"Не искам да съм мъртъв преди да съм умрял" или един глас от Дома за стари хора в Бохот

В заника на своя живот 50 човешки съдби са се събрали под покрива на дома за стари хора в плевенското село Бохот. Всеки от обитателите му идва тук със своите спомени за преживени щастливи и горчиви мигове, за постигнати или провалени мечти. Идва и с мъката по загубени любими хора, и с надеждата за спокойни дни – колкото са му останали. Домът в Бохот е единствената специализирана институция в община Плевен, която подслонява възрастни хора и осигурява необходимите грижи за тях. Сградата е в края на селото – насред парк с алеи, пейки, беседки, иглолистни дървета и места за разходка. Видът на парка все още е тъжно зимен, но много скоро той ще стане пролетно зелен.

Двуетажната постройка е вдигната през 1947 г. – на мястото, където по време на Руско-турската освободителна война е била разположена руска военнополева болница. Самият Николай Иванович Пирогов организирал разполагането на военната болница и работата й след това. Затова и улицата, на която е сега домът, носи името на големия руски хирург.

В началото сградата е била болница на селото. После станала филиал за рехабилитация и физиотерапия на постинсултните състояния на някогашната Окръжна болница в Плевен. От 1994 г. е дом за стари хора. Преустройвана е няколко пъти – според функциите, които е изпълнявала.

Домът е с общ профил и режимът е свободен. Обитателите му могат да влизат и излизат когато пожелаят, стига да спазват правилника за вътрешния ред. На първия етаж има 8 стаи с 24 легла – те са за трудно подвижни и неподвижни хора. На втория етаж са 10 стаи с 31 легла – за потребители, които могат да се обслужват сами. Две от стаите са със собствен санитарен възел, за останалите има общи санитарни помещения. Трапезарията е на приземния етаж. Грижата за ремонтите и поддръжката на 70-годишната сграда е на Община Плевен.

Персоналът не стига – заплатите са ниски и кандидати да работят в Дома трудно се намират.

Капацитетът на Дома за стари хора в Бохот е 55 места. Средногодишната заетост е 51 места. Сега в Дома живеят 50 души на възраст от 75 г. до 90 г. Повечето са от Плевенско, но има и двама габровлии. Щатните бройки за персонала са 25, но част от тях стоят незаети.

„Това е делегирана от държавата дейност, а през последните 30 г. в България социалните дейности все остават недофинансирани. Приоритетно ни се гарантират пари за отоплението, храната и медикаментите, които са необходими. Проблемът е в малките заплати. Трудно намирам хора за обслужващ персонал – заплащането е малко, а работата не е от най-приятните. Повечето от сегашните служители са от Бохот и от околните села. Да твърдя, че всичко е прекрасно, няма да е вярно и никой няма да ми повярва, защото в България няма условия да е така. Но като цяло персоналът се справя със задачите си и поддържаме едно добро средно ниво”, обяснява директорът на дома Пламен Бъчев.

Той работи вече 20 години в тази специализирана институция. Има медицинска специалност „Физикална терапия и рехабилитация” и магистратури по здравен мениджмънт, по социални дейности и по публична администрация.

Пояснява, че медицинските сестри в Дома получават 650 лв. месечно. Санитарите са на минимална работна заплата – 560 лв. На останалия персонал заплатите са от 680 до 720 лв.  

Бюджетът за миналата година е бил 403 643 лв. Издръжката на Дома е била 138 000 лв., а фонд „Работна заплата” – 201 640 лв.

Почти всеки новопостъпил в дома минава през известна криза на адаптацията. Възрастният човек е живял преди това в определена среда, създал си е определени навици и определен мироглед. Като дойде тук, нещата се променят. Настаняването в институция донякъде отнема от свободата на човека – като живееш с други хора, трябва да се съобразяваш с тях и с определени правила. В болшинството от случаите тази първоначална криза се изживява и отминава, твърди специалистът.

„С промените на социално-икономическите условия в страната се променят и хората, които постъпват при нас. По-рано възрастните сами избираха да дойдат тук, за да живеят в една относително спокойна среда. А в последните години идват хора, които са изпаднали в краен социален риск – с починали близки и роднини или изоставени от децата си, които са заминали в чужбина. За съжаление, имаме и обратни примери - близки на наши потребители идват да си ги приберат, за да им получават пенсиите. После не се грижат за тях и възрастните хора се оказват отново сами”, разказва видимо ядосан на роднинското безсърдечие Пламен Бъчев.

Училище за стари хора

Психологическата работа с обитателите на дома е в две основни направления – групова и индивидуална. Груповата е като училище за стари хора. Занятията се провеждат четири пъти  седмично. В тях са включени модули „Здраве и болест”, „Приложна психология”, „Българска история”, „Позитивен психо-социален климат” и „Трансперсонални аспекти на живота и смъртта”, обяснява психологът на дома Лиляна Иванова.

„Най-много въпроси ми задават по здравните теми - получават се изключително интересни дискусии. Възрастните хора не се страхуват от смъртта, а от живота, от това физическото им здраве да не се увреди толкова много, че да останат неподвижни. Имаме един дядо на 82 години – Александър Сандов, който беше в много добро здраве и много ми помагаше по трудотерапия в градината. Той винаги казваше - „Не искам да съм мъртъв преди да съм умрял!”. Това го крепеше, беше се превърнало в смисъл на живота му. Той все още е жив, но сега е в отделението за лежащи”, допълва Иванова.

