Радослав Бимбалов: Признанието на слабостта е най-голямата сила, на която сме способни

Едва сега издаваш отново книга (23 години след първата „Аз, Маниака“), защото, както споделяш, ти е било нужно да опознаеш по-добре хората. И сега, като ги поопозна, какво мислиш за тях? 

Когато си млад, виждаш предимно себе си. Смяташ, че си достатъчно различен, някакво ново издание, подобрено. С времето, опознавайки другите, разкриваш себе си. Осъзнаваш, че не правиш коренно различни сенки и всъщност имаш недостатъците на предното поколение, плюс нови. Възрастта дава на човек по-правилна самооценка и именно това сякаш ми дава възможност сега, когато 50-те са на прага ми, да пристъпя в едно ново измерение - там, където откровеността е по-важна от позата, а признанието на слабостите е най-голямата сила, на която сме способни.

С кого от героите в твоите разкази би изпил една-две бири с удоволствие? 

С повечето съм го правил. Героите ми, макар и измислени, всъщност са събирани парченце по парченце по пътя, който минавам в живота си. Във всеки от тях съм сложил черти, на които се възхищавам и такива, които искрено не приемам. Селският ветеринар Доктора от разказа “Прасе” на пръв поглед е прагматичен, грубоват, властен и монохромен човек. Но навлизайки в историята, ще откриете неговото същинско лице, което в истинския живот може да остане скрито за вас, зад дувара на къщата му. Великият фокусник от “Обратно на часовника” изглежда недостъпен, събран в себе си далечник. Само че когато животът го изправя пред кошмарно изпитание, той решава да допусне до себе си не само главния герой в разказа, но и читателя. Сред героите ми има и истински чудовища, не от приказките, а от живота. Един от тях е онзи, който превръща своята любима в обезобразено копие на красивата жена, която се е предала в ръцете му. Този насилник рисува Пикасо с юмруците си, но дори той не изпитва удоволствие от това извратено чувство на любов. С него не бих искал да пия бира, но ми се наложи да живея в главата му седмици наред, докато пишех разказа “Обричам те”. Признавам си, беше кошмарно.

В разказа ти "Млък" се изчерпва речниковият запас на хората. Ако на теб са ти останали само няколко думи – кои би искал да са? 

Както се случва и в разказа - човек неусетно губи думите си и няма дори да разберем кога сме изчерпали лексикалната наличност. За съжаление, тази моя страховита фикция вече ни се случва - хората ползват все по-малко думи, заместват ги с картинки, емотикони. Или пък, което е по-лошото, съвсем нарочно решават да мълчат по трудни теми - от страх или криворазбрана деликатност. Както казва един от героите в разказа “Млък” - думите са единственото ни природно богатство, което ще изгубим, понеже не го ползваме. А иначе - за мен лично има една дума, която съм използвал сравнително рядко в живота си, а ще ми трябва много занапред, когато започвам неволно да поумнявам. Думата е “извинявай”. Дано имам достатъчно от нея.

КАК ОБИЧА ДА СЕ ИЗРАЗЯВА И КОЕ ЧЕТИВО БИ ПРЕПОРЪЧАЛ, КАКТО И ОЩЕ ЛЮБОПИТНИ ОТГОВОРИ ВИЖТЕ ТУК!