"Отбраната се крепеше на супергерои". Изповед на завърнали се от плен защитници на Азовстал

КОМБАТ: Вадеха куршумите без упойка, раните превързваха с чаршафи

Разбира се, ние се настройвахме за война: така е по-лесно. Не за такава война, за военна игра. Беше тежко, когато загина първият човек от нашата група. Един час не можех да мисля за нищо друго. Втората смърт, която беше понесена тежко, беше смъртта на най-добър приятел. Беше удар. Останалите смъртни случаи вече се възприемаха спокойно.

В Мариупол всичко стана толкова нереалистично, че се възприемаше като игра на Battlefield: самолети летят, стрелят навсякъде, танкове, хеликоптери, артилерия, водят се градски битки... Наистина, като компютърна игра на максимална скорост. И тогава имаше 2 варианта – или се губиш, плашиш се и се затваряш, или се пускаш и се оставяш на течението. Както казваше моят приятел, "просто наблюдавай". Радвах се, че жена ми е в безопасност – нямаше нужда да се тревожа за това. Така че пуснах всичко и просто си вършех работата.

Нашата група живееше за мига: събудиш се, ядеш, ако има какво – страхотно! Отиваш, правиш успешна операция – страхотно! Операцията върви добре – наслаждаваш се на момента, ако не върви – не му се наслаждаваш. Живееш тук и сега и не мислиш за бъдещето. Когато започнаха да ни говорят за деблокада, ние изобщо не мислехме за това. Когато казаха, че сме обкръжени, също не мислехме за това. Мислехме само за работата си. Но не при всички се получи така.

Освободен от "Азовстал" граничар разказва за отношението на руснаците към пленниците (ВИДЕО)

Аз държах защитата на Мариупол до началото на април. Това бяха градски боеве, при което бях ранен. В "Азовстал" попаднах на 26 март. На 15-16 април започна кръгова отбрана.

Намирайки се в бункера сред ранените, страдахме от липса на храна. Имахме зърнени храни, но когато един от проходите беше ударен от въздушна бомба и след това беше унищожена столовата, където можеше да се готви, имаше само сурови зърнени храни. Ядяхме каквото ни беше приготвено в съседен бункер, на 1 км от нашия. Момчетата носеха храна в бъчви, отнемаше до един час време: постоянни въздушни удари, ракети, бомби и артилерия пречеха на преминаването.

Закуската, обядът и вечерята ни бяха по половин чаша каша и малко парче сланина, каквото понякога нямаше. Това ни беше за ден. Накрая се даваше вода от реката, жълта. Пиехме я и постоянно тичахме до тоалетната.

Отбраната на "Азовстал" се крепеше на супергерои

Аз не държах отбраната в "Азовстал": бях ранен. Но момчетата, които защитаваха завода, казваха, че е много тежко: единствената височина беше Шлаковата планина, която врагът вече беше превзел. Това е най-високата точка, от която заводът може да се види ясно. Всички позиции се прострелваха и движението се проследяваше лесно. Над нас постоянно летяха квадрокоптери, а през нощта – дронове с термовизьори.

На 15 април беше последното отстъпление в "Азовстал" на нашите момчета. Изведоха ни, първата група, на 16 май. Момчетата държаха защитата един месец в най-трудните условия – без храна и нормална вода. Бойците, които можеха да изпълняват бойни задачи, бяха катастрофално малко. Повечето – контузени или такива, които се страхуваха да напуснат бункерите: войната "претопи" мнозина.

Защитата на "Азовстал" се държеше на супергерои. Руските медии представиха информацията така, че от завода са излезли 2000 души, те можели да защитават завода още дълго. Но всъщност, ако от тези 2000 махнем ранените, жените, загиналите и "претопените" от войната, остават много малко момчета, които бяха на върха и държаха "Азовстал". Особено през май.

Русия пусна видео с разпит на командира Волина от "Азовстал"

Друго беше с лекарствата. Когато обработваха пресни рани, режеха чаршафите, изпираха ги и просто ги напъхваха в раните. Нямаше и силна упойка: боецът с откъснат крак, който лежеше до мен, беше набоден около мястото около откъснатия крайник и костта му беше отрязана на живо. Нашите лекари бяха подложени на огромно напрежение. Стигна се дотам да не спят 2 дни поред: притокът на ранени не спираше. Не останаха лекарства.

