"По дяволите, този се носи към нас!" Преди 45 години се случва най-смъртоносната самолетна катастрофа

27 март 1977 г. ще остане завинаги в историята като черен ден за гражданската авиация. На този ден на канарския остров Тенерифе се случва най-големият сблъсък на самолети в историята по брой на жертвите. Тази катастрофа отнема живота на 583 души и се превръща в един от трагичните символи в развитието на техниката на ХХ век. Сблъсъкът остава завинаги като ярък пример за това до какви последствия могат да доведат човешкият фактор и фаталното стечение на обстоятелства.

Косвен фактор, който поставя началото на трагичната верига от събития, е терористична атака на най-голямото летище на Канарските острови – Гран Канария на остров Лас Палмас. Взривът на малка бомба, дело на терористите от Движението за независимост и автономия на Канарските острови, не довежда до човешки жертви, но поради опасения от повторение на терористични актове властите затварят летището.

В същото време единственото летище, което може да приема широкофюзелажни самолети, е Лос Родеос в северната част на остров Тенерифе. Поради това решение летището на Лос Родеос е претоварено, в очакване на излитане самолетите на много авиокомпании са принудени да стоят с часове дори на пътеките за рулиране. Полети KL4805 на нидерландската авиокомпания KLM и PA1736 на вече несъществуващата Pan American са сред многото, които трябва да кацнат на Тенерифе. Още едно съвпадение: това са двата най-големи пътнически самолета в света по това време – „Боинг 747".

В този ден много самолети на известни световни авиокомпании кацат на Тенерифе, а местните диспечери, които дават инструкции на лош английски език, едва се справят.

KLM Boeing 747-206B (PH-BUF). Този самолет ще бъде унищожен през март 1977 г. при катастрофата на Тенерифе. Снимка: clipperarctic / CC BY-SA 2.0

След четири часа летището в Лас Палмас отново отваря, а в Лос Родеос първите самолети започват да рулират на пистата за излитане. Още не получил разрешение за излитане, пилотът на KLM решава да се възползва от задръжката и да зареди самолета си, за да спести време в Лас Палмас. След известно време на пилотите е позволено да продължат до края на 12-а полоса и да изчакат разрешение за излитане. В същия момент времето започва рязко да се влошава, налитащият от морето вятър носи дъждовни облаци, видимостта рязко спада.

Пилотите недолюбват летището Лос Родеос точно по тази причина: пистата се намира между два угаснали вулкана на височина само 700 м надморско равнище и рязката смяна на видимостта в рамките на няколко минути тук е нещо обичайно.

Пилотът на американския чартърен рейс PA1736 също е инструктиран да следва 12-а полоса и да излезе на третия изход (C-3) вляво, за да продължи по пътеката за рулиране.

Pan Am Boeing 747-100 - 4 години и 11 месеца преди катастрофата. Снимка: Aero Icarus / CC BY-SA 2.0

Ван Зантен, командирът на нидерландския полет, бърза: часовникът показва вече 17:05 и трябва да излети от Лас Палмас не по-късно от 19:00 часа, в противен случай полетът трябва да чака до следващия ден. Вторият пилот се свързва с кулата: „KL4805. Готови за излитане." Диспечерът отговаря: „KL4805, след излитане заемете ешелон 9.0. Завийте надясно на курс 040…"

По това време американският лайнер все още се движи по пистата. Неговият втори пилот едва успява да се вмъкне в разговора на нидерландския пилот с диспечера и да каже: „Все още сме на полоса Клипър хиляда седемстотин тридесет и шест“. Думите му обаче се наслагват в края на инструкцията на диспечера, който казва на борда на KLM: „...бъдете готови за излитане. Ще се свържа с вас веднага щом пистата бъде свободна." Вместо това в пилотската кабина на нидерландците се чува трясък и те не разбират, че американският лайнер все още е на пистата.

Възстановка на фаталния момент. Anynobody / CC BY-SA 4.0

Ван Зантен решава, че му е дадено разрешение да излети, и веднага започва да ускорява. Още тогава нидерландският бордови инженер Уилям Шрьодер пита: „Командир. Още ли са на лентата?“ В последния момент преди удара вторият пилот на Pan American Робърт Браг вижда светлините на приближаващия самолет и изкрещява: „Завивай, завивай!“

Командирът Виктор Гръбс, който също ги вижда, извиква: „По дяволите, този кучи син се носи право към нас!“ Командирът на нидерландския лайнер, виждайки другия самолет отпред, дърпа щурвала с всички сили, но натоварената машина трудно се откъсва от пистата. Откъсвайки се на няколко метра, със скорост от 265 км/ч, KLM се врязва в американския лайнер, пробивайки няколко дупки във фюзелажа му.

През тях някои пътници от американския самолет успяват да се спасят.

Стойките на колесника на KLM излитат от удара и самолетът пада върху пистата на 150 м от мястото на сблъсъка. Резервоарите за гориво се взривяват, а останките от самолета се разпръсват на стотици метри наоколо. Възпламенява се и американският боинг.

В нидерландския самолет не оцелява никой. От 396 души на борда на американския самолет 70 пътници успяват да избягат през дупките във фюзелажа, оцелява и екипажът на Гръбс.

Разследването на катастрофата продължава девет месеца. То показва, че деветминутната магнитна лента не съдържа инструкция на диспечерите, която да разрешава излитане на нидерландския екипаж. Главната причина за катастрофата е недисциплинаронстта и прибързаността на екипажа на Ван Зантен, който решава да излети без разрешение на диспечерската служба.

Въпреки че нидерландските власти първоначално отричат вината на своя екипаж, в крайна сметка KLM поема отговорност за катастрофата и изплаща компенсации на семействата на жертвите. Един от резултатите от разследването стават и мерките, взети на международно ниво от Международната организация за гражданска авиация. По-специално след инцидента пилотите се задължават да повтарят ключовите изисквания на получените инструкции.