История за свитъците от боклука - какво всъщност имаме като земя и шанс

Експертът - доказаният агробизнесмен и консултант Красимир Кумчев, ги прие с радост. След време публикува няколко от страниците в личната си страница във Facebook и остана зашеметен от броя споделяния. Информацията в тези пожълтели страници беше наистина сензационна. Той пресметна, че ако земната площ на България спрямо световната земна площ е 0,074%, през 1976 година сме имали място в световното земеделско производство и то не в една култура. Производството ни на череши е било 3,5% от световното, на сливи - 5,3%, на круши- 2,1%, на зелен пипер- 4,9%, на тютюн - 2,9%, на домати - 1,9%, на зеле. - 0,8%, на пшеница. - 0,74% и това далеч не е всичко.

Другояче казано, през 1976-та на глава от населението в света сме били първи по производство на череши, сливи и тютюн, втори по  круши и домати, трети по производство на праскови, пети по производство на ябълки и сирене, шести по производство на пшеница и зеле, седемнадесети по производство на свинско месо, двадесет и четвърти по производство на телешко и говеждо месо и на  двадесет и шесто място по производство на картофи. Сега сме никъде.

Всъщност в тази история за плодове, зеленчуци, земя, времена и социални мрежи, има намесен и мексикански президент. Actualno.com разговаря по темата с Красимир Кумчев.

Каква е връзката на българското селско стопанство с мексиканския президент?

През 1978 година на държавно посещение в България е президентът на Мексико - Хосе Лопес Портильо. На 27 май в Пловдив той казва: Сега в света има две чудеса - японското - в областта на електрониката и българското - в развитие на земеделието. Такива квалификации от държавни глави не се дават често и ей така. Напомни ми го една стара снимка, пусната в социалните мрежи от пловдивския оператор Тодор Даскалов.

Какво е особеното на природните ни дадености, кое ни прави толкова рядко съчетание в света?

Географското разположение на страната ни е уникално, кътче от Рая. Аз съм от хората, които твърдят, че такова съчетание на слънце, вода и плодородна почва няма никъде по света. А това, наред с технологиите, е определящото за развитие на земеделието. Да, има държави, които имат вода, но нямат слънце, има такива, които имат слънце, но нямат вода, има най-после и такива, които имат и слънце и вода, но нямат плодородни почви.

Някой задавал ли си е въпроса - защо Пловдив е най-старият жив град в Европа? Причината е една и единствена - плодородието на Тракия. Всичко останало - кръстопът между Европа и Мала Азия, развитие на търговията, занаятите, културата е следствие, а не първопричина.

Бяхте водещ специалист в онова време, с какво чувство четохте статистическите данни и кое ви  изненада най-много?

Статистическите данни не ме изненадаха. В крайна сметка аз съм бил един от хилядите, които са създавали тези блага. Но тези данни провокираха желанието ми за анализ на един четиридесет годишен период. И то без политика, без опит за възхвала на нещо и отричане на друго. Просто съпоставих натуралните показатели от 1976 година и тези от 2016 година, като източниците са официални - от НАПС и Аграрния доклад на МЗГ за 2018 година.

Да започнем с ябълките, царицата на плодовете. Производството ни през 1976 година е 369 хил. тона, четиридесет години по-късно - 44 хил. тона, девет пъти по-малко. Знаете ли какво означава това, ако тази тенденция се запази? Това означава, че сборът от производството ни от 2019 до 2028 година ще бъде равен на този, произведен само за една година -1976 ! А моите прогнози са, че това прозводство до тогава ще изчезне, ако не се вземат мерки. Сега, веднага.

Подобно е положението с крушите - ако се запази сегашното ниво, то производството от 1976 година може да се достигне от сбора на производството от 2019 до 2101 година!

Преди години съжалявахме, че огромният Комбинат за цветни метали е бил построен на една от най-плодородните земи край Пловдив. Това не ни попречи в днешно време да създаваме индустриални зони в други, дори по-плодородни земи пак около Пловдив. Ще има ли най-сетне поколение, което ще оцени истински стойността на тази земя и възможно ли е тя да се обработва отново?

Учудващо е, как не можем да ценим най-голямото си богатство - земята. Говоря за всички, но най-вече за политиците. Това е богатство, което за разлика от всички останали не се изчерпва, не се амортизира, не се "плаши" нито от пожари, нито от земетресения. От нищо. Обратно - на всеки 100 години хумусният слой се увеличава с 1 см. И става още по-богата. Аз твърдя, че при една правилна аграрна политика, България може да залее Европа с разнообразни и вкусни плодове и зеленчуци.

Какви интересни и любопитни подробности за земеделието и животновъдството ни излизат от тия "свитъци от боклука"?

Любопитните подробности са много и едва ли можем да назовем всичките. Вече споменах за ябълките. Нека спомена и за пипера и месото.

Когато си произвеждал 5% от световното производство на пипер и 40 години по-късно нуждите ти за прясна консумация и за преработка са 200 пъти по-големи от производството ти, за какво да говорим?!

Или, когато с 3 100 000 тона произведено зърно си осигурявал хлебния и фуражен баланс на държавата и с това си производство си произвеждал 201 100 тона свинско и говеждо месо, а сега с 5 662 721 тона зърно производството ти на месо е едва 91 хил. тона. Ако съпоставим двете производства - на зърно и месо, то при сегашното прозводство на зърно трябваше да произведем 367 хил.т месо. Консумацията ни сега е 200 хил. тона. С други думи българинът щеше да консумира само българско месо и щеше да има остатък от 167 хил. тона за износ! За справка - сега 80% от месото, което ние консумираме е... внос!!!

Ясно е, че при друг строй, при друга организация и на земята, и на труда, и на пазара, тези данни са били възможни. Кои от тях са възможни днес при днешните условия? И кой е полезният извод - извън възможната носталгия, прагматично?

Дали е възможно да бъдем пак световен фактор в производството на храни? Не само е възможно. Задължително е. Вече казах - нужна е нова аграрна политика. Нужни са хора - визионери, които могат да я разработят и да я осъществят.

Интервю на Веселина Божилова