Най-малко 5 души в бункера се самоубиха

В бункера имаше много самоубийци. Помня поне 5 случая. Но и много момчета загинаха. Много достойни мои приятели загинаха само защото, когато поискаха помощ, им беше казано: "Няма достатъчно хора". И тогава идваш в бункера и разбираш, че все още има хора, просто ги е страх да излязат да помогнат. В началото това силно ме вбесяваше.

Нашите момчета от "Азов", "Мечките", 36-а бригада, полицаите, съюзническите части се показаха отлично. Те трябваше да изпълняват бойни задачи в продължение на 4-5 дни без почивка. От моята група загинаха около 40% от състава. Някой каза, че броят на жертвите им достига почти 80%. Когато дълго време никой не те сменя, след седмица усилена работа в нонстоп режим организмът започва да се предава. С лош сън, постоянен адреналин и физическо натоварване ставаш като зомби и тогава умираш. Не защото врагът е силен, просто организмът не издържа такова натоварване.

Приеха ни така, сякаш сме виновни за разрушаването на Мариупол

Настаниха ни в отделения за 5 човека. Ако сравним "Азовстал" и пребиваването в плен, то в плен беше по-добре с храната: хранеха ни 3 пъти на ден. Там нямаше нищо, а ето 3 порции. Макар и малко, това е храна.

В Новоазовск хората от ДНР идваха няколко пъти при нас с въпроси. Казах всичко както си е. Казвам: "Момчета, вие дойдохте при нас – ние се защитаваме. Вие сте военни – ние сме военни, вие имате своя истина – ние имаме своя. Ние не сме нацисти. Ако са ви казали, че уж се движим на зиг-заг наляво и надясно, това са глупости. Ние сме военни, защитаваме целостта си. След това дори тези, които първо скачаха, започнаха да разбират, че това, което им е казано по-рано, е пропаганда. Същите ДНР-овци неведнъж казваха: "Момчета, нас тук ни лъжат за нацистите".

Двама бойци от "Азов" разказват как са евакуирани с хеликоптери от завода "Азовстал" (ВИДЕО)

След разговори с нас на различни теми 3-4 момчета от Донецк, които ни охраняваха, дезертираха. Събраха нещата си и избягаха веднага след като бяха повикани на война. А отначало казваха: "Вие сте фашисти!". Но след седмица на комуникация те сами дойдоха при нас и попитаха: "Момчета, как сте?" Начинът, по който се промениха, беше забележим по общуването. Отначало ругаеха и след седмица-две, след като ни наблюдаваха, разбраха: момчетата не са такива животни, каквито ги рисуват. Хората видяха, че ние не сме фашисти, не сме нацисти, а военни, които защитават земята си.

При нас идваха и журналисти и се опитаха да направят картината, която им трябваше. Уж сме искали да унищожим руснаците. Казах: "В нашия полк 60-70% от бойците говореха на руски, а вие ще кажете, че тук се посяга на рускоезичните?" Питаха дали съм стрелял по цивилни. Казах: "Как си го представяте? Имам 2 апартамента в Мариупол. Мислите ли, че ще започна да карам из града и да стрелям по тях? Имахме много мигранти от Донецк в нашия град. Мислите ли, че веднага след като ни нападнахте, те са разположили танковете си и са започнали да удрят града, в който живеят?" Така че интервютата с нас не се получиха, въпреки че искахме. С момчетата се надявахме лицата ни да светнат и това да улесни размяната.

Имаше и разпити. В Новоазовск ме разпитваха 3 пъти. И когато се разбра, че съм от Мариупол, ми се обадиха посред нощ и ми предложиха сътрудничество. Искаха да издам някакви данни, да свидетелствам срещу Редис (Денис Прокопенко – подполковник от Националната гвардия на Украйна, командир на полка "Азов", награден като Герой на Украйна – б.р.). Казаха, че ще мога да се върна в Мариупол, да си взема паспорт в ДНР и да живея там.

Впрочем Редис е признат за твърд боен командир както от Министерството на държавната сигурност на ДНР, така и от Следствения комитет на Руската федерация, и от обикновените жители на ДНР. Всички говореха за Редис само с уважение. Той се показа много достоен в Мариупол. Къде е сега, не знам. По последна информация е бил в Еленовка, след което е бил изведен.

Огласиха подробностите как и защо са сложили оръжие защитниците на "Азовстал"

Всеки понасяше разпитите според психологическото си състояние. Честно казано, подготвях се за най-лошото – изтезание. Но всъщност физическо насилие не е имало. Не отричам обаче, че може да е имало в Еленовка. Говоря само за себе си и за момчетата, които бяха с мен.

