Илиян Джевелеков е от този сой български кино-творци, на които имаме пълно доверие и дори възлагаме очакванията си, че ще дойде ден, след който повече няма да казваме за добрите наши филми и сериали „добър... като за български“. Илиян стои зад филмите Love.net (съсценарист, режисьор и продуцент), „Вездесъщият“ (съсценарист, режисьор и продуцент), „Дзифт“ (продуцент), „Клас 90“ (продуцент) и сериалите „Порталът“ (съсценарист, режисьор и продуцент) и „Тревожност“ (съсценарист, режисьор и продуцент). Продуцент е и на предстоящия, през 2026-а, по БНТ 12-сериен „Ком – Емине“. Солидно. Солидно си и поговорихме – и за работата му, но и за пловдивския му маршрут, за вота му в хипотетичната комисия за осъвременена презентация до извънземните, за прогнози за бъдещето, и още:
Доскоро, в продължение на два месеца, снимахте сериала „Ком – Емине“, на който си продуцент. Този маршрут, през Стара планина, почти по цялата ширина на България, е около 680 км. Актьорите сигурно не го изминават всичкото това разстояние, но каква част от него? И има ли много тежки участъци за тях?
Разбира се, че актьорите не го изминават, защото, ако това трябва да се случи, времето за реализация и бюджетът ще са многократно по-големи – което не е реалистично в България на този етап. Избрани са по-знаковите точки от маршрута. Екипът, разбирайте към 45 човека, са два месеца в една дълга командировка. Почти не са се прибирали в домовете си. Тази група се придвижва на избраните места, които са близко до знаковите точки на маршрута. И там вече се разиграват и поставят сцените във филма. На въпроса дали има много тежки участъци, чисто физически, като маршрут, който актьорите и екипът трябва да изминават – да, има такива, които са трудни дори за професионалисти. В крайна сметка обаче екипът е предупреден какво го очаква и всички го правят заради предизвикателството и идеята. Заради това, че е много различен проект.
Вероятно преодоляването на части от този маршрут помага на актьорите да влязат по-лесно в персонажите си?
Да, защото излизат наистина от зоната си на комфорт, стереотипът им е драстично променен. Като се започне от откъсването от дома, през това, че на моменти се спи в хижи, включително в общите помещения, и имаш да преодоляваш и физически, и психически себе си. На всичкото отгоре, си с още десетки хора заедно. Трябва да бъдеш окей и с тях.
И сигурно се получава и едно сплотяване между тях, което работи в полза на крайния резултат?
Именно. Това е истинската добавена стойност на този проект!
От работата по "Ком - Емине"
Фото: Мирамар филм
Кой е твоят професионален, най-дълъг маршрут по създаването на филм или сериал?
Може би това е Love.net – говорим за 7-8 години. С цялото проучване, с промяната в технологиите тогава. Беше много дълъг процес. А това беше всъщност и първият ми филм.
Коя е най-голямата ти мечта, амбиция, смело желание в професията?
Малко по-генерално бих отговорил на този въпрос. Мечта мога да нарека варианта, в който съм здрав и работя, и снимам още дълги години, все по-добри неща... Това е.
Как твориш най-добре, най-ефективно и продуктивно – когато си притиснат от дедлайн или когато имаш въздух и можеш да вървиш с твоето си темпо?
За съжаление, когато имам дедлайн. Като повечето хора. Много сме прозаични в това отношение, всички почти.
А когато си по-тъжен или когато по-щастлив?
И в двете състояния съм работил и съм използвал плюсовете им. Но именно дедлайнът е универсалният ключ, защото имаш съвсем конкретен срок, за да свършиш определена работа и това те дисциплинира. Аз излизам от такъв период на работа с дедлайн. Работих по един сценарий, четири месеца, всеки божи ден, по много, много часове.
Какво можеш да кажеш за този проект?
