Ако беше жив, Петър Увалиев щеше да се зарадва

24196
Ако беше жив, Петър Увалиев щеше да се зарадва
Снимка: Веселина Божилова/Actualno.com

Ако беше жив, днес Петър Увалиев щеше да преваля 103-тата си година. През годините той работи като дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Още през 1993-та наричаше себе си "динозавър", а усмивката му сякаш казваше -приказвам си. Днес пак не звучи достоверно. Ако беше жив, Петър Увалиев щеше да бъде много щастлив - изложба със снимки за необикновено пъстрия му коспомополитен живот, е подредена в коридорите на Ректората на Пловдивския университет. Там, където през 1932-ра той завършва Френския колеж с успех 5.88 и четири езика, два от които мъртви. Там, където, както сам казва "Очите ми се отвориха за света".

Поводът за изложбата е Научната конференция "Паисиеви четения" на Пловдивски университет, а изложбата бе открита лично от съпругата на Петър Увалиев - Соня Рув.

Много може да се говори за Петър Увалиев, един от най-влиятелните български емигранти в годините на Студената война, интелектуалец, дипломат, продуцент на игрални филми с режисьори като Антониони и Виторио де Сика, един от хората в голямото кино- и останал верен до край на оная магия на българския език, която не може да се преразкаже. Трябва да го слушаш. Слушахме петминутките му по ББС. С една от тях е свързана тази история, която днес има своя символичен бурен финал с изложбата.

Оттук нататък става лично, но животът понякога ти дава този шанс. Среща те с човек, когото не забравяш, дори когато са минали 20 години от смъртта му.

Беше записал поредната петминутка в българската секция на ББС и се канеше да си тръгва. В края на двумесечната си специализация аз пък се чудех вече къде да отида, защото лондонският декември е тъмен още в три и половина следобед. Ей така на вратата се срещнахме, аз го познах, той се зарадва, че го разпознах, заговорихме се. Годината беше 1993-та, на него му бяха интересни младите българи, които идват след падането на Стената, а аз бях една от тях.

Седнахме долу в кафенето. В началото имаше хора, после затвориха кафенето за почивка, но нас ни оставиха, белокосият "динозавър" вдъхваше уважение, а и речта му се лееше, лееше. Не само в писаните си слова, не само в петминутките, езикът му беше като магия и в обикновен разговор. Не бях чувала толкова богат, толкова особен език. В монолога си, защото "умната млада българка", както после ме нарече, едва успяваше да се вклини, а и не и беше работа да приказва, той успяваше да те понесе нанякъде, после да ти покаже къде можеш да стигнеш, да те върне обратно към дъното, пак да те вдигне нагоре...Кога ме погледна с истински интерес, кога стана спойката? С Пишурката. Оказа се, че и аз, и той сме търсили да прочетем нещо от него. Вторият момент дойде, когато си говорехме за известните българи и не се стърпях да се похваля, че Минчо Минчев ми е свирил на ухо. Баща му беше лекар в Габрово, завели ме при него болна на две години, докато пишел рецептата, ме пратили в другата стая, където момчето Минчо Минчев се упражнявало на цигулка. Увалиев ме погледна с интерес, но не издържах и си признах, че нищо не помня. Той се засмя и каза, че по същия начин разправя наляво и надясно, че Иван Вазов го е щипнал по бузката. Точно като моя спомен, и той действително е участвал в сцената заедно с баба си и патриарха на българската литература в градинката до "Александър Невски", само дето...нищо не помни и той.

Някак естествено дойде поканата да гостувам в дома му в Челси - когато намерих адреса, той ми посочи една голяма къща отсреща и каза, че в действителност живее там, а в тази къща работи. Аз вече се бях подготвила. Специално за целта си купих един диктофон, една цяла нощ не спах от притеснение, че май не работи добре, на другия ден го смених с по- скъп и така екипирана прекрачих прага на кабинета му. В момента, в който го извадих и му казах, че искам да записвам, той отказа. Същото това "Сони" записа едно друго интервю с него след време в София, когато вече щеше да си тръгва и някак между другото спомена- мнозина ме канят, много ми се радват и като тръгна да си ходя, никакви ги няма...Това след време, а в мъгливата декемврийска вечер в Челси се опитвах да съхраня ценните късчета от речта и нещата, за които ми говореше. За първия облигационен заем на Следосвобожденска България и облигацията, закупена от баба му и сложена в рамка с пукнато стъкло. За снимката, на която се кара на Антониони...Поне така изглеждаше, а като попитах, се оказа, че наистина му се кара. Като режисьор на "Фотоувеличението", Антониони искал заради един панорамен кадър да боядиса всички къщи на една улица розови. Като продуцент, Увалиев отказал. Точно това прави на снимката.

Разказа ми за Пловдив. Неговия Пловдив. Достатъчно добре пролича емоцията му, за да не оставя историята без продължение. Изпрати ме до спирката и ми показа мазето, където се е родила мини модата. Колко още неща можеше да ми покаже, но всичко това стана буквално в предпоследния ден на престоя ми там.Вече знаех как да го зарадвам.

Първата ми работа, като се върнах, беше да отида в Държавния архив в Пловдив при Владо Балчев и да му разкажа за Петър Увалиев и неговата връзка с Френския колеж. Там отдавна е Ректоратът на Пловдивския университет, но сградата все още прилича на себе си. Това, което пък историкъфт направи, бе да издири снимки на колежа от времето, когато там е учил Увалиев, да ги носи във фотото, защото тогава още нямаше дигиталните технологии, там да ги копират, ретушират, оцветяват. Изпратих му ги на адреса в Челси. Мълчание. След три месеца някъде- писмо. С много извинения. Загубил моето писмо / никак не е чудно, като знам как изглеждаше кабинетът му/ и като не знаел как да ни отговори на двамата с Балчев, записал една петминутка с надеждата, че ще го чуем. После обаче намерил писмото и ми праща и текста лично.

"Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което казах е, че откакто шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

Автор: Веселина Божилова

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИЦА:

Какво чете актрисата Деляна Хаджиянкова?

Какво чете актьорът от "Ол Инклузив" Петър Калчев?

Хората все повече търсят лично преживяване: Мартин Радулов от Matti Еvents & Fine Food (ВИДЕО)

Ще поевтинеят ли имотите в България? Говори главният изпълнителен директор на Банка ДСК (ВИДЕО)

Какво чете актьорът Пламен Великов?

Актьорът Даниел Пеев - Дънди: Истинската награда е живият контакт с публиката

Какво чете актрисата Анджелика Джамбазова?

Боряна Братоева: Винаги много съм искала да мога да свиря на музикален инструмент

Актьорът Николай Върбанов: Отбиването на номер ме изкарва извън нерви

Иво Аръков: Всеки трябва да изиграе своята роля

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com