Добромир Банев: Ние не можем да съществуваме без любов

Предлагаме на вниманието ви интервю с Добромир Банев и няколко стихотворения от книгата му.

Как се отразява пандемията на един творец?

Пандемията се отразява сложно на всички ни. За никого не е лесно да се събужда с мисълта, че чувството за свобода за момента не съществува в чист вид. Аз съм социален човек, липсват ми контактите с приятелите, но пък заедно с това умея да се наслаждавам на самотата. В творчески план, въпреки кризата, аз все пак имах възможността два пъти да представя най-новата си книга „Обичай ме бавно“ в чужбина. През март посетих Виена, а през есента бях и в Берлин. Трогателно е да видиш всичките тези хора, които идват, за да те уважат, да те чуят на живо. Маските не могат да скрият очите им, а очите казват всичко. Това особено ясно личи сред българите в чужбина, които са жадни за родна култура. Надявам се книгата да бъде подобаващо представена и на българска територия, защото за мен срещите с читателите са от изключителна важност, те са част от вдъхновението.

Имахте ли време и нагласа да създавате нови стихове?

Време за писане винаги се намира. Продължавам да пиша стихотворения, бавно и полека работя върху следващата си книга. Интересното е, че по същество стихотворенията остават лирични, но заедно с това звучат по-философски. Когато сме изправени пред някакви предизвикателства, каквото безспорно е пандемията, ние обръщаме поглед и навътре към себе си. Даваме си сметка за истински важните неща в живота, мислим повече за смисъла и за това, в какво точно се изразява той. Няма как това да не се отрази и върху нещата, които пиша.

Промени ли се отношението към любовта и любовната лирика в ситуация на карантина?

Не, не бих казал, че се е променило. Ние не можем да съществуваме без любов, тя е основната движеща сила на всичко. Изумително е колко млади хора четат любовна поезия във време, когато всевъзможни устройства в голяма степен определят живота ни. Животът сам по себе си е поезия, сам по себе си е любов, затова поезията винаги ще предизвиква усмивки и аплодисменти.

***

Животът? Той е всичко онова,

което се изплъзва от ръцете –

безшумен вятър, шепот на трева,

копринено небе, невинно цвете.

С теб двамата сме само мизансцен.

Телата си споделяме по право.

Изглежда, полудяла си по мен.

Изглежда, до уши съм хлътнал здраво.

Измисляме си нежни имена.

Остава любовта неназована.

Сред четири годишни времена

опитваме се да останем двама.

Телата помнят. Думите горчат.

Изплъзва се животът. Ние също.

Ръцете ни умеят всеки път

еднакво да убиват и прегръщат.

* * *

Не са виновни птиците, не са.

Виновно е небето, че обича.

Животът е изпълнен с чудеса,

макар да ни изглежда прозаичен.

Покоят е най-сигурният бряг.

Вълните му приписват просто рими.

Не е виновен никой следващ сняг,

че рано или късно идва зима.

И с теб не носим никаква вина,

че още се обичаме в далечност,

която – като в книга – е една

история, обречена на вечност.

* * *

Привикваме към тъмното навън,

но слънцето оставя отпечатък:

отворим ли очи след тежък сън,

спокойни продължаваме

нататък.

Достигнал най-върховния екстаз,

да мога да мълча и да ме чуваш,

разбирам вече смисъла и аз:

щом можеш да обичаш –

съществуваш.