Анализ: Мир в Украйна, без Русия да се чувства сигурна, не може да има - така ли е?

Имаше много случаи през последните 10 месеца, в които изглеждаше почти неприличен лукс да загърбим сърцераздирателните реалности на военния конфликт в Украйна и да помислим върху някои от по-широките въпроси, които повдига конфликтът. Изглежда съвсем ясно кое е правилно и кое не. Русия предприе военната инвазия в суверенна държава в опит да я подчини със сила на волята си. Тя наруши всяко правило на международния ред. Тя е агресорът. Какво друго може да се добави тук? – това пита в анализ за The Independent Мери Дежевски, един от най-известните британски политически коментатори на тема "Русия". Според нея, без този дебат не може да се постигне разбиране какво ще е необходимо за траен мир.

Каква е тезата на Дежевски:

Бих си позволила да споделя, че тук има много какво да се каже. Защото, макар да изглежда, че на Запад преобладава консенсус за това какво и как е станало, има две напълно различни и дори противоположни гледни точки защо се е случило.

В първата гледна точка доминира това, което може да се нарече западен политически и медиен мейнстрийм, след като руските войски влязоха в Украйна на 24 февруари тази година. Според тази гледна точка този военен конфликт е агресия. Русия по своята същност е империалистическа сила и целта ѝ е да възроди ако не Съветския съюз, то поне Руската империя. Някои хвърлят вината предимно върху Путин, като казват, че тази военна акция е предизвикана от обсебващото му убеждение, че Украйна винаги е била и трябва да остане (подчинена) част от Русия. Други твърдят, че същината не е толкова в лидера, колкото в цяла Русия и политиката.

Но изводите са същите. Първо, не може да има разумни отношения с Русия, докато Путин не падне от власт и Москва не промени поведението си. И второ, страните от Източна и Централна Европа бяха реабилитирани: те бяха прави, когато виждаха Русия като заплаха, и бяха прави в решимостта си да се присъединят към НАТО, за да се защитят. Ако на Украйна беше осигурена подобна защита, този военен конфликт може би изобщо нямаше да се случи.

Другата гледна точка е почти огледален образ на първата, но много по-малко се е чувало за нея. Според нея военният конфликт на Русия с Украйна е основно отбранителен по природа и е започнат срещу това, което Москва видя като нарастваща — и смъртоносна — заплаха за нейната сигурност. След разпадането на СССР през 1991 г. Русия се почувства отслабена. Тя се оказа изолирана през 1990-те и началото на 2000-те години, когато бившите страни от Варшавския договор и балтийските държави се присъединиха към НАТО. Но сега САЩ (и Обединеното кралство) превзеха Украйна до степен, в която тя стана де факто, ако не де юре, член на НАТО.

През годините Русия призоваваше за създаването на някои общоевропейски механизми за сигурност, но това беше игнорирано или отхвърлено (бел. ред. - последно през декември 2021 г.: заслужава си да бъде припомнено какво на първо място поиска Путин тогава, а именно - да бъде зачеркнато всичко постигнато като разширение на НАТО от 1997 година нататък, което означава и България да излезе от Алианса). От руска гледна точка следващата стъпка може да бъде само разполагането на американски тежки оръжия в Украйна и подготовката на НАТО да атакува Русия или нейния "режим". Страхувайки се за своята сигурност, Руската федерация реши, че трябва да нанесе удар, преди тези западни намерения да станат реалност.

Тази втора гледна точка, която разглежда действията на Запада като основния и дори решаващ фактор, тласнал Русия към инвазията в Украйна, наскоро намери израз в една книга – всъщност едва ли повече от памфлет – "Как Западът доведе Русия до война" (Sealand Press, 2022 г.). Написана е от Бенджамин Абелоу, американец с медицинско образование и изследователски опит, работил във Вашингтон по ядрени въпроси. Книгата изглежда е имала отзвук особено в онези части на Европа, където общественият дебат за произхода на конфликта в Украйна е минимален, меко казано.

В 70 страници текст Aбелоу представя накратко този конфликт в неговия по-широк исторически контекст, изброява действията на Запада, довели до навлизането на Русия в Украйна (от руска гледна точка), и обяснява как те са възприети в Москва. Той обръща внимание и на първоначалните опасения на американските държавници, че разширяването на НАТО към границите на Русия може да доведе до война – не до увеличаване на напрежението, а до истинска война. Такива хора, които се опасяваха от това, бяха Хенри Кисинджър, покойният дипломат и изследовател на Русия Джордж Кенан, Джак Матлок, който беше посланик на САЩ в Москва след разпадането на Съветския съюз, интересното е, че и друг бивш посланик на САЩ в Москва, сега директор на ЦРУ Уилям Бърнс също беше предупредил за това. Малко вероятно е този отбор да се определи като лека категория. Съветът им беше отхвърлен отчасти, изглежда, поради консенсуса, че всяка руска реакция може да бъде удържана.