После с видимо вълнение разказва историята на дядо Сашо:

Навремето, когато бил 20-годишен, той срещнал голямата си любов. В живота му обаче се намесила неговата майка, която не одобрявала тази връзка на сина си. Александър бил принуден да се раздели с любимата си. След близо 40 години я срещнал на една автобусна спирка. Любовта им пламнала отново и заживели заедно. Съдбата им подарила няколко години щастие. След това жената се разболяла от алцхаймер. Дядо Сашо се грижил за нея 9 години. Когато тя умира, той отишъл да живее в дома за стари хора в Бохот. Бил много отчаян. Лиляна Иванова започнала да работи с него, за да му даде смисъл в живота. Цяла година дядо Сашо ходил на гроба на своята любима – кога с мистрия, кога с мотичка, кога с друг инструмент и мястото там заприличало на истинска градина.

„Изготвили сме един класьор по логотерапия. Тази психологична техника е свързана със смисъла на човешкия живот. Чрез нея се опитваме на тези хора в Дома да се даде някакъв смисъл, някаква вяра, дори вяра извън нашето реално съществуване. С дядо Сашо години наред провеждахме тази психологична техника”, пояснява психоложката.

Социално-психологическата дейност в Дома включва пет програми. Първата от тях е за доброволни ангажименти и взаимопомощ – тези, които могат, помагат на тези, които не могат. Втората е за залесяване и поддържане на тревните площи в парка – тя е с трудовотерапевтична насоченост. Прилагат се и  образователни и занимателни програми и работа в групи с различна насоченост. По различни поводи в Дома често гостуват ученици от местното училище, които разнообразяват ежедневието на възрастните хора. Редовно посещават специализираната институция и представители на Евангелската църква. Идват и доста благотворителни организации.

Всички празници се отбелязват с тържества и много веселба.

„Случват се и конфликти, но те отшумяват бързо. С напредване на възрастта хората повече комуникират емоционално, но пък са склонни на компромиси и бързо им минава. Това по-често се случва при жените, защото те са емоционални и се впечатляват. При мъжете е много по-рядко – те имат изградени много стабилни механизми за мъжка солидарност и за позитивни взаимоотношения.  Когато се появи проблем, събираме се с участниците в него в една стаичка, обсъждаме го и го решаваме. Просто не искаме да ангажираме и останалите и така да разширим обхвата на конфликта”, обяснява Лиляна Иванова.

„Психоложката е истинска Майка Тереза за нас. Мъчи се да ни угоди, но на хора като нас трудно се угажда”, добавя с усмивка 83-годишният дядо Димитър.
Той е в Дома от три години и е един от най-дейните му обитатели. Иде му отръки да шие и да бродира. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това е барабанист – сам си направил тупан и го занесъл в пенсионерския клуб в селото. Веднъж месечно с други местни музиканти правят забави – на рождени и именни дни, на 8 март и т.н. Лятото по четири пъти на ден ходел до Бохот, за да купува на бабите от Дома каквото му заръчат. Така се включвал и в програмата за взаимопомощ.

Да учиш английски на 83 години!

Въпреки преклонната си възраст, дядо Димитър се хванал да учи английски език.

„Тук се чувствам като у дома си. Не скучая – каквото хвана, все ще го направя. С много неща се занимаваме. В двора сме засадили 30 рози и си ги поддържаме. Обичам да чета книги. Сега се мъча да уча английски, ама е трудна работа, щото го учиш на книга, не го практикуваш. Навремето 8 години бях в Съветския съюз и ми беше много по-лесно да се оправям с руския език. Сега се хванах с английския, щото ми се иска да съм по-различен от останалите”, разказва дядо Димитър.

85-годишната Стефка Апостолова е в Дома от 10 години. Децата й са в Испания. Синът й идва сегиз-тогиз да я види. Баба Стефка им четирима внука и четири правнучки – и те понякога я навестяват.

„Да знаете колко хубаво ни гледат... Окъпани, опрани, изгладени, изобщо - няма грешка в тоя Дом.  Вчера, например, не бях добре със здравето – медицинската сестра мина 4-5 пъти през деня да провери как съм. С лекарствата не се занимаваме – купуват ни ги и ни ги раздават. Правим си празници – Коледа, 8 март, Великден, Гергьовден, най-различни. Аз съм набожна. Всяка сутрин си прочитам молитвата, затварям очи и си ги представям всичките – синът, дъщерята, внуците и правнуците”, разказва баба Стефка.

После затваря очи, за да види отново най-близките хора, които има на тоя свят... 

В региона има само още един Дом за стари хора – в село Горна Митрополия. Открит е през 2006 г. – за него преустроили част от сградата на бивше училище, но по-голямата част от базата е ново строителство. Капацитетът му е 10 мъже и 10 жени – целогодишно е запълнен. Обособени са стаи за по двама души със самостоятелни санитарни възли. Изискването към потребителите е те да са със запазена подвижност и да могат да се самообслужват. Обитателите на Дома имат право на тримесечен домашен отпуск. В щата има и социален работник, който се грижи възрастните хора там да не скучаят. Домът в Горна Митрополия има много добро партньорство с децата от детската градина и училището в селото.

Автор и снимки: Ангел Атанасов