От гледна точка на лечение, не ни лекуваха много, но не позволяваха "тежките" момчета да умрат. Например краката на боец ​​​​загниха – беше необходимо да се изреже костта, да се изчисти гнилото месо и да се зашие отново. Ако медицинска сестра влезе в отделението и там вече започва да мирише на гной и гнило месо, едва тогава започват да извършват манипулации и да извършват операции на момчетата. Нямат много лекарства, нямат и нормални обезболяващи.

Аз съм от Мариупол – вече нямам дом, жена ми е в Европа

Мислехме за размяна. Отначало ДНР-овците тичаха със списъци, след това някои от нашите си тръгнаха. Когато обявиха списъците за размяната, не се зарадвах да чуя фамилията си: бяхме 3-ма, от тримата посочиха само мен. Аз съм от Мариупол – всъщност вече нямам дом, жена ми е в Европа. А моят приятел е от Киев. Има родители там, момиче. Смятах, че той трябваше да тръгне вместо мен. 

Сега съм на рехабилитация в Украйна. Въпреки че се върнах, не искам жена ми да идва. По-спокоен съм, когато тя е в Европа. В нашата група имаше безстрашен човек, който се представи отлично. Но жена му остана в Мариупол. Когато започнаха тежките битки, видях как той се превърна от лидер в човек, който постоянно се тревожи за нея. Случваше се, че имахме само няколко часа за почивка и той не можеше да заспи, мяташе се насам-натам. Това се отрази на работата му, вече не тичаше толкова бързо, реакциите му се забавиха. Накрая той загина. Не защото беше лош специалист, а заради моралното изтощение, което се отрази на физическото му състояние. Не искам да повтарям неговия път. И сега, въпреки че ходя с патерици, смятаме заедно с нашето "Инвалидно отделение" веднага да се върнем в строя след възстановяване.

ТОРК: Свалиха ни часовниците, верижките, пръстените, взеха ни телефоните и ги сложиха в джобовете си

Стигнах до "Азовстал" на 15 април по време на пробив от нашия сектор към сектора на "Азовстал". Преди това изпълнявахме бойни задачи изключително с движение из града. Пробих в "Азовстал" като ранен, така че не участвах в защитата на завода.

Военнопленница от Мариупол разказа за разпитите в руски плен

Веднага щом пробихме, всички бяхме затворени на територията на завода. Защитавахме се, но това вече беше нещо като стрелбище за курсант-пилоти. А морската артилерия, която вече не удряше града и близките населени места, работеше изключително върху завода. Изпълнихме заповедта, задържахме голяма част от врага – пехота, техника, авиация, флот, когато се опитаха да пробият града. Ако имахме опит от такава война, щяхме да издържим по-дълго, просто ни липсваше практика.

Самият град се задържа близо 2 месеца. Тогава всички се преместиха в "Азовстал" и удържаха последния пост. Като цяло държахме огромна група при себе си в продължение на 3 месеца.

На 15 април беше получена заповед, че от 16-и ще започнат бавно да изтеглят ранените от бункерите към Новоазовск. Бойно готовите бяха изпратени в Еленовка, в следствения арест. Обещаха нормални условия, да няма мъчения, да се спазват Женевските конвенции.

На 16 май ме изнесоха от бункера заедно с други тежко ранени. Понесоха ме към изхода от завода. Тогава вече имаше изход навсякъде: нямаше стени, нямаше нищо. До вечерта бяха изведени около 50 души. Те бяха натоварени в автобуси, преустроени на евакуационни автомобили – по 9 места във всеки, и в няколко линейки, където можеше да пътува по един човек. Качиха ме на носилка и ме закараха в Новоазовск.

В Новоазовск ни очакваха постоянни разпити от комендантите и от техните местни надзиратели. Всички идваха и питаха: "Защо воюваш? Защо дойде?" Когато казах, че съм местен, от Мариупол, следващият въпрос беше: "Защо стреляш по своите?" Казвах: "Тъй като вие сте дошли в моята къща, имам идеални условия по отношение на отговора". Опитаха се наблегнат на това, че сме фашисти, нацисти, въпреки че това не беше обосновано по никакъв начин.

Какво очаква пленените бойци от "Азов"?

Ако при разпита видят, че някой има телефон, ланци, кръстове, часовници, пари, като маймуни се нахвърляха на златото, на тези айфони. Часовници, верижки, пръстени, всичко ни взеха и си го сложиха в джобовете. Третираха ни като врагове, но не ни убиваха.