Абелоу разглежда и това, което той нарича "западни провокации". Те са: триумфализъм след Студената война; зелена светлина за бившите държави от Източния блок да се присъединят към НАТО, въпреки че дадоха на Русия противоположни обещания (бел. ред. - дали е така и дали всъщност са дадени каквито и да е обещания? Скрепени с договор - категорично не. Изключително интересно четиво по въпроса е статия на "Дойче веле": Наистина ли САЩ обещават на Русия НАТО да не се разширява на Изток: Спомени от Харвард). В свалянето на демократично избрания президент на Украйна през 2014 г. Русия видя вдъхновен от САЩ преврат (бел. ред. - става въпрос за Майдана и повода за свалянето на Янукович, а именно - решението му да не продължи пътя на Украйна към ЕС със асоциирано споразумение, а да се обърне към Евразийския съюз, воден от Руската федерация). Впоследствие, според Абелоу Запада въвлече Украйна в западния блок със споразумение за асоцииране с ЕС и военна помощ от НАТО. Освен това той набляга на теза, че Вашингтон отменил един по един договорите с Русия за контрол на оръжията от Студената война или тихомълком позволил да им изтекат сроковете.

В една от главите Абелоу хипотетично обмисля как Съединените щати биха могли да реагират - в светлината на своята досега неприкосновена доктрина Монро - на подобни действия на Москва в близост до американска територия. Накрая той разсъждава как би могла да бъде избегната войната в Украйна, ако Западът беше взел различни решения в ключови етапи преди това. И така авторът оголва ъглите на това, което досега е изглеждало като някакъв плавен кръг.

И двете страни могат да търсят собствено оправдание за случилото се. Онези, които винаги са гледали на Русия като на заплаха, може да кажат, че "спецоперацията" (така режимът на Путин нарича подпалената от него пълномащабна война в Украйна) доказва, че са прави, докато онези, които гледат на действията на Русия като предимно отбранителни, могат да обвинят за войната напредването на НАТО на изток. Така че този дебат продължава.

С изключение на онези редки случаи, когато в първите дни на конфликта западните политици и медии имаха искрено желание да разберат защо се случи всичко, почти нямаше сериозна дискусия, предложена от мейнстрийма. Дори бих стигнала толкова далеч да кажа, че всъщност гледната точка на Абелоу, която между другото до голяма степен съвпада с моята гледна точка, всъщност беше изтласкана в периферията на дискусиите от управляващите и от двете страни на Атлантическия океан. Привържениците на тази гледна точка бяха лишени от трибуни за дискусия, отхвърлени като заблудени, апологети на Кремъл и дори предатели.

В тази връзка може да попитате: наистина ли е от значение, че има напълно противоположни мнения за действията на Русия? Сега не е ли време да работи императивът да се помогне на Украйна да оцелее като независима държава? Но повярвайте ми, има голямо значение, защото без да разберем защо Русия започна своята "специална операция" в Украйна, не може да има разбиране какво ще е необходимо за траен мир.

Тези, които гледат на Русия като агресивна империалистическа държава, настояват, че тя трябва да бъде победена и принудена да признае погрешността на своя път. В противен случай цяла Европа, като се започне от балтийските държави и Полша, ще бъде в опасност. Те правят паралели с Нацистка Германия и Втората световна война, поради което онези, които се застъпват за мирни преговори (включително и аз), се наричат "примирители".

Ако пък вземем предвид, че конфликтът отразява опасенията на Русия от собствената ѝ слабост спрямо Запада и загубата на последния буфер Украйна по пътя на настъплението на НАТО на Изток, то се налага съвсем друг извод. И това е, че изискването за пълно поражение или смяна на режима в Москва (както направиха някои американски служители) няма да завърши с нищо, а само ще изплаши Русия и ще я направи още по-опасна. Всъщност войнствените предупреждения, които Запада отправи към Русия в края на миналата година, уж за да я сдържа, имаха обратния ефект.