Не много на този етап. Заглавието му е NON FINITO. Най-сложният като тема и проблематика проект, с който съм се захващал. Кандидатствахме за финансиране, скоро очакваме резултатите от сесията.
Успех! Вдъхновението помага ли ти, или разчиташ изцяло на къртовски труд?
Чувал съм много хора да казват: вдъхновението за мен не е важно, аз съм професионалист и работя еднакво добре във всеки проект. Звучи ми доста превзето, самохвално и чиновническо, няма как да е вярно в творчеството, според мен. Вдъхновение аз наричам не само „пеперудите в стомаха“ и денонощната обсебеност, но и чувството на увереност, че нещото, с което си се заел, е добро и смислено, има достатъчно стабилни опорни точки и си струва да играеш тази дълга игра. Защото създаването на един филм или сериал е дълга игра. Има колеги, които се захващат с много слаби сценарии и по тази причина са обречени още на входа; пишат и снимат на ишлеме – затова и резултатите са такива. За мен вдъхновението идва от темата, от оригиналността и силата на самия сценарий. И затова той е толкова важен за мен. Лош вариант – който, слава богу, не ми се е случвал досега – е да се подлъжеш в началото, че даден сценарий е стойностен и да се заемеш с него, а когато започнеш да го реализираш, да осъзнаеш, че е глупав, че е неспасяем.
В едно интервю, което правих с Радивое Андрич, той каза, че когато се захванеш да правиш филм, правиш три филма: сценарият е единият, докато снимаш, е друг филм, а при монтажа вече създаваш трети филм. На кой от тези три етапа ти се чувстваш най-уверен?
За мен най-трудният етап е работата по сценария. По причини, които казах. Защото основата ти, когато е калпава, каквато и сграда, за колкото и пари да издигнеш, каквото и лустро да сложиш – това е неспасяемо. Клише е, но наистина не може да бъде направен добър филм по лош сценарий. И затова сценарият е най-трудното и отговорно нещо за мен. Затова и нямам много-много направени неща зад гърба си – защото се отнасям много критично към сценариите. Има и нещо друго – писането на сценария е много близо до работата по монтажа. С Александра Фучанска, която е неизменен режисьор на монтажа на моите работи, си имаме едно наше изречение – работата по сценария включва и монтажа. Защото се е случвало в нашата работа недогледани и неизпипани неща на етап писане на сценария, да намираме начин да ги оправим после на киномонтажа. Както можеш една калпаво направена дреха да я разшиеш, прекроиш и да я зашиеш по много по-различен и добър начин. Така че сценарият ми е най-важното нещо. Отишъл ли съм на снимки, това задължително означава, че съм подготвен поне с най-важните неща, които трябва да са ми ясни. На първо място – смисълът на сцената, функцията ѝ, драматургичните нюанси. Може да нямам разкадровка на дадена сцена, но смисълът ѝ трябва да ми е в главата.
Фото: личен архив
Когато работиш по сценария, само за него ли мислиш или също така си представяш, като режисьор, кое как ще бъде заснето? Или избягваш, защото така се разсейваш?
Е, как! Трябва да си представя и визуално сцената! Не, не се получава като разсейване, а напротив - помага, то е единно.
Правил ли си понякога много голям компромис в работата си?
Компромисите са почти неизбежни и обикновено са свързани с недостатъчно финансиране. Понякога нещата са нечовешки. Така поне изглеждат на входа. Например, сериалът „Порталът“, който ние снимахме по време на първата ковид вълна. Нямаше пари. Казаха ни: има толкова пари – ако искате. А ние искахме, защото вярвахме в проекта, защото офисът ни не работеше от няколко месеца заради пандемията.
Той изглежда направен с достатъчно пари.
