Въпросът беше дали някога е питал родителите си, когато са решили да го кръстят Стив, имало ли е и друго възможно име. Той започна толкова искрено да се смее и каза: „Този въпрос никога не са ми го задавали, честно си спечели един долар, но нямам пари в мен – следващия път ме подсети да ти го дам“. Имам го снимано с камера. Отговори, че не е питал това родителите си никога.

А какво ти каза твоята майка?

До момента, в който са очаквали да се родя, е трябвало да бъда кръстен на баба ми по бащина линия – Борислав. Тя, лека ѝ пръст, се казваше Борислава. Така са планирали. Когато обаче съм се родил, майка ми ме е взела за първи път в ръцете си е казала на баща ми – той се казваше Васил – „Ето го моя малък Васко“. И аз съм записан в кръщелното Васко. Аз не съм Васил, аз съм умалителното – Васко. Точно както майка ми е възкликнала.

Хубава история. Често ли се обръщат към теб с „Васил“?

Случва се да ми изпращат нещо, адресирано до мен – колет например, изпращат ми книги понякога – и там ме пишат „Васил“. Повечето хора предполагат, че се казвам Васил.

Добре, господин – по лична карта – Васко Василев Катинчаров, коя е бандата, от която наскоро сам си се изненадал колко много ти е харесала?

Bad Omens. Техният последен албум е изключително добър! Той е съчетание от поп и метъл, такъв тип. Целият албум е великолепен. Бих го препоръчал. Музиката върви напред. Пътят ни винаги е напред и ние трябва да откриваме добрите творци в настоящия момент.

Ти си и сериозен киноман. Кой филм на музикална тема би препоръчал?

Sing Street. Този филм е великолепен, красив, историята е прекрасна, взаимоотношенията, характерите са развити по един страхотен начин. А от големите биографични филми – лично аз бях изненадан как Rocketman – за Елтън Джон, не получи тази популярност, която заслужаваше, а е изключително добър. Тарън Еджъртън направи страхотна роля.

А кой филм от по-новите филми (не от музикалните) тежко те е разочаровал?

Една скоба: работата е там, че аз не гледам филми, които ще ме разочароват. Аз имам отношение към доброто кино, имам изисквания. Винаги, когато мога, ходя на кино, за да гледам даден филм, защото искам да го видя по начина, както е искал да го представи режисьорът. Имах по-големи очаквания от последната „Матрицата“. Вътрешно бях притеснен от това, че летвата е страшно висока. Това е философски филм. Беше ме страх да не прецакат историята. Накрая не си тръгнах излъган, но ми се искаше да е по-добре направен. Взаимовръзките, драматургията ми се искаше да е малко по-пипната. Може би липсваше другата сестра Уашовски. Може би времето е друго, ние сме други, с други усещания за нещата. Филм, към който също имах големи очаквания – Dunkirk на Кристофър Нолан, не беше неговият филм. А като гледах Interstellar, излязох като праснат през лицето – жесток филм! Иска ми се да изляза удовлетворен от новия „Индиана Джоунс“.

На кой език според теб метъл пеенето звучи най-нелепо? 

Има езици, на които липсват конкретни звуци. В този контекст – не метъл пеенето, а генерално пеенето като цяло. Азиатските езици като цяло звучат малко шантаво. В YouTube има много караоке изпълнения и студийни записи на песни на Queen на японски. И звучи весело и забавно. Отстрани и нашият език не звучи много добре, не е най-подходящият за тази работа. Макар че и немският не е, но на Rammstein им се получават чудесно нещата.

Има ли мацка музикантка, за която си готов веднагически да се ожениш?

О, това е като онази фраза, че пицарят не яде пици. Не мога да се сложа в такъв контекст. Може някоя жена да ми харесва, но не мога да си се представя като фен, който харесва дадената мацка и иска да се ожени за нея. Преди години страшно много харесвах Кристина Скабия от Lacuna Coil, тя преди няколко месеца стана на 51 – италианка е и има доста от чертите и излъчването на Моника Белучи. Два пъти съм се срещал с нея, тя е изключително възпитана, на живо има прекрасно излъчване и усещане. Но не мога да си го представя това нещо. А при второто или третото ни виждане с бившата вокалистка на The Gathering, Анеке ван Хирсберхен, аз ѝ казах, че през 90-те съм бил влюбен в нея. Тя вдигна вежди и каза – „Защо говориш в минало време?“. Казвам: „Ами ти имаш съпруг, имаш дете на, примерно, 15 години“. Тя: „Че на теб това какво ти пречи?“. Посмяхме се. Има такива случаи във времето. Тези неща се случват след интервютата, когато продължаваме да си говорим за някакви неща извън камерата.

