Артемизия Джентилески е една от първите жени художнички, рисували митологични и библейски сюжети. Обществото е смятало Артемизия за неподходяща за много неща, които прави, но тя нарушава забраните във време, в което животът на една жена не струва нищо. Какви табута е преодоляла Джентилески, за да се превърне в легенда? Да се родиш жена в края на 16 век е незавидна съдба. Момче в семейството на художник би могло да бъде чирак в ателието, наследник на творчеството на художника, надежден източник на подкрепа в напреднала възраст. С момичетата нещата са били различни. Тяхната единствена ценност е било целомъдрието, а целта - изгоден брак.
Жертва на Възродителния процес се върна в Кърджали с изложба „В гнездото: имах мечта“ (СНИМКИ)
Раждането
Синьора Джентилески е родена през 1593 г. в семейството на римския художник Орацио. Майката на Артемизия умира по време на раждане и от петимата сина на семейство Джентилески оцеляват само трима.
Орацио Джентилески възприема стила на Караваджо да изобразява остри сенки и да рисува чувствени сюжети. Виждала ли е дъщеря му творбите на Караваджо? В ранната си младост поне две. Момичето идвало тук веднъж седмично за църковни служби и прекарвало останалото си време в покоите си. По времето на Артемизия жените са водили самотен живот. Ако гледате твърде много през прозореца, съседите ще започнат да шушукат, ако се показвате на посетителите на баща си, ще бъдете смятани за недостойна млада дама. Ако излизате без придружител, ще бъдете смятана за жена с ниска социална отговорност.
ЧЕЗ съдейства на млада художничка да превърне електрически табла във Видин в картини
Изнасилването
И все пак Артемизия има късмет да се роди в семейството на художник, само така тя е имала възможността да види платна и бои. В работилницата на баща си Артемизия не само смесвала бои и скицирала. Тя също така е била модел, което е било повод за клюки. Артемизия се бори с табутата не само в живота, но и в изкуството - дръзва да създава многофигурни композиции на исторически теми. През 1610 г., когато Артемизия е само на 17 години, тя рисува „Сузана и старците“. Темата е често срещана, взета от Библията: двама старци, нападащи голо момиче. Картината се оказва силна, талантлива и пророческа. Няма да мине много време, преди Артемизия да се окаже на мястото на Сузана. Приятелят на баща й Агостино Таси бил покровителстван от самия папа. В неговата история фигурират убийството на проститутка, изнасилване на сестрата на жена му. През 1611 той изнасилва Артемизия.
По стандартите на италианското ренесансово общество нещата не са били толкова лоши - считало се, че това е част от предсватбеното ухажване, освен това никой в Рим не знаел, че Таси вече има съпруга. Той обаче протака сватбата и бащата се обръща към съда. От този момент нататък Артемизия навлиза в период на публично унижение. Първо, тя е подложена на медицински преглед. а когато се опитва да докаже, че е била изнасилена, е подложена на мъчения. Всичко това се случва с цел да бъде възстановена честта на семейството ѝ. През ноември 1612 г. съдът признава Таси за виновен и го осъжда на изгнание от Рим, но неговите покровители го защитават. Затова пък Орацио губи благоволението на папата и никога повече не получава голяма поръчка в Рим. Що се отнася до Артемизия, тя получава дългоочакваната си свобода: вече няма какво да защитава.
Художничката изразява чувствата си в "Юдит обезглавява Олоферн" 1611–1612 - на платното е изобразено как мъжът е държан от две жени: силата на едната никога не би била достатъчна. Кръв шурти във всички посоки. Юдит има лицето на Артемизия. А Олоферн, разбира се, е Таси.
Нов живот
Още: Две жени претендентки за президент на Ирландия
Артемизия Джентилески скоро се омъжва за художника Пиерантонио Стиатези. Най-вероятно това е бил брак по сметка: по онова време неомъжена жена е било нещо нечувано и бащите са се стремели да уредят браковете на дъщерите си възможно най-скоро. Репутацията на художничката е съсипана в Рим, но тя все още е можела да намери нов живот другаде. Младата двойка заминава за родината на младоженеца, Флоренция. Там Артемизия започва нов живот. В новия град никой не клюкарства зад гърба ѝ. А изкуството там процъфтява.