Да, така изглежда, но това е заради жертвите, които сме правили. И нещата, които сме влагали от себе си. Тогава година и половина съм работил по този проект, без да вземам пари. Една серия на сериала струваше по-малко от някои от по-скъпите реклами, които съм снимал. Което е безумие – тридесет секунди срещу един час. Но имаше дух, осъзнат компромис и... вдъхновение. Всеки използваше максимално уменията и таланта си, така че да даваме добавена стойност на нещата, за да не изглежда евтино. И ето, ти казваш, че изглежда направен с достатъчно пари.
Даже много добре си изглежда.
Да. Ето това е, например, един от проектите, който е правен с малко пари, чисто продуцентски, но пък с много вдъхновение.
Ако имаш истински портал, през който да минаваш и в миналото, но и в бъдещето, кое ти е по-интересно да видиш?
И двете. Но ако трябва сега да избирам само една от двете възможности, ще предпочета да се върна в миналото – опцията да влезеш в периметъра на онова, което вече си изживял – ще ти даде възможност да видиш родителите си като млади, себе си като дете, приятелите си като деца... И нещата, които си чел по история или знаеш от литературата и от филмите – винаги можеш да избереш някой момент, който много харесваш, да отидеш да го видиш... А бъдещето... „Бъдещето не е каквото беше“... Може би повлиян от многобройните sci-fi филми – сякаш повече си го представям в дистопични картини, в които липсва хуманността, а вместо това господства изкуствен интелект и така нататък.
Кое те нервира най-много по време на снимки?
Ами, едното нещо е липсата на дисциплина, което, в интерес на нескромната истина, много рядко се случва, когато ръководя даден проект, защото някак си добре си избирам хората и уточняваме правилата на работа и поведение на входа. Адски нелепо е, когато си събрал добър отбор и толкова много хора работят единно, усилено и с кеф, да се появи тая капка катран в меда – някой, който е мърляч или е човек с недостатъчно добро възпитание. Лекетата силно ме нервират и ги избягвам. Също така знам колко е пагубно, ако актьорите дойдат неподготвени на снимки. Затова и доста работя предварително с тях.
Доколко знам, при повечето филми, които се снимат, почти не се репетира.
При мен е точно обратното. Всеки сам си „преценя“.
Трябва ли да крещи режисьорът на снимачната площадка? Или ако вече крещи, значи е изпуснал нещата? Ти крещиш ли?
Не съм фен на високите децибели, а на спокойната работна атмосфера, в която всеки си знае и върши работата. И така, работата върви много добре, всъщност. Много рядко ми се е случвало да крещя. В същото време знам за колеги, при които трябва да ходиш на снимки с тапи за уши.
С част от големия екип на сериала "Тревожност": Ана Пападопулу, Теодора Аврамова, Мартин Балкански, Стефания Кочева
Фото: личен архив
„Аз съм респектиран и онемял от качеството и начина на мислене на тези деца. Получих ударна доза оптимизъм и възхищение“ – това казваш след работата ти с децата по сериала „Тревожност“. Много ли сме сурови като общество към младите хора?
Всички деца, с които работих (между 9- и 18-годишни) са мислещи хора, сложно и интересно мислещи, със собствените си глави, емоционално интелигентни, талантливи. А наскоро гледах едно от специалните издания на „Стани богат“ – „Златната лига“, с участието на деца – онемях от възхищение. Едно момче на 15 години от СМГ знаеше повече, отколкото аз до края на живота си няма да науча – демонстрира смайваща обща култура, която изглежда невъзможна. Сурови сме към младите хора, защото върху тях тепърва ще рефлектират безобразията, които позволяваме да вършат държавниците ни днес.
А по отношение на човечеството като цяло, не са ли малко разочароващи нещата? По време на пандемията не станахме по-смирени и по-задружни. В интернет уж има всичко като информация, можеш да научиш каквото поискаш, но не се ползва особено за това, а и немалко от инфото там е невярно. Социалните мрежи и специално фейсбук – изглеждаше, че ще сближава хората, но се оказа място, на което предимно се караме. Сега, с изкуствения интелект, пак ли ще е така според теб – няма да отидат нещата в положителна посока? Това ли ни е заложено – да пропускаме възможностите за по-добро съществуване?
