Йенс Кристиан Грьондал: Всички проблеми в света ще се решат, когато жените получат свобода

Кога започнахте да пишете?

Огнен Спахич: Наблюдава се изключителен мързел в интелектуалната сфера

Огнен Спахич е сред най-видните представители на новата вълна в черногорската литература, прокламираща нова поетика, далеч от националн...

Прочети повече

Започнах да пиша още като тийнейджър, когато написах първите си стихотворения. После усетих, че за да станеш писател няма такова училище. Реших да следвам философия, но разбрах, че това разделя начина, по който ползваме езика. Езикът на философията е аналитичен, рационален, докато този на поезията трябва да има общо с интуицията и емоциите. Трябваше да избирам и реших в полза на поезията. Много години си мислех, че ще стана поет. След което пътувах, като много млади хора и когато се върнах реших да уча режисура и това е единственото ми завършено образование. Но никога не направих нито един филм. Знанията ми за режисурата ми дадоха физическото усещане как ритъмът е толкова важна част от представянето на историята.

Повечето Ви романи са посветени на отношенията, защо се спирате на този сюжет?

Не съм от този тип писатели, които избират своите теми, имам усещането, че в повечето случаи темите избират мен. Да пишеш за отношенията и за любовта, за емоционалното свързване между мъж и жена, между поколения, между родители и деца или приятели е всъщност е нещо дълбоко екзистенциално. Така че, когато пиша за отношенията, имам чувството, че пиша за сърцето на живота.

Жените и мъжете са равни и това не е нещо, което може да се дискутира. Това е най-важната промяна, която се е случила през вековете в моята част на света. Това, което винаги ме е предизвиквало е тъмната страна на нещата. В тази култура на свобода имаш и чувство за самота, тревожност, несигурност и това е отношение към идентичността. В традиционните култури идентичността е нещо много силно., но е и нещо, което ти споделяш с другите, не го избираш. То е насилено върху теб. В моята литература идентичността е персонална, трябва да отговаря на твоите избори и те прави много по-несигурен. Защото ако всичко зависи от това, което аз избирам, тогава всичко става почти случайно. Така че аз мога да бъде всеки, моята идентичност е нещо, което е фиксирано и стабилно. Точно за това отношенията започват да стават толкова важни, защото изглежда, че нашите емоционални отношения се базират върху идентичността. Отношенията са толкова крехки в културата на свободата, колкото и идентичността ни.

Как ще определите любовта?

Клеър Томалин: Преди 30 години мислехме, че животът на жената ще се улесни. Не се улесни

Хората не четат за живота на жените, така както за живота на мъжете. Много е важно да се погледне на живота на жените в детайли. Започ...

Прочети повече

Любовта е енигма. Любовта има много общо с въображението. Когато обичаш някого ти си го представяш. Имаш капацитета да имаш емпатия към него, да искаш живота му, свободата и радостта на другия. Това е така и при сексуална връзка и при връзката дете –родител. Разликата е в това, че любовта към детето е по-дълбока, тъй като голямото откритие на това да бъдеш родител, е че забравяш за себе си. Смятам, че няма любов без въображение. Без въображението е просто желание. Желанието на мъжа много често превръща жената в обект и често я принизява. Това е този тип самота, която описвам в книгата си „Тишина през октомври“.

Има ли перфектна връзка?

Няма перфектен живот. Няма перфектна връзка. Ние никога не спираме да се опознаваме. Другият човек е загадка. Никога не можеш да спреш да го откриваш. Това може да бъде тъжно, но може да бъде и надежда. Вместо да търсим перфектни взаимоотношения трябва да си дадем сметка, че никога не спираме да се опознаваме. Взаимоотношенията, които остават за цял живот са тези, в които двамата остава със съзнанието за факта, че винаги има нещо, което те не знаят един за друг. Грозното в много отношения е това да играем роли на това, което не сме. Уважението е сърцето на отношенията. Уважението към другия и към самия себе си.

По-слабият пол ли е жената?

Абсолютно не! В много отношения жените са по-силни от мъжете. Когато жените решат , че културните приумици не могат да ги принизят еманципацията и равенството между жените и мъжете е почит винаги революция срещу културата. Защото традиционно културата поставя жената в клетка, да я контролира. В момента, в който жените решат културата да не ги дърпа назад те ще разберат колко са силни. Понеже жените дават живот , са по-близо до децата , жените чувстват цялата отговорност за нещата, които правят обществото задружно. Мисля, че всички проблеми в света ще се променят в момента, в който жените получат свободата да изразяват мнението си, да участват в обществения живот и да се образоват.