Има традиции, които интернет все още не познава. И когато се натъкнеш на тях оставаш изумен. Все едно присъстваш на скъп личен празник. В нашия пореден епизод на “Изпечени истории” отиваме до Стражица и стражишкото село Мирово, за да ви покажем една точно такава вековна история - заравянето на наречен хляб за здравето на всички хора в региона!
Наш герой е Лиляна. За нея хлябът не е храна. Той е молитва. Начало и край. Нишка, която свързва поколения и спомени.
„Всичко започва с хляб и завършва с хляб“, казва тя, докато брашното ухае на детство и топлина. „Тестото е живо, като организъм. Ако не го месиш с желание, то не става. То е отражение на душата на човека, който го прави.“
Селото – сърцето, в което живее обичта
Лиляна говори за селото така, както човек говори за първа любов. „Селото е всичката любов на този свят“, казва тя и си спомня голямото семейство на баба си – единадесет сестри, много глъч, празници, гости. „По пости се ходи на гости, докато обиколиш всички роднини“, повтаря думите ѝ и се усмихва.
Тук хлябът е повече от храна. Той е аромат, който изпълва цялата къща, още щом отвориш брашното. „Мирише на нещо истинско“, казва Лиляна. „То не може да се обясни, трябва да се почувства.“
Магията на живота, събудена в една шепа мая
В ръцете на Лиляна и най-простите съставки оживяват. Топла вода, малко брашно, щипка захар – и маята започва да диша. „Брашното е пресято два пъти, за да му вкараш въздух“, казват бабите. За да стане сместа „като боза“ – живо начало на бъдещия хляб.
Както някога, когато във всяка къща се е месил хляб два пъти в седмицата – обичай, съхранен единствено в нашия фолклор.
Хлябът – труд, ритуал и почит
Лиляна не крие уважението си към тази най-древна българска традиция. „Когато се раждаш – посрещат те с хляб. Когато си тръгваш – изпращат те с хляб.“ За да има хляб на масата, земята трябва да бъде изорана, засята, ожъната, овършеана. „Затова българинът го е ценял“, казва тя.
Тестото се меси тихо. С шепот, не с удари. „Хлябът не е вреден. С хляб сме израснали“, смее се Лиляна, припомняйки си онези години, когато една филия е била най-голямото богатство на масата.
И както от векове са повелявали бабите: хляб не се тъпче, не се обръща с кората нагоре, за да не му е тежко. Не се реже – чупи се с уважение.
Орисан хляб за здраве, берекет и сплотеност
Днес Лиляна подготвя специален хляб – орисан, наречен. Той ще бъде изпечен в подница – старинен глинен съд – в импровизирана фурна, издълбана в земята. Ритуал, който сякаш е изваден от времето на прабългарите.
Преди да постави тестото в подницата, тя го орисва:
„Да е светлина в душите ви,
да са от радост сълзите ви,
да има мъдрост в избора ви,
да е споделена обичта ви,
да бди ангел над рожбите ви,
да пребъдат корените ви,
от здраве да се не отървате.“
„Реченото да бъде сторено“, прошепва Лиляна.
После украсява хляба с „гумно“ – фигура като осмица, символ на дом, затворен кръг, защита. Символ, че нищо от къщата не трябва да се разпилява – нито хлябът, нито обичта.
Този хляб, казва тя, ще бъде изпечен „за здраве, за берекет на нашия град, града на Ангел Каралийчев“.
Хляб, който пази паметта на мястото
В Мирово хлябът не е просто печиво. Той е памет. Той е връзка. Той е благословия, предавана от баби на внучки.
И докато Лиляна меси, усмихната и спокойна, човек разбира – някои традиции са живи, защото има кой да ги носи в сърцето си.
В нейното село, където „замирисва цялата къща“, хлябът продължава да разказва историята на България – топла, ухаеща, жива.