Вече не смея да давам прогнози. Или ако ги давам, ги правя с уговорките, че много е вероятно тези прогнози да не се сбъднат. Откъде дойде тази неувереност?! Точно по време на ковида, в едно интервю ме питаха същото – ще станем ли по-смирени, по-добри. Аз бях категоричен – че това ще се случи! А после като видях какво става, си казах горчиво и иронично – няма що, голям визионер си, много разбираш човешката природа... Наистина си мислих, че ще станем по-добри и смирени хора. Защото губихме толкова много живот и толкова драстично всичко се промени. За първи път бяхме толкова дълго до близките си, не че не загубихме някои от тях. Бях 100% сигурен, че това ще доведе до ренесанс, в много аспекти. Не би! Вместо смирение, тежкото изпитание донесе озлобление, кресливост... Дали нещата ще отидат в положителвна насока с изкуствения интелект?! Всичко в света се случва толкова бързо вече, толкова полюсно, непредвидимо и безразсъдно, че няма човек на тази Земя, който да вижда картината в цялата ѝ драматична сложност и перспектива и да смогва в осмислянето на всичко това, което се случва. Въпреки многото анализатори, които обичат да си чешат езиците. Изкуственият интелект със сигурност ще доведе до радикални промени, част от които са хубави: до по-лесно, удобно съществуване по някакъв начин. Но клишето, което се спряга като основен проблем – дали марионетката Изкуствен интелект няма да скъса въженцата на този, който я управлява и няма сама да поеме управлението на световния ред, да стане властник и насилник дори, не е случайно. Другият по-актуален за момента въпрос е дали мозъците ни не стават още по-лениви? Дали удобството – постоянно да имаш възможност да попиташ ИИ за всяко нещо и мигновено да получаваш отговор – няма да те лиши от естественото любопитство и потребност сам да направиш някакво системно усилие и да имаш по-задълбочено знание. Защото това са плитки знания – ти чуваш нещо, минава ти от едното ухо в другото и на другия ден си го забравил. Да, можеш пак да попиташ или да си видиш историята в диалога с машинката, но...
Световно признат или популярен филм, който на теб не ти допада?
Едно от най-големите безумства, които въобще съм виждал, е филмът „Титан“ (б.а. – „Titane“, 2021 г.), който взе Златна палма. Разбира се, има и много други такива филми. Но това е част от една друга тема, която е сложна – за критериите, успеха, наградите. За съжаление, мога да кажа, че високите критерии не са това, което бяха и принципността не е това, което беше в тези награди. Много често се награждават абсолютно конюнктурни, користно направени неща.
Успяваш ли да гледаш филми изцяло като зрител?
Успявам, но рядко. Разбира се, че го имам този поглед – ах, това как е направено; колко човека масовка има тук...
Какво гледа последно?
След като приключих със сценария, се „лекувах“ с някакви сериали. Гледах „The Pitt“ - действието се развива в спешно отделение в Питсбърг. Много добре направен сериал! Гледах още 7-те сезона на „Billions” и 4-те на „The Morning Show”. За почивка си направих „киномаратон“ - исках да „изключа“ и често гледах въпросните „ленти“ по 8 часа на ден.
А гледаш ли всички български филми и сериали, които излизат? И как – като на братя по оръжие, или като на конкуренция, сравняваш ли?
И двете. Гледам, да, опитвам си да гледам всичко българско, или поне да започна да гледам.
По време на снимките на "Вездесъщият", с Михаил Мутафов и Велислав Павлов
Фото: личен архив
Ако можеш да снимаш филм с трима чуждестранни актьори изцяло по твой избор, кои биха били те?