Към 9-10 часа пристигнахме в Новоазовск. Там ни нахраниха, добре, как ни нахраниха... Дадоха ни студена каша, казаха: "Поспете малко, на сутринта ви чака дълъг път". Нямахме представа къде ще ни отведе този "дълъг път". Разбрахме, че не си струва да вярваме на споразумения, че ще получим помощ, лечение и че след това ще има размяна.

Като се събудихме се сутринта, разбрахме, че ни водят в Донецк. В Донецк ни беше оказана минимална медицинска помощ. Превръзки се правеха на всеки 3 дни. Първата операция беше направена след 2-3 седмици – на мъж с ампутиран крак и бедрото му вече беше гноясало. Тази операция беше жизненоважна – и той беше опериран. Същото беше и с други – операция беше направена само на тези, които имаха гангрена, за да няма отравяне на кръвта.

Намирахме се в някакъв рехабилитационен център за възрастни хора: те всъщност нямаха никакви медикаменти, никаква хуманитарна помощ. Нямаше с какво да лекуват. Няколко пъти намекнахме за Червения кръст или хуманитарна помощ и в отговор чухме: "Кой има нужда от вас? Тук никой нищо не получава. Ние самите молим Руската федерация за хуманитарна помощ, за да може по някакъв начин да ви лекува".

Но ни хранеха 3 пъти на ден: това бяха малки болнични порции. Даваха ни вода за пиене - преваряваха я и ни я носеха. Но самите те нямаха вода. Там водата течеше от чешмата по 20 минути на ден, и то не всеки ден. Те обвиняваха украинските власти за това. И когато ги попитахме: "Защо не ви направят канализация, вие сте близо до границата на Руската федерация, какъв е проблемът?". Те държаха своята линия: "За всичко е виновна Украйна".

Що се отнася до издевателства, отново всичко е относително. Някой може да прободе гърдите ти или раната ти с игла, но като правило това беше пиян комендант. Не броим моралния натиск: той и така е очевиден. Имаше лек бой, но не убиваха.

Надеждата, че предстои спокоен нормален живот, помагаше на всички да издържат

Седмица и половина след размяната се срещнах с годеницата си: преди това бяхме откарани по болници. Видях родителите си месец по-късно. С тях всичко е трудно. Те напуснаха града, след като прекараха дълго време в мазето, поради хипотермия кракът на баба беше ампутиран. Няма къща, няма апартамент, няма дрехи – нищо не е останало. Сега ще е необходимо всичко да се гради наново.

Командирът на "Азов" се свърза с жена си: къде са сега защитниците на Мариупол?

Сега съм на лечение в рехабилитационен център. После ще се реши какво да правят с крака. Мисля, че ще мога да се върна към нормалния живот. Единственият въпрос е: какво следва? Имам родители, там са родителите на булката и нашето бъдещо семейство. И все пак трябва да търся на всички покрив, за да живеем някак си. Не е факт, че държавата ще се погрижи за нас в това отношение. Може да се наложи да направим всичко сами. Никак не е лесно в наше време. Така че, на първо място, главоболието ми е това – да осигуря на родителите си безопасен живот. И пътьом да се погрижа за себе си.

ВИШНЯ: Имаше малка надежда за подкрепа, бяхме в троен пръстен и останахме в него до края

Летяхме, за да помогнем на нашите момчета да държат защитата на града. Аз и приятелят ми се съгласихме. Знаехме за какво отиваме и с какво ще се сблъскаме: 14 000, две армии, пазят един полк.

На 28 март пристигнах в Мариупол. Това си спомням добре. Когато пристигнах, мнозина бяха изненадани. Казах им, вие сте мои братя, затова дойдох да ви помогна. Как видях тогава Мариупол? На пейката имаше труп, който никой не прибираше, майка с количка се разхождаше наблизо. По алеята лежаха мъртви тела, деца играеха на топка и дори не ги забелязваха.

Само след час и половина в Мариупол бях ранен за първи път. Оправих се и се върнах в боя. Втората рана беше в китката, осколка от мина. Но вече бях включил режим на безсмъртие, не ме беше страх. Видях много смърт в завода. Постоянно стреляха с артилерия, но по-лошо от самолет няма. Използваха всичко, което можеха, целия арсенал, който имат, срещу нас. Просто чакахме да видим кой ще е следващият загинал.

