"Живяхме във века на Анжел Вагенщайн". Едни хубави думи за него

Спомням си като ученик как попаднах на филма „Звезди в косите, сълзи в очите“ и тогава за първи път видях името Вагенщайн. Едва ли тогава съм успял да разбера цялото послание – за отдадеността на изкуството, за цената на компромиса и за всички онези болезнени истини, които Вагенщайн никога не спести.

Нито по времето на социализма, нито след това.

Много години по-късно се запознах с него.

Той беше неподражаем човек. И първи ще призная – не винаги сме имали съгласие по всички теми. Спорили сме доста.

Един път даже написа открито писмо до мен, което препрочитам от време на време. Защото това е синтезът на Вагенщайн – сардоничен, интересен, но въпреки това изключително идеен. Няма как да се ядосаш на човек с такава биография. Мълчиш и слушаш. И се радваш, че имаш възможността да общуваш с такъв човек-епоха. С мъдрец, който никога не измени на своите идеали", пише Александър Симов в социалните мрежи. И допълва:

"Връщам се назад към началото на промяната.

На първия опозиционен митинг човек няма как да пропусне точно Вагенщайн на снимките. Той е там в битката за промяна. Защото това е част от неговия политически натюрел. Все пак говорим за човек, който в началото на 40-те години на миналия век има издадена смъртна присъда. И е нормално след това да е в първите редици на тези, които искат страната им да е друга.

Но говорим за Вагенщайн – човек с брилянтен морален компас, истински детектор на фалшификати, измислени герои, патетични пози и измислени биографии. Той бързо разбира, че това, което възниква като „демократични сили“ няма нищо общо с идеите за промяна и се оттегли в своя ъгъл - ъгълът на мислителя с позиция, на антифашистът Джеки, който остана на своето място и именно от отдалечавенето му можем да съдим за това колко встрани от правилния път е поела България.

Видях, че описват Вагенщайн като „борец за социална справедливост“. Не че не е вярно, но това е половината истина. Вагенщайн беше комунист. Точно от онези, които остават като пилони в историята и са така незаобиколими, че дори враговете им нямат аргументи срещу тях. При него идеите бяха на първо място. Той беше човек несъгласен, цяла школа по опозиция и пишеше толкова хубаво, че аз лично не мога да се сетя за друг български писател, който да ме е увличал така.

Отворете книгата „Петокнижие Исаково“ или „Преди края на света“. Във втората като емоционален археолог Вагенщайн се завръща в онзи Пловдив преди войната, изследва образите, вълненията, емоциите, паденията и колебанията в своя живот и тази книга е много по-автентичен документ за епохата от всички ревизионистки упражнения, които днес ни пробутват като наука. Защото, когато оставим настрани сухите дати, именно човешките биографии и битки са тези, които уплътняват миналото, правят го интересно и го превръщат в училище за бъдещето.

Преди няколко години американската режисьорка Андрея Саймън направи документален филм за Джеки – „Art is a weapon” (Изкуството е оръжие). За да може да разговаря лично и без посредници с него Саймън беше научила български език. Дори една американка проумя, че такива хора са безценни, а разговорът с тях е едно от най-добрите неща, които човек може да постигне през своя живот.

Мога да напиша още много неща.

Но патетично ще кажа – ние живяхме във века на Вагенщайн.

Цял век. Кой ти го дава?

Сбогом!".