Един от най-четените съвременни български писатели Боян Боев е роден на 21 март 1993 година в град Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го е съпътствало в живота – първо музиката, а после и литературата. Пише от ученическите си години, като първият му публикуван разказ се казва „Тъмна вечер" и е част от литературния алманах „Изгреви над Тунджа" (2009 г.). "Земя на мъже" е най-новият му роман. Вижте какво споделя авторът за творчеството си, вдъхновението и любовта в интервю за Actualno.com.
Да бъдете писател - това ли беше Вашата детска мечта?
Да, определено. Още когато се научих да пиша и чета, всеки ден след училище посещавах библиотеката в моето родно село Роза, Ямболско. Там все разглеждах различни книги – приказки, романи за деца, енциклопедии. И много си говорих с библиотекарката. Постоянно я разпитвах как всички тези книги са се озовали в библиотеката, кой ги е написал и т.н. Още тогава си мечтаех един ден да видя моя книга на рафтовете там.
Има ли конкретен човек, който Ви насърчи да пишете?
На първо място библиотекарката, за която споменах – казва се Мария Куртева. Първия си писателски опит направих на 8 години - прегънах листите от скицника си, за да заприличат на книга, измислих си приказка, нарисувах илюстрации към нея. И когато бях готов, с гордост занесох моята „книга“ на библиотекарката. Казах ѝ, че искам да я издаде и да я сложи на рафтовете в библиотеката. Леля Марийка, така ѝ казвах, е личност, която ми е повлияла много. Благодарен съм ѝ и дори днес си поддържаме връзка, макар да са минали толкова много години оттогава.
Още: Лесно ли е "Да влезеш в друга кожа" - Маркос Хиралт Торенте разказва за любов и болка
А в училище също съм имал няколко учители, които са ме насърчавали да пиша, да се развивам. Разбира се, това са предимно моите преподаватели по Български език и Литература. Още си спомням конкретни разговори с някои от тях и съветите, които тогава са ми давали.
Как протича работният ден на един писател?
Моите дни са малко хаотични. Рядко се събуждам с конкретен план. Но съм от ранобудните хора, които започват деня с разходка на кучетата си. Понякога още с кафето се случва да започна да пиша. А друг път отлагам това за по-късно, като се захващам с някакви ежедневни задачи и докато се усетя, денят си е отишъл. Затова в последно време се старая да се самодисциплинирам повече в писането. Задал съм си работно време, в което дори телефонът ми е в специален режим, за да не ме разсейват обаждания и известия от социалните мрежи. Концентрацията лесно може да бъде изгубена само с едно пиукане на Месинджъра. Трябва си обаче и вдъхновение, а то е голям чешит - трудно може да бъде впрегнато за работа, ако не е в настроение за това.
Още: Не пропускайте: "Колибата" - роман за безграничието на човешката жестокост
Как се раждат историите за книгите Ви?
Повечето от моите истории се появяват спонтанно. Дори имам чувството, че те са се родили отдавна и са витаели някъде в пространството, докато ме открият, за да ги напиша. Понякога ме връхлитат докато се разхождам, когато се събудя посред нощ, та дори докато върша някое домакинско задължение. Повечето от тези сюжети са повлияни от истории, разказани ми от мои читатели, от различни книги, филми и мои лични преживявания също.
Още: "Доброто сърце" - любим български писател поднася коледен подарък
Имате ли свое любимо произведение и герой? Защо?
Не мога да посоча кое от произведенията, които съм написал, ми е любимо - във всяко едно от тях съм оставил частица от себе си. За мен те са много повече от просто разкази и романи. Точно както родителите не могат да кажат кое от децата им е по-любимо от другите. Затова и е трудно, когато го пуснеш от себе си, за да тръгне сред хората. Тогава то вече не е само твое, виждаш как е обичано от едни и хулено от други. И ако някой може след прочита на разказ или роман да каже с лека ръка – това става или не става, то за автора е много, много повече от едно читателско мнение. Понякога е стрела, която улучва много дълбоко...
Обичам си моите герои – и добрите, и лошите. Но сякаш имам по-специално отношение към персонажи като Гинка от „Последна молитва“. Обичам я тази жена, заради нейната сила и моментната ѝ слабост, заради лошотията и пагубната ѝ съвест. Мисля, че е един от най-сложните герои, които съм създавал досега. Толкова е многолика, че накрая читателят се чуди дали я харесва или мрази.