История, достойна за филм: Как на бойците в "Азовстал" е доставяна помощ с хеликоптери

Виждаш смъртта на близки, които умират до теб. С времето се свиква. Четирима от приятелите ми загинаха. Най-трудно беше да преживея смъртта на брат Сергей, той беше поет. Така и не беше погребан: остана в "Азовстал".

Спомням си, че при нас прилетя снаряд, не се взриви, но мнозина загинаха. Не можахме да вдигнем телата на загиналите и две седмици вдишвахме миризмата на мърша. После изнесохме неколцина, останалите останаха там. Нямаше къде да се слагат труповете, носеха ги горе. Разбира се, че ни беше тежко. Вода, храна, лекарства имаше, но с прекъсвания. Понякога нямаше нищо. Имаше много ампутации. Лекарите нямаха достатъчно сили, помощ, медикаменти, не успяваха да оперират.

Най-трудно беше да преживея раняването. Бях ранен 2 седмици преди да се даде заповедта за излизането. Имах 2 рани от куршуми в краката. Куршумите излязоха, но още не мога да ходя. Лекувам се вкъщи.

След като беше затворен коридорът с хеликоптерите, все още имаше смътна надежда за подкрепление, но разбрахме, че това е малко вероятно: бяхме в троен пръстен, останахме в него до края. Но не паднахме духом, пеехме песни, разсейвахме се някак. Братята даваха сила. Това, което се случи с нас тогава, възприемахме като наша работа.

Не подкрепяхме евакуацията, не вярвахме, че Редис ще даде такава заповед. А когато дойде командата за евакуация, имаше двойствено чувство. Първоначално не искахме, а след това дойде приемането – заповедта е заповед, трябва да се изпълнява. Имаше момент, исках да се самоубия. Седях, въртях "Макаров" в ръцете си, мислех какво правят със затворниците, особено с "азовците", и тогава реших, че това е за слабаците: вече бях виждал как го правят други.

Примирих се с евакуацията и бях горд, че човек като Редис ни ръководи. Основното нещо е да следвате ясните инструкции на командването. Ако Редис се върне, ние ще победим. Макар че и така ще победим.

След това ни откараха в болницата в Новоазовск, а след това – в Донецк, в 15-а болница. Лежах, не ходех тогава. На лекарите не им пукаше много за нас. Тяхната задача беше да ни държат стабилни, за да не умрем. Някои обаче го правеха с явно нежелание. Те мърмореха: "За какво да помагаме на тези нацисти." И в Новоазовск, и в Донецк имаше такива хора. Но срещнахме и нормални хора, които помагаха.

Хранеха ни много скромно, 3 пъти на ден: лъжица каша и някакъв котлет. Правеха така, че порцията за възрастен здрав мъж да не е достатъчна. Летях в Мариупол с тегло 97 кг и се върнах от Донецк около 60 кг.

Веднъж Червеният кръст дойде при нас. Разпитваха ни от Министерството на държавната сигурност на ДНР. Те не обичаха да чуват украинска реч. Но повече искаха да ни сплашат. Например, още една дума, ще взема бухалка и ще започна да бия. Но не се стигна дотам.

Искаха да признаем, че сме убивали цивилни

Питаха каква татуировка имам. Казвам: "Княз Даниил Галицки". Искаха да признаем, че сме убивали цивилни. На това отговорих, че никога няма да стрелям по хора, които не държат оръжие в ръцете си. Опитаха се да ни наплашат, но как да изплашиш онези, които са минали през "Азовстал"? Мислех, че ще ме разстрелят: 3 пъти ме нямаше в списъците. Но подсъзнателно продължавах да вярвам, че ще ме разменят.

Боец от Азовстал: Докато съм в плен оставям ви снимки от завода. Доскоро! (СНИМКИ)

Бяхме изолирани от външния свят и не знаехме какво се случва. Един ден в 3-4 часа сутринта ни казаха: "Гответе се, тръгвате". Не знаехме къде отиваме. Мислехме, че ще ни водят в Еленовка при другите момчета в следствения арест. Мислехме, че пак ще правят сюжет за телевизията, както преди, и ще ни върнат. Колкото повече пътувахме, толкова повече очаквах да ни обстрелват. А когато ме върнаха вкъщи, ми се струваше, че сънувам.

Сега, разбира се, се върнах обратно към обичайния живот. Чакаме нашите момчета. И когато се възстановя окончателно, ще се върна отново в строя.

ОЩЕ: Нова Еленовка: Русия се готви да взриви мястото на "процеса" над азовците в Мариупол?