Този тип въпроси винаги ме притесняват. Аз изпадам в паника например, че някой ще ме пита кои са ти десетте любими филма. Как да отсея само 10 от стотиците ми любими филми?! И съм си казал – седни някой път си ги напиши, за да ти е по-спокойно, но не съм го направил. Има много актьори, които наистина много харесвам... Кейт Бланшет, например. Тя ме е докарвала до възторг и недоумение - как може да е толкова добра?! Същите въпроси съм си задавал за много актьори – Ал Пачино, Дъстин Хофман, Антъни Хопкинс, Лео ди Каприо и пр.
А ако можеш да възкресиш трима отишли си от този свят актьори, за да ги върнеш да снимаш филм с тях, кои ще са те?
Тази хипотеза ме води към „Порталът“ – там беше последната роля на Татяна Лолова и си мислих колко неизползван е нейният драматичен талант. Много съм щастлив от тази среща. Ако имах възможност отново да работя с нея, бих я вкарал в жанра драма. Ама в драма-драма. Ето така, по-скоро ми е любопитно да разсъждавам – да разбиеш стереотипа, в който актьорът е влязъл и да го експонираш в неочаквана светлина. Марлон Брандо или Пол Нюман в ролята на безлична мижитурка, мъж под чехъл, например. Много ми е вкусно и любопитно това.
Ако Холивуд реши да направи римейк на филма ти „Вездесъщият“ и ти даде възможност ти да подбереш каста за Емил – ролята на Велислав Павлов, кой би паснал на този персонаж?
Ще бъде интересно и с Къмбърбач, и с Клайв Оуен, и с Джейк Джиленхол. Със сигурност не някой сладникав и лустросан типаж.
Решават да направят нова, осъвременена версия на „Златната плоча на Вояджър“ и ти си в комисията по съдържанието на хард диска за извънземните – записи от постижения на човечеството. Какво ще държиш да се включи?
Ще си използвам вота да се качи документалният филм за „Локо“ Пловдив, с който се занимавам в момента и ще бъде готов през 2026 г.!
А, да, ти си сериозен фен на „Локомотив“ Пловдив.
Да. Догодина стават 100 години от създаването на клуба. Има инициативен комитет за празнуването, от който ми се обадиха преди година. Казаха, че искат за празнуването, което се замисля като нещо грандиозно, една от перлите в короната да бъде документален филм за юбилея. И казаха – няма кой друг да го режисира освен теб! Аз им отговорих, че ми правят предложение, на което не мога да откажа! И ето - вече работя по филма.
Фото: личен архив
Когато успяваш да си ходиш в Пловдив, какво правиш?
Най-честият сценарий е – отивам за една вечер и гледам да бъда през цялото време с майка ми и сестра ми, за да се видим. Любимо ми е в неделя сутрин рано, в седем - седем и половина, да си тръгна и да си мина по всичките си любими местенца.
Какъв е маршрутът на разходката ти?
Аз съм роден в Капана и отсядам там - при майка ми, когато съм в Пловдив. Оттам, като тръгна, обикновено отивам до върха на Небет тепе в Стария град, след това се връщам до Джумаята и продължавам по цялата главна улица до ДНА, после по „Иван Вазов“, страхотна улица, въртя през градината и обратно към Капана.
Споделял си, че фамилията ти от турски означава „забавен човек, остроумен, шегаджия“. Но нямаш нито една комедия – как така, не е сериозно с тази фамилия...
Да, заради фамилията, най-малкото заради фамилията, се надявам това се случи някой ден. Да, наистина! Защото духът в работата и в живота ми е бил винаги с усмивка и много смешни неща са се случвали и сме правили нарочно, от любов към смешното. Много ми се прави комедия.
Какво щеше да правиш сега, ако не беше ангажиран с това интервю?
Много прозаично ще отговоря. Навън е толкова красиво и готино в момента – това слънце! А аз изкарах, както казах, 4 месеца и повече пред компютър. И вървейки, усещайки слънцето, такава първична радост изпитвам, че това бих правил – да се поразходя малко в парка.
