Прокуратурата – права, но и задължения

Впечатлиха ме, защото заговориха за свободата – вечната тема на Прехода ни, свободата и свободията. Свободата, Санчо, и върхът на копието! Нека погледнем този прословут връх:

Произнасяме се по съвест и закон, свободни от всякакво въздействие. Единственото подчинение, което дължим, е на закона и собствената си съвест. Добре – но прокуратурата не е ли държавен орган? А държавните органи не са ли инструментите, които работят, за да съществува една държава? Правовата държава не се ли формира заради волята на суверена, т.е. народа, от който произтича властта? И не излиза ли, че суверенът е този, на който държавните органи дължат подчинение, а неговата воля се изразява чрез законите, които пишат специално избраните за целта народни представители?

Но какво става, ако законите се пишат не в духа, заради който е народът е делегирал властта на избраниците си? В България докарахме нещата дотам, че под фундаментално съмнение да бъде поставен точно духът на справедливостта. Или по-експертно казано – върховенството на правото. Защо? Съвестта ли счупихме или законите? Или и двете – защото каквато ти е съвестта, такива ще са ти законите, толкова и ще ги спазваш?!

Изливането на тонове думи отдавна се е превърнало в бучене, което само оглушава. Без дела, които да ги подкрепят, думите губят стойност. Колко дела от тези, които наричаме знакови, спечели прокуратурата? Срещу колко от тези хора, за които има основание да се поразгледат необясними факти за живота им? С колко осъдителни присъди за корупция по висшите етажи на властта може да се похвали? Нали независимостта е и задължение - точно както българските граждани са задължени да плащат данъци, за да може българската правосъдна система да прави всичко възможно, та да ги защитава от всеки, независимо от политическата му и икономическа сила! Така ли е в България - ама наистина, така ли е?

Автор: Ивайло Ачев