X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Илко Ганев и стоте лица на театъра

1101
Илко Ганев и стоте лица на театъра
Снимка: личен архив
Илко Ганев завършва Театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ през 2013 г.  През 2015 г. специализира магистратура по Режисура в класа на проф. Красимир Спасов отново в НАТФИЗ, от 2017 г. е докторант към Сектор Театър в Института за изследване на изкуствата при БАН. Работи като експерт в Съюза на артистите в България, а също и в маркетинговия и PR екип на най-големия Международен театрален фестивал в България „Варненско лято“. Поканихме го за разговор за един от интересните проекти, на които се посвещава - "100 лица на театъра". Ето какво разказа той пред Actualno.com.

 

Г-н Ганев, малцина знаят, че още като ученик в Шумен се откроявахте рязко със сценичните си идеи, с писането на художествени текстове и любопитство към театъра и сценарната работа. Беше ясно, че пространството е тясно за Вас и ще потърсите подходяща реализация. След години се видяхме на един творчески юбилей и вече бяхте експерт "Театър" и PR на САБ. Какво не се знае за времето от мечтата до реализацията й? 

Хубаво е човек да се връща от време на време към мечтите си, аз не си спомням дали и доколко мечтаех да уча в НАТФИЗ, например. Спомням си само, че ми се струваше някак недостижимо, далечно, неясно и т.н. Иначе преминах оттам през три специалности, започнах да уча актьорско майсторство за куклен театър, не го довърших. Продължих с театрознание, после режисура. Занимавах се малко с телевизия, бях в екипите на няколко предавания по няколко различни телевизии и струва ми се, че там се оказа голямата школа. Опитвах се през цялото време да схвана логиката на рейтингите. Все още имам лошия навик да следя подобни данни, да правя анализи и да се повлиявам от тях.

Макар и не с много шум, заради пандемията, но за гилдията стана реалност респектиращото издание на колектив, от който сте част - "100 лица на театъра". Увековечихте големите имена на българския театър чрез 500 фотографии и кратки представяния. Това е чудовищен труд, вследствие на преклонението и отношението към големите от родната сцена. Останах с впечатление, че приемате съхраняването на паметта за българския театър като мисия?

Малко след представянето на фотоалбума, с колегите създадохме и един профил в Инстаграм със същото име, в който се опитваме да дигитализираме и споделяме част от огромния снимков материал, натрупан по време на работата ни по проекта. Да бъдат намерени, събрани и сортирани толкова много фотографии, биографии за един малък екип не е никак лека задача. И да, може би това е мисия. Архивната работа е много интересна, предизвикателството в момента е да я направим малко по-достъпна, да я облечем в съвременна форма, за да може да достигнат всички интересни артефакти до повече хора, да се съхранят и да останат във времето лицата и събитията от фотографиите. Иначе Съюзът на артистите е основният източник на информация, притежаващ най-богатия театрален архив, в който откривахме непубликувани, непопулярни фотографии и документи. В началото беше съставен списък от над 150 актьори, които имаха страхотни биографии, бяха изиграли водещи роли в театъра, но трябваше да намалим бройката, за да влезем в концепцията „100 лица на театъра“. И тук интересното е, че лицата в албума всъщност са 106, защото малко преди да излезе от печат изданието, трябваше да го върнем за допълване, тъй като си бяха отишли важни имена от българския театър, а ние решихме да ги добавим. Благодарни сме за търпението, което проявиха в случая финансиращите органи – Национален дарителски фонд „13 века България“ и Министерството на културата.

Чест Ви прави идеята и реализацията на проекта, който е според мен жест на Вашето поколение към предходните. Това е част от програмата на САБ за отбелязване на 100-годишнината от създаването му. Предстоят още събития, какво ще са те?

