Иранският външен министър Абас Арагчи е в Пекин, но там се обсъжда нещо повече от просто прекратяване на огъня между Вашингтон и Техеран. Именно в Пекин се очертават контурите на нов ред в Персийския залив и може би това е първото ясно доказателство, че войните, започнати от САЩ, вече завършват с американски политически сътресения, пише хърватското издание Advance.
Американо-(израелско)-иранската война трябваше да бъде поредната демонстрация на старата имперска логика - поне така си я представяше Доналд Тръмп. Американските атаки, участието на Израел, затегнатите икономически санкции и американският флот в Персийския залив трябваше триумфално да потвърдят, че глобалните енергийни потоци остават под контрола на Вашингтон. Новите факти обаче може да променят света, какъвто го познаваме.
Иран претърпя удар, загуби много, но съхрани това, което беше от съществено значение за тази фаза на конфликта. Техеран запази способността си да използва Ормузкия проток като политическо оръжие, издържайки на директните американски опити за блокада и в крайна сметка на провала на САЩ да прекарат кораби през Ормузкия проток. Още: Техеран задържа танкер, опитал да възпрепятства износа на ирански петрол (ВИДЕО)
Американското тактическо отстъпление, което все повече се очертава на хоризонта на фона на неуспешния опит за насилствено отваряне на Ормузкия проток и подновения призив за преговори, носи значителна политическа тежест. Вашингтон може да представи това отстъпление като тактически ход, дипломация или "отговорно управление на кризи". Но важното за региона и света е впечатлението, че САЩ, след като започнаха войната, сега са принудени да търсят изход. А това впечатление не се разсейва лесно.
За Иран най-важният резултат от тази война би бил оцеляването и политическото обновление. Техеран сега може да направи нещо, което беше трудно постижимо преди войната - да покани Китай да участва в бъдещата архитектура на сигурността на Ормузкия проток и Персийския залив, първоначално дипломатически, а в дългосрочен план - може би и логистично. Подобен ход би осигурил на Иран стратегически гаранции. Това е може би единственият сценарий, който гарантира сигурността на Иран.
След американско-израелската атака Техеран е принуден да се съобрази с факта, че сигурността му вече не може да се основава единствено на собствените му ракети, регионални съюзници и възпиране. Той се нуждае от мощна сила, чиито интереси са пряко свързани със стабилността на иранското пространство. Иран със сигурност не може да разчита на никое споразумение, подписано с американците. Тръмп излъга толкова много пъти, отприщвайки два неочаквани акта на агресия срещу Иран по време на преговорите, че американските думи вече не означават нищо.
Китай сега е идеален кандидат за посредник, тъй като има много конкретни интереси, свързани с Ормузкия проток. Китайската индустрия, транспортът, експортната икономика и социалната стабилност разчитат на непрекъснати енергийни доставки. Ако война, в която Китай официално не участва, заплашва доставките на петрол за Азия, Пекин трябва да преосмисли ролята си в Персийския залив. Дните, когато Китай беше просто основен купувач на енергия, отстъпват място на нов световен ред, от който китайското ръководство може и да не е особено доволно. Още: Изтекъл документ, коментиран от Христо Грозев: Русия е предложила на Иран мащабна военна подкрепа
Китай обаче разбира, че времената са се променили и че е невъзможно да се дистанцира завинаги. Купувач, зависим от даден маршрут, естествено се интересува от неговата сигурност в бъдеще. Силата, която гарантира това, придобива политическо влияние, което е дори по-важно от търговията.
Този сценарий предвещава дълбоко поражение за американската стратегия. САЩ влязоха във войната, за да обуздаят Иран и да възстановят контрола над региона, плюс геополитическо пренебрегване на специфични американски интереси заради марионетното подчинение на Тръмп на Израел. В резултат на това позицията на Китай може да се засили в основата на енергийната система, която Вашингтон защитава от десетилетия, считайки я за част от собственото си стратегическо пространство.
Американските бази, самолетоносачи и санкции може да останат в сила известно време, но в "уравнението на Персийския залив" ще бъде записана нова константа - Китай като гарант за стабилност, Китай като посредник в отношенията с Иран, Китай като сила, с която Вашингтон, Техеран и монархиите от Персийския залив трябва да преговарят.
Пекин ще развива тази позиция предпазливо. Китайската външна политика рядко се впуска в открити авантюри в американски стил. Пекин предпочита да консолидира влиянието си чрез инфраструктура, дългосрочни договори, дипломатически формати, финансови потоци и политически гаранции. В случая с Ормузкия проток е възможна подкрепа за регионален механизъм за сигурност, присъствие в преговорите, координация с Иран, Саудитска Арабия и ОАЕ, защита на енергийните споразумения и постепенно разширяване на политическата отговорност. Още: Заради Тръмп Украйна губи ключово предимство срещу руските ракети
Но всяка от тези стъпки намалява американския монопол по въпроса кой определя стабилността в Персийския залив. САЩ се плъзгат към ниво на хаос. Светът обаче се нуждае от стабилност, особено световната икономика, а Америка вече не е фактор на стабилност.
По този начин Иран би спечелил много. Всяка атака срещу неговата инфраструктура или политическо ръководство в бъдеще би била удар и по китайските енергийни интереси. Това не биха били официални гаранции от типа на НАТО, но в реалната политика подобна връзка би имала по-голяма тежест от много дипломатически фрази.
Великите сили не защитават съюзниците си от сантименталност. Те защитават системите, от които зависят тяхната сигурност, пари и ресурси. Ако Иран успее да свърже собствената си сигурност с енергийната сигурност на Китай, пространството за американско-израелски удари ще се свие драстично. Рисковете биха се увеличили и атаката може дори да стане невъзможна.
Китай би могъл да излезе от тази криза с предимство, което практически ще му бъде поднесено. Сега той може да действа като стабилизираща сила, макар отлично да разбира, че стабилизирането в международната политика винаги носи дивиденти под формата на власт. След успешното посредничество между Саудитска Арабия и Иран през 2023 г., довело до възобновяване на дипломатическите отношения, нова криза би могла да позволи на Пекин да замени ролята си на регионален посредник с тази на глобален арбитър. Още: Танкери на ОАЕ преминават незабелязано през Ормузкия проток
Ако Китай се ангажира сериозно с осигуряването на енергийните потоци от Персийския залив, неговото - и на други държави - желание да осъществяват част от търговията извън доларовата система естествено ще нарасне. Иран вече е склонен към това, а монархиите от Персийския залив виждат накъде духа вятърът.
Доларът няма да изчезне заради една криза, но всяка криза, която разкрива зависимостта на света от американските войни и санкции, ще стимулира търсенето на алтернативи.
Най-големият парадокс на настоящия момент е, че Вашингтон все още притежава огромна власт, но политическото пространство около него се свива. Иран устоя достатъчно дълго, за да определи цената на войната. Китай изчаква достатъчно търпеливо, за да стане необходим. Ормузкият проток демонстрира, че географията и енергията могат да обезсилят пропагандните твърдения за предстоящото поражение на противника.
Ако настоящата криза доведе до нова архитектура на сигурност, в която Китай ще има реална роля, тогава американската война срещу Иран ще завърши като урок за променящия се световен ред. Още: "Примирието" в Близкия изток: Удари в Ормузкия проток, ирански ракети по ОАЕ (ВИДЕА)
Автор: Антун Роша за Advance
Превод: Ганчо Каменарски