Някой ще каже, че дори споменаването на такъв аргумент означава предателство спрямо Украйна. Обратното обаче също е вярно. Всички искаме оцеляването на Украйна като суверенна независима държава. Но няма смисъл Запада да гарантира нейното оцеляване, за което САЩ, НАТО и ЕС обещаха да се ангажират, без да признае необходимостта на Русия от сигурност. Само когато Русия се чувства сигурна в своите постсъветски граници, нейните съседи също ще се чувстват така. Това изисква нови механизми за сигурност за цяла Европа, може би подкрепени от добрия стар принцип за контрол на оръжията. Дотогава не може да има траен мир в Европа и заплахата от нови конфликти, дори и ядрени, ще продължи.

Бележка под линия на главния редактор на Actualno.com Ивайло Ачев, магистър "Международни отношения" в СУ "Св. Климент Охридски"

#Putin has proven that not a word he says can be trusted. While mothers bury their children, propaganda continues to convince zombie viewers that bunker Führer's actions are leading #Russia into a "bright future". But all their future is trial, prison and years of reparations. pic.twitter.com/1XzMZE1OzC

— NEXTA (@nexta_tv) December 12, 2022

Интересен факт е, че в целия анализ на г-жа Дежевски отново се вземат предвид две гледни точки - американската, маскирана под по-неутралното "Запада" и руската. Но я няма гледната точка на Източна Европа.

Историята категорично показа, че моделът на развитие, възприет от САЩ и Западна Европа след Втората световна война, се оказа по-печеливш и устойчив спрямо този, възприет от СССР. Причината СССР да рухне не беше пряка война, а война на възможности и най-важните бяха икономическите, както и културно-социалните. И това, че в СССР (и в България все още в много случаи) е по-удобно Вождът да мисли и казва на всички други какво да правят, докато на Запад трябва да мислиш сам, с всички произтичащи от това позитиви и негативи.

В днешно време обаче в Източна Европа наследството на общността на СССР и Варшавския договор продължава да определя много и важни решения за цялостно развитие. Определя и основно дали върховенството на закона и правото в съответната държава работи - т.е. дали има законност и справедливост чрез реално разделение на властите и реални възможности корупционни практики и властови монопол да бъдат преследвани от независима съдебна система. В държави като България например така и не беше извършена реална лустрация и властовите механизми бяха поети от хора от БКП и техните наследници т.е. руска сфера на влияние, а от 2007 година насам заедно с Румъния сме обект на специален мониторинг за правосъдие от Брюксел. Това беше изменено в разгара на пандемията от Ковид с общ механизъм за следене на правосъдието в ЕС, обаче България и Румъния все така остават на фокус по отношение на борбата с корупцията и беззаконието - особено България.

За Украйна положението беше още по-зле - и досега в западни анализи тя е сочена като много корумпирана държава, а след като стана независима държава руското влияние върху нея дълго време си оставаше най-силно. Защо тогава възприятието за корупция в Украйна се промени чак с идването на Зеленски на власт - само защото някой е пренаписал индекса ли или не точно: Корупция: Украйна бие България. Какво да поправим? (ВИДЕО)

Всичко това рядко е обект на големи западни анализи, защото в тях рядко се гледат микроелементите на макрокартината. И е редно да бъде зададен следният въпрос - кои точно са гаранциите за сигурност, които биха удовлетворили човек, който започна война без срещу него да имаше пряка и директна заплаха за военни действия? Дали не са тези, които удовлетворяват Сталин в Ялта? Тогава колко време ще мине преди да стигнем до дежа вю? Не трябваше ли в XXI век човечеството и големите му политически лидери да се ориентират, че ако няма гаранции и за по-малките, стигаме до "Ефекта на пеперудата"?

Автор: Мери Дежевски. Една от най-известните британски коментатори на тема "Русия". Работила е като чуждестранен кореспондент по целия свят, включително Вашингтон, Париж и най-вече Москва. Тя пише седмична колонка за The Independent, пише редовно за The Guardian и много други британски и международни издания и често коментира като гост-анализатор в радио и телевизионни предавания. Тя е член на дискусионния клуб "Валдай" от 2004 г. и всяка есен е канена на срещи с руски лидери (бел. ред. - клубът е базиран в Москва мозъчен тръст, който почва да функционира от 2004 година, а бившият външен PR консултант на руското правителство Ангъс Роксбърг го описва като част от усилията на Руската федерация да налага своя дневен ред чрез пропаганда). Бивш почетен сътрудник в Бъкингамския университет.

Превод: Ганчо Каменарски