С перо в раната
Като че ли българинът обича да се оценява през очите на другите. На собственото си огледало той не вярва, а мнението на сънародниците си смята за недостоверно. Стига само някой чужденец да каже добра дума за българите – и цели булеварди могат да бъдат кръстени на негово име. А стори ли за миг обратното, на часа го обявяват за изконен враг на българщината.
Ето пред нас стои книга, писана за „комитаджиите“, но всъщност – посветена на България. Тя е дело на чужденец, при това французин. По времето, когато е писана – 1931 година – общественото мнение във Франция отдавна е настроено антибългарски, а нейните правителства твърдо подкрепят Югославия. Париж е категорично против българското желание за ревизия на Ньойския договор, който сме принудени да подпишем на 27 ноември 1919 година. Този договор налага сръбското господство над Македония, а точно нерешеният македонски въпрос е болното място, раната на българското общество. Затова и тази книга се оказва актуална за своето време. Но и днес, над осемдесет години след написването й, тя не оставя читателите си равнодушни.
Кой е нейният автор? Албер Лондр (1884–1932) e човек, който обича да се подлага на изнурителни пътешествия, а нерядко и на опасности, за да осведомява своите читатели „от мястото на събитието“. В този смисъл той е един от родоначалниците на големия репортаж, писан по горещата следа на събитията. Лондр вярва, че журналистиката е призвана да се бори за поправяне на световните грешки. За него репортажът трябва не да развлича читателите, а да подпомага избора им на позиция. „Нашият занаят – пише той – е не да доставяме удоволствие, нито да напакостяваме. А да потопим перото в раната“.
Намерението му да стане поет е провалено от избухналата през 1914 година Първа световна война, която предопределя пътя му на журналист. Оттук нататък известните вестници „Пти Журнал“, „Котидиен“ и „Пти Паризиен“ стават негов дом, поне за краткото време, в което той се задържа в Париж. В продължение на осемнайсет години репортажите на Албер Лондр не спират да изненадват читателите от най-различни краища на света – от Полша до Сирия и от Япония до Аржентина. Ето защо купувачите са жадни за всеки нов брой на вестника, на който сътрудничи Лондр. И то не за да се пренесат в екзотични места. Напротив, журналистът „топи перото си“ в най-лютите за съвременниците му социални язви, позволява си да пише за ада във френските каторги и лудници, за уж забранената търговия с роби... От погледа му не убягват малцинствените, расовите и национални проблеми по света. Своите репортажи той събира в отделни книги, някои от които носят заглавия като „Срещу промиването на мозъка“, „В Русия на Съветите“, „Китай в лудост“, „В каторгата“, „Пътят до Буенос Айрес“, „При лудите“, „Данте нищо не е видял“, „Абаносова земя“, „Скитникът евреин при¬стигна“, „Ловци на бисери“, „Войната в Шанхай“. Общо четиринайсет на брой приживе, те продължават да излизат до ден-днешен и да се четат на един дъх. Непосредствено след гибелта му през 1932 година дъщеря му учредява най-авторитетната днес награда за журналистика – „Албер Лондр“, чиито носители – вече седемдесет! – са сред най-големите имена на Франция в жанра.
Лондр нерядко се разграничава от официалната политика на Париж. Вироглавият журналист определено има чувството за собствена мисия и не се бои да напусне даден вестник, когато усети натиск от страна на редакторите или собствени¬ците. Фактът, че си намира винаги ново работно място, говори сам за себе си. Лондр става пример за свободен и независим журналист, който няма намерения да отстъпва от принципите си. Веднъж поредният главен редактор го извиква, за да му каже, че един от репортажите му за Рур не се съобразява с „линията на вестника“. В присъщия му стил Лондр отвръща: „Репортерът, господине, познава само една линия – железопътната“.
Точно този журналист решава да посети през 1931 година България. С какво тя привлича вниманието му? През 1919 година дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) – Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев – я възстановяват, вече под името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Най-ярката й фигура е Тодор Александров, макар срещу него да има силна вътрешна опозиция. Много скоро Организацията се забърква във вътрешнополитическите борби в България, като е в състояние на война с правителството на Александър Стамболийски. ВМРО не участва в свалянето на БЗНС от власт на 9 юни 1923 година, но точно нейни хора физически ликвидират Стамболийски. Новото правителство на проф. Ал. Цанков бързо разочарова Организацията, която се насочва към споразумение с Българската комунистическа партия (БКП). Печално известният „Майски манифест“ нанася удар върху авторитета на ВМРО и води до убийството на Тодор Александров през 1924 година. В този момент изгрява звездата на Иван Михайлов, който започва да се налага като главната фигура на Организацията, методично елиминирайки всички, изпречили се на пътя му. През 1928 година Михайлов нарежда убийството на колегата си от Централния комитет ген. Протогеров, което води до разцепление на ВМРО. Хората от двете оформени крила – наричани „михайловисти“ и „протогеровисти“ – започват да се избиват по улиците. Привържениците на Иван Михайлов имат подкрепата на българските власти и на Италия. Като по-слаба страна, „протогеровистите“ се сближават с БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“, а търсят и финансовата подкрепа на Белград и Атина, с което преминават границата между патриотизма и националното предателство.
„Македонските убийства“ правят силно впечатление в Европа, както и очевидната невъзможност на българските власти да ги прекратят. Правителството не може, или по-точно не иска да промени и фактическата загуба на държавния суверенитет в Пиринския край, в който ВМРО изцяло контролира живота на населението. Това са причините, които тласкат Лондр да проучи случая на място. В желанието си да напише обширен репортаж по въпроса той пристига в София с намерението да „освети“ нелегалната ВМРО и водача й Иван Михайлов. Странстванията на Лондр из страната в търсене на неуловимите комитаджии са в основата на двайсет и четирите епизода на репортажа, събрани от него в отделно издание.
Никой не подозира, че това ще бъде последната книга на Албер Лондр. На 16 май 1932 година той загадъчно загива в пожар на кораба, с който се връща от Китай, след като разследва намесата на съветските болшевики в китайско-японските отношения.
Цена 13 лв.
