Хората са се разпространили по целия свят със скорост, несравнима с която и да е друга дива гръбначна животно. Оцеляваме в пустини, тропически гори, планини и екстремни студове. Повечето животни не могат да се справят дори с малка част от този ареал.
И така, как един вид е успял да направи това? Ново изследване от Университета на щата Аризона (ASU) предполага, че ключовият отговор не е в нашите гени. Той е в нашата култура, пише Earth.
Как хората постигнаха глобално господство на Земята?
Проучването е публикувано в списанието Proceedings of the National Academy of Sciences.
Еволюционният антрополог Шарл Перо твърди, че хората са постигнали глобално господство предимно чрез културна еволюция – бързото разпространение на инструменти, знания и социални норми, а не чрез чакане на бавна генетична адаптация към всяка нова среда.
НАСА: Китай „измести“ Земята и увеличи продължителността на деня
„Когато хората се преместиха в нова среда, не им се наложи да чакат генетични мутации, за да се адаптират към арктическия студ, тропическите гори, пустините или голямата надморска височина“, казва Перо, изследовател в ASU.
Вместо това, хората са се адаптирали чрез културно предавани технологии, екологични знания и кооперативни социални норми. Иновациите в облеклото, жилищата, ловните стратегии, преработката на храни и социалната организация биха могли да се разпространят бързо чрез социално учене.
Перо превежда „човешкото завладяване на планетата“ в точни числа и контрастът е поразителен. Хората заемат приблизително 132 милиона квадратни километра земя. За сравнение, типичен вид див бозайник заема приблизително 165 квадратни километра. Това не е просто малка разлика. Това е различна категория съществуване.
Мистерията е разгадана: Каква е истинската възраст на Земята?
Аргументът на Перо е, че ако хората бяха обикновени бозайници, разчитащи предимно на генетичната еволюция, нашето глобално разпространение би изглеждало съвсем различно. Постигането на ареал, подобен на нашия, само чрез биология, би изисквало огромно количество време и диверсификация – онази, която обикновено е резултат от разделянето на множество, индивидуално адаптиращи се видове.
Генетичната адаптация е реална и хората я притежават в изобилие. Но генно обусловените промени обикновено се случват бавно, особено когато популациите са малки или когато околната среда се променя по-бързо, отколкото мутациите могат да се разпространят. Културата работи по различен начин. Ако една група открие по-добър начин за производство на дрехи, съхранение на храна, лов или изграждане на подслон, това знание може да се разпространи бързо чрез учене, имитация и обмен. Адаптацията може да преминава от индивид на индивид и от група на група, без да е необходима нова ДНК.
Перо твърди, че тази система на културно наследство по същество осигурява на хората втори двигател на еволюцията. Тя ни позволява да се адаптираме към новия натиск върху околната среда във времеви рамки, които биха били невъзможни само чрез биологията.
„Това изследване помага да се постави човешката уникалност в измерима еволюционна перспектива“, казва Перо. „Често казваме, че културата ни прави различни, но тук можем да измерим точно как.“
Резултатите показват, че културната еволюция е компресирала това, което обикновено би отнело приблизително 88 милиона години биологична диверсификация, в период от около 300 000 години в рамките на един вид. С други думи, културата не е помогнала само малко. В неговия модел тя колосално ускорява това, което обикновено би отнело почти невъобразимо количество време в рода на бозайниците.
Географски обхват на човешкия мащаб
Перо подхожда към това като към макроеволюционен проблем, използвайки широки сравнения между бозайници, за да оцени какво обикновено е необходимо за постигане на географски ареал в човешки мащаб. Първоначално той картографира географските ареали на близо 6000 вида сухоземни бозайници, след което организира тези ареали в по-големи биологични групи като родове, семейства и разреди.
Това му позволява да сравни размера и екологичното разнообразие на ареалите на бозайниците с глобалния ареал на човека. След това той моделира как размерът на ареала е свързан с три показателя за еволюционна промяна: възраст на рода, брой на видовете и вариации в телесната маса. Тези взаимовръзки предоставят възможност за оценка на биологичната диверсификация, обикновено необходима на групите бозайници, за да постигнат големи ареали.
Накрая той сравнява ареалите на видовете бозайници с териториите на човешките културни групи. Този последен раздел има за цел да улови нещо отличително за хората: като вид ние сме глобални универсалисти, но като културни групи често сме силно специализирани към местните условия. Перо твърди, че културната еволюция прави това възможно – един-единствен вид, който може да бъде навсякъде, но по различни начини.
Учени предупреждават: Земята губи равновесие