И все пак – ако на някоя от тези мацки любовта ѝ минава през стомаха, с какво за хапване ще я почерпиш, за да я впечатлиш?

О, повечето от тези хора са яли всичко по света и ще е много трудно. Въпросът е да я поставиш в много изненадващ контекст – нещо, което не очаква... Бих я завел на „Витошка“, на дебелите пици на парче за лев и трийсе, дето са от много тесто. И за да види, че съм много ларж, бих ѝ взел и един айрян. Аз обичам да ми е весело и забавно в живота, съвсем сериозно бих направил точно това.

Преди три години в предното ни интервю сподели, че не ти допада явлението инфлуенсъри.

Така е.

В момента следваш ли някой такъв в инстаграм?

Абсолютно не! Не следвам инфлуенсъри в инстаграм и не ме вълнуват. Имам особено мнение към инфлуенсърите, защото те ми се натрапват, казват: това е готино, вижте това, вижте онова – при мен това не работи. Нямам нужда от излишна демонстрация на каквото и да било. Аз искам да съм заобиколен в истинския живот от хора, от които имам какво да науча. Истинските инфуенсъри са майките и бащите. Родителите са естествените инфлуенсъри. Те вдъхновяват едно дете. Истинският пример е този в семейството.  До ден-днешен моят инфлуенсър си остава баща ми. Той почина отдавна, преди 19 години. Вдъхновил ме е за много, много неща да направя, мотивирал ме е с примерите в живота си, които ми е давал. 

Би ли сглобил ей сега метъл супер група по твой вкус?

За барабанист бих сложил Джийн Хоглан, той доскоро беше в Testament, свиреше и в Death през 90-те, минал е и през Fear Factory. Изключителен барабанист, викат му Atomic Clock! Няколко пъти е замествал по спешност: този човек учи 15 песни за, примерно, три часа и на следващия ден свири като оригиналния барабанист на бандата – нещо изумително. Басист най-вероятно ще бъде Стив ди Джорджио, той също свиреше в Death, в момента е в Testament. Много харесвам басисти, които свирят на фретлес басове, без прагчета. Солокитарист бих сложил Алекс Сколник, китаристът на Testament.

Е стига де, дотук всички са от Testament...

Ами да, ама Джийн Хоглън напусна. Много ми харесват, но не бих казал, че са Testament. За ритъм китара бих сложил Скот Иън от Anthrax – този човек е прекрасен за тази работа, изключително добър. И стигаме до най-трудното – гласът... Бих сложил Джеймс Хетфийлд. Той не е ултимативният вокалист, не може да кажеш, че е най-добрият вокалист. Само че притежава всички качества на добър фронтмен и достатъчно добри гласови качества, за да седи добре с останалите.

А как си представяш музикантския рай на небето, в който би бил доволен да се озовеш някой далечен ден и ти?

Ако мога да си го визуализирам чрез нещата от нашия свят – представям си, че ще е някъде на Средиземноморието. И музикантите ще са облечени в бяло, с някакви къси или ленени панталони, с ризи. Ще са на веранда, ще свирят на кухарки – няма да има електрически китари – и ще се забавляват. Ще има коктейли, хамаци, приятелска атмосфера, положително настроение. Всичко – бяло и слънчево. Така си го представям.

Ако обаче те разпределят в ада, с кого би искал там да вриш в един казан, за да ти е по-малко гадно?

С двайсетгодишното ми аз. Да приемем, че всичко е възможно, ние не знаем. Би било интересно сегашното ми аз и двайсетгодишното ми аз заедно в един и същи казан. Със сигурност ще е много забавно. По-интересно е дали двайсетгодишното ми аз би харесало сегашното ми аз... Най-вероятно и сегашното ми аз не би било окей с тогавашното ми аз... Но ще си бъдем заедно.

Нещо, което да споделиш за финал?

Когато бях вече тийнейджър, ненавиждах да ходя с майка ми и баща ми на море. Ние ходехме по няколко пъти на море – баща ми държеше през лятото, когато можем, да ходим. И аз много се дразнех на това, като всеки един тийнейджър, разбира се. Сега бих направил всичко възможно, ако може това нещо да се случи – да ги заведа майка ми и баща ми на море. Ей сега, на тази ми възраст, той да беше жив, бих зарязал всичко за десет дена или седмица, само да имам тази възможност! Да отида с тях пак там – ходехме в една конкретна станция, тогава се казваше Дружба, сега е Константин и Елена. Бих направил всичко, за да мога да ги заведа в тази станция, ако съществува... Уважавайте и обичайте родителите си приживе!

Фотокредити: Петър Димов и Никола Копаров

Интервю на Милен Антиохов