"Окачените бутонки" е спортна рубрика на Actualno.com, в която припомняме историите на позабравени футболисти от миналото.
Когато бях дете, попитах баба си кой е любимият ѝ футболист, а тя, без да се замисли, изстреля: Баджо. Жената никога не е гледала футбол сериозно, така че се замислих с какво ли толкова я е впечатлил този Баджо. Тя ми обясни накратко и по начин, по който бързо успях да разбера избора ѝ. А с напредването на годините, гледайки стотици стари клипове, всичко ми стана ясно. Да опишеш Роберто Баджо на онези, които не са го преживели, е своеобразно предизвикателство между поколенията - труден опит да се предаде нещо, което е твърде трудно да се обясни с думи. Защото Роберто Баджо е, особено за италианците, символ, знаменосец, икона и емоция.
"Опашката", която завладя Италия и се превърна в емблема на националния отбор
Баджо е, преди всичко, футболист, един от най-добрите на своето време и, според мен, най-добрият в историята на италианския национален отбор. Никой друг никога не е бил и вероятно никога няма да бъде свързван със синята фланелка на "адзурите" по същия начин: защото когато си мислиш за Паоло Малдини, го виждаш с екипа на Милан, когато си мислиш за Джанлуиджи Буфон, го помниш с екипа на Ювентус, но когато си мислиш за Баджо, веднага си представяш фланелката на националния отбор. Няма значение дали става дума за номер 15 от Италия '90, номер 10 от САЩ '94 или номер 18 от Франция '98. В колективното въображение на онези, които са преживели 90-те години, Баджо винаги носи синята фланелка.
Опитът да се опише Баджо е следователно трудно предизвикателство, защото онези, които са го преживели, вече знаят всичко, а онези, които не са го признават за абсолютен шампион, но им е трудно да разберат аурата, която излъчва и която продължава да вълнува повече от 20 години след оттеглянето му от футбола.
Роден през 1967 година, Баджо започва юношеската си кариера във Виченца, а само на 18 години подписва договор с Фиорентина. Но само два дни преди трансфера той претърпява тежка контузия на коляното, като разкъсва предната кръстна връзка и менискуса толкова сериозно, че за възстановяването им са необходими 220 вътрешни шева. Лекарите му казват, че вероятно никога повече няма да играе. Това е първият път (но не и последният), когато кариерата на Баджо е обявена за приключена. Само 18 месеца по-късно Баджо се завръща на терена, но претърпява поредна контузия на коляното. Клубът обаче вярва на младата си звезда и към края на 80-те години той вече радва феновете с изобретателната си игра и извиващите се свободни удари.
Раждането на легендата
Репертоарът на Баджо включва всичко - дрибъл със слалом, мощни удари от далечна дистанция, фини прехвърляния. През 1990 година Фиорентина се съгласява да продаде своя обичан №10 на Ювентус - трансфер, който стана сензация заради рекордната трансферна сума. Съвсем скоро Торино вече бие в ритъма на Баджо. През следващите няколко години той е сензационен. Отбелязва 115 гола в пет сезона с Ювентус, като редовно създава гениални моменти, които решават развоя на мачовете. През 1993 година представянето му достига върха си - Баджо печели "Златната топка" и е обявен за Футболист на годината от ФИФА. През същия сезон той също така извежда Ювентус до титлата в Купата на УЕФА - първият им европейски трофей за почти десетилетие.
Към 1994 година Роберто Баджо е в абсолютния разцвет на силите си - световна суперзвезда и голямата надежда на Италия преди Мондиала в САЩ. Облечен в синята фланелка с номер 10, с развята опашка, Баджо понася огромно напрежение. След като Италия преминава груповата фаза, трите ѝ трудни мача в елиминационната фаза - срещу Нигерия, Испания и България, бяха решени от блестящите изяви и голове на Роберто Баджо. Баджо сам извежда "адзурите" до финала с героичните си изяви. Без него Италия никога не би стигнала толкова далеч.
"Непростимата грешка", която Италия забрави
Дори и днес много италианци все още ще ви кажат, че сълзите, пролети след загубата на дузпи от Бразилия във финала на Мондиал 1994, бяха сълзи на съчувствие към Баджо, който пропусна решаващата дузпа. Това беше грешка, за която той никога не си прости, но може би именно поради тази причина всички останали му простиха. Но не става въпрос само за разкаянието на Баджо. Имаше и факта, че Италия дори не би стигнала до финала без своя талисман, а когато фаталната грешка е допусната от човека, който поне ти е позволил да мечтаеш, това предизвиква само чувство на несправедливост и последваща проява на солидарност. Едно чувство на дълбока любов, която свързва цяла една страна с играча, който, въпреки че никога не успя да доведе националния отбор до победа на Световното първенство, се беше опитал с всички сили.
Баджо не печели много през кариерата си. Това е неоспорим факт. Три титли в първенството и една Купа на УЕФА са твърде малко трофеи за шампион от неговия калибър. В същото време нездравословният навик да се оценяват играчите единствено въз основа на спечелените от тях трофеи никога не е добра идея, когато става дума за отборен спорт. В игра, която година след година все повече се превръщаше в бизнес и все по-малко в чист спорт, Баджо се превърна в символ на традицията, в опора на съпротивата. Баджо е и винаги ще бъде човек, дори преди да е футболист, способен да бъде обичан дори след скъпоструваща грешка.
И ако това не е достатъчно за възхищение, можем да добавим, че той е най-резултатният италиански играч в историята на световните първенства, един от само петима италианци, спечелили "Златната топка", един от последните италианци, играли на три Мондиала като ключов играч, един от най-елегантните специалисти по свободни удари в историята на спорта и вероятно най-умелият играч в контролирането на топката в движение, който футболът някога е виждал.
И не, възхищението на италианските милениали (и не само) към Баджо не е резултат от колективна халюцинация или от онзи носталгичен ефект, който превръща всичко, преживяно през най-хубавите години на човек, в злато. Баджо не е просто един от най-добрите играчи на своето време, той се нарежда сред най-добрите за всички времена. Въпреки това той е и нещо различно и, следователно, трудно за описание. Защото Баджо наистина е емоция, което е точно причината самото споменаване на името му все още да предизвиква чувство на детско вълнение у едно цяло поколение.
Автор: Дария Александрова
ОЩЕ от "Окачените бутонки": Един от героите на България от САЩ'94, който счупи гръбнака си и едва не остана инвалид, но отказа да се предаде