Признание
Стратегията на младата художничка е добре обмислена. Тя трябва да започне нов живот с голям мащаб. И така тя започва да рисува за Медичите. През следващите десет години тя създава седем картини за херцог Козимо II и майка му, Кристина Лотарингска. Сред тях е преосмислянето на „Юдит и Олоферн“, по-натуралистична и кръвожадна версия (1614–1620). През 1616 г. професионализмът на Джентилески е признат от Академията за изящни изкуства. Това е центърът на европейския художествен живот. Тук учат бъдещи художници, формират се канони и се срещат строги академици. За първи път жена се присъединява към техните редици. За първи път обществото обсъжда постиженията на Артемизия, а не нейните неуспехи. Изглежда, че художничката най-накрая има всичко, за което може да мечтае: поръчки, признание, слава. И въпреки това в писмата си тя казва: „Умирам от мъка.“ Между 1613 и 1618 г. Артемизия ражда пет деца и губи четири от тях. Само дъщеря ѝ, Пруденция, оцелява.
Може би, ако Артемизия е обичала съпуга си нещата щяха да са по-лесни за нея. Но връзката ѝ с Пиерантонио не върви добре. И така, Джентилески си намира любовник, флорентинския благородник Франческо Мария Марини. Съпругът на Джентилески е безпомощен да се справи с богатството и властта на Марини. Но очевидно е ревнив – връзката на двойката скоро ще достигне точка на кипене. Междувременно обществото преувеличава ситуацията. Артемизия отново е обект на клюки: „Невярна съпруга!“ И тя и Пиерантонио решават да си тръгнат. Връщат се в Рим, където след време се разделят и Артемизия отново е свободна жена. Вече като самотна майка тя отива във Венеция, а след това в Неапол.
Родена е Руска Маринова, българска художничка
Лондон
През 1639 година тя заминава за Лондон по покана на крал Чарлз I, по това време баща ѝ, Орацио, вече служи в английския двор. Това може да е последният ѝ шанс да види възрастния си родител и да му помага. Там тя създава „Автопортретът като алегория на живописта“. Художничката изобразява себе си по време на работа, но не за самовъзхищение. Орацо Джентилески умира през 1639 г. и след смъртта му Артемизия остава в Лондон няколко години. След това се завръща в Неапол, където остарява и постепенно дейността ѝ намалява. Художничката намира и покровители тук: работата ѝ е особено ценена от сицилианския аристократ Антонио Руфо. През 1654 г. Джентилески все още приема поръчки, но е все по-зависима от асистента си. Не се знае със сигурност кога е починала. Най-вероятно е било през 1656 г., когато в Неапол избухва поредната чумна епидемия.
Още: Научен пробив: Разгадаха тайната на депресията при жените
Признание
След смъртта на Артемизия, нейните картини имат същата съдба като тези на много от нейните колежки. Те са забравени в продължение на два века и половина. Четири от нейните картини са признати едва наскоро - преди това се е смятало, че са произведения на Кавалино. Творчеството на Джентилески е обсъждано за първи път от дълго време в началото на 20-ти век. След това ученият Роберто Лонги публикува статия „Джентилески: Баща и дъщеря“. Четиридесет години по-късно съпругата му, Анна Банти, публикува романа „Артемизия“, базиран на биографията на художничката. Книгата става популярна. Изнасилването обаче е най-обсъжданото: как се отразява то на кариерата на Артемизия?
Британска художничка се омъжи за древен камък
През 70-те години на миналия век започва нова вълна от интерес към творчеството на Артемизия, благодарение на феминистките учени. През 1976 г. историците на изкуството Линда Нохлин и Ан Съдърланд Харис организират голяма изложба „Жени художнички: 1550–1950“. Днес знаем много повече за Артемизия. Историците на изкуството приписват нейните произведения и организират самостоятелни изложби.
Още: Извинение и обезщетение: Дания ще плати на хиляди гренландски жени
Първата феминистка
Джентилески е наричана първата феминистка в историята на изкуството: тя е преодоляла неравенството между половете в изкуството и живота. Ето какво казва Летиция Тревес, куратор на изложбата „Артемизия“ в Националната галерия в Лондон: "Тя отстояваше това, за което се борим днес. И беше феминистка в най-истинския смисъл на думата, преди да бъде измислен терминът „феминизъм“."
Снимки: Getty images
Властта отчита: Все повече жени на ръководни позиции у нас през 2024 г.