Още: "Доброто сърце" - любим български писател поднася коледен подарък
Кои от класиците са Вашите вдъхновители?
Обичам творчеството на Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Караславов, Иван Вазов, Димитър Талев – те са мои учители и най-големи вдъхновители. Всяко лято пък си препрочитам „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев и винаги успява да ми въздейства тази творба. Смятам, че творчеството на Яна Язова и Лиляна Михайлова ми е повлияло много през последните години.
“– В кой бог вярваш? – чу се да пита Бистра, а не знаеше сякаш откъде дойде тоз въпрос.
– На никой бог не се кланям аз – отговори след миг мълчание баба Върбана, докато режеше гъбите на малки парчета. – Всички богове са мъже. И щото са мъже, все стоят по-горе от жените. Затуй се кланям само пред Майката Природа. Тя е божество, дето мога да видя, да пипна и усетя. Пък и е жена. Тя зачева, ражда, отглежда и погребва. Само тя може да ме разбере.”
Жената има централно място в творчеството Ви. Смятате ли, че светът все още е длъжник на жената?
Светът винаги ще бъде длъжник на жената, докато смята, че тя е длъжна на угажда на мъжа си, да гледа децата, да върши къщната работа и да остава в сянка нейната собствена личност. Особено във времето, за което аз разказвам в произведенията си, тогава дори името на жената не е било от значение – жената на Иван е била Ивановица, жената на Петкан е била Петкановица. Затова ми е интересно да разказвам истории не само за покорните съпруги, но и за бунтарките, които са готови да жертват живота си, за да получат само един щастлив миг.
Още: "Последна молитва" ни прави още повече българи
По природа жената е по-сложна от мъжа – по-чувствена е, многопластова и вдъхновяваща. Това е причината, поради която женската фигура заема централно място не само в моето творчество, но и в работата на много творци по света през вековете. Едни от най-емблематичните образи в литературата са именно женските.
Какво е любовта за Вас?
Любовта за мен не може да бъде концентрирана само върху един човек – било то партньор в живота, дете, родител или към себе си. Любовта е навсякъде и във всичко. Виждам я в слънцето, което минава между клоните на дърветата, във вълните на любимото ми море, в очите на бездомна котка и т.н. Любовта е във всеки, с когото се срещам всеки ден и във всичко, което върша ежедневно. Да обичаме и да бъдем обичани е смисълът на живота според мен. Това ме води по пътя ми и ми нашепва каква да бъде всяка моя следваща стъпка.
Какви са Вашите интереси извън творчеството? Вълнува ли Ви темата за климатичните промени и какво е Вашето мнение по въпроса?
Занимавам се с много неща, когато не пиша. Обичам природата и дългите разходки с моите кучета. Обичам животните – имам осиновени такива. Включвам се в много благотворители каузи, като за част от тях аз съм инициатор. Правя творчески работилнички за ученици, водя формат Писане&вино. През последните седмици работя на доброволни начала с деца от център за деца, лишеи от родителска грижа.
Силно ме вълнуват климатичните промени. Натъжава ме всичко, което се случва с природата, заради най-голямото зло на планетата – човека. От години съм абониран за списанието National Geographic и във всеки брой има най-малко по една статия, която показва колко пагубно за света е всичко, което човечеството върши – изчезнали животински видове, разрушени екосистеми, замърсявания на водите и почвите и т.н. Понякога подобни материали ми въздействат много по-силно от най-сърцераздирателната драма, която мога да гледам по телевизията. Необратим е този процес на самоунищожение, към който вървим.
Още: "Годината на слона" - исторически роман, притча в стила на 1001 нощ
На 12.09. Бояв Боев ще дава автографи в шатра 22, Персей, на Алея на книгата. От 17.09. в книжарниците.
„Земя на мъже“ носи духа на магическия реализъм. Истинското и магичното танцуват своя древен танц, а земята говори на хората чрез символи. Смъртта оставя своите нишани, за да напомни, че скоро ще се върне да си вземе дължимото. Тази семейна сага ще ви пренесе в мистичния Балкан, където ще чуете тропота от копита на полудивото хергеле и гласа на враната с бяло крило, кацнала на кестеновото дърво, напоено с родова кръв.