Вече започнахме създаването на нова онлайн платформа ikar.uba.bg, в която ще бъдат интегрирани в таймлайн дизайн всички награди на САБ от първата им поява през 1974 г. насам. Новият поддомейн, ще бъде свързан с официалния сайт на организацията, но ще работи като напълно независим раздел. В него екип от театроведи и дизайнери ще поместят интерактивна информация за над 800 награди в различни категории, които са се присъждали в продължение на 47 години. В края на годината в партньорство с Българската национална телевизия ще реализираме премиерата на документален филм, в който ще проследим историята на САБ от 1921 г. досега. И двата проекта ще се случат с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Предстоят и традиционният Софийски театрален салон и Наградите ИКАР, които тази година ще се случат през пролетта в периода 11 април – 11 май. В програмата ще има много събития, ателиета, творчески работилници със свободен достъп, изложби, представяне на книги и всички спектакли, номинирани за ИКАР. Ще представим и нова българска драмтургия във формат – художествени четения с актьори и режисьори. Идеята пък в това събитие е да осигурим възможност млади, дебютиращи актьори да работят също със свои млади, но утвърдени режисьори и то обръщайки внимание на някои от постиженията в съвременното писане за сцена. В края на годината, през месец ноември ще отпразнуваме с концерт рождения ден на САБ. Надявам се и с още едно уникално събитие – изненада, което би трябвало да има огромно измерение и отзвук, но засега толкова.

Вие осъществихте, вече като режисьор, един спектакъл, който е продължение на линията "Памет", ако правилно я наричам. "Апарт" е свързан с групата "Актьори със сребро в косите". Как се прие премиерата и какъв живот очаква представлението?

Това е дебютният ми режисьорски спектакъл. Не беше никак лесно да се стигне до премиера. Дори се опитвах на няколко пъти да го предложа на други колеги режисьори, като напълно готова идея и спечелено финансиране от Столична община и Министерството на културата. Зад един такъв много малък според мащабите си проект стои един огромен екип съмишленици, приятели, неприятели. Неприятелите също помогнаха много. Ние сме финансово неизгоден спектакъл за театъра, защото не генерираме големи приходи, но от друга страна носим някаква своя си добавена стойност, която съвременният бизнес модел обаче трудно припознава, а системата е така устроена, че оцеляването на подобни проекти предполага задължително обвързване с маркетингова стратегия или бизнес план. За независим проект се оказа, че сме натрупали доста дълъг живот. Представлението се играе вече трети сезон в Театър „Азарян“. Успяхме да обиколим театралните фестивали в България. Сега работим по заснемане на представлението и адаптирането му към екранизация. Това е един от начините да удължим живота на спектакъла.

С режисьора Никола Петков, който е един от доайените у нас, преди 2-3 години осъществихме една поредица за големите режисьори на българския театър. Разказите бяха от първо лице и с изненада научих, че за някои от тези имена няма почти нищо или много оскъдно, дори в платформи като Уикипедия. Това също е една малка следа, малка идея, която може да се доразвие.Любопитно би било, ако се направи анкета сред младите в НАТФИЗ, какво биха отговорили за Хрисан Цанков, Боян Дановски, Любен Гройс, Гриша Островски, Асен Шопов, Моис Бениеш, Станчо Станчев и др....

Познавам много умни, будни, сериозни студенти от НАТФИЗ, които се интересуват от история на българския театър. Самите преподаватели от Катедра „Театрознание“ подготвят добре своите студенти, а и повечето от тези режисьорски имена са включени в учебния материал. В този смисъл, те са останали в историята, но колко от тях ще бъдат запомнени извън това, не съм сигурен. Едва ли ще бъдат много. По начало в театъра актьорите са онези, които остават в съзнанието на хората. Режисьорската работа се коментира предимно от професионалистите, но не и от повечето от зрителите. Режисьорите в киното са по-привилигировани в това отношение, тяхната работа е по-видима и остава във времето.

Дочух за предстояща работа по Ваш документален филм. Там каква ще е линията? Впрочем сред артистите със сребро в косите са Емилия Радева, Гинка Станчев, Емилия Цанкова, Любомир Бъчваров и още десетина светила. Те излъчват такова достолепие, точност, отговорност, любопитство към света и неотменна любов към сцената и публиката. Веднъж пътувах в автобус от НДК до стадион "В.Левски". На междинната спирка се качи Гинка Станчева. Мъжете наскачаха да отстъпят място/!/, автобусът грейна, всички станаха една усмивка. Последваха умерени комплименти и думите:"Всички Ви помним! За нас е чест!"...Беше трогателен миг светлина. Тези хора заслужават да им се показва, че не са забравени и че имат още място в живота ни. Вие ще продължите ли да отстоявате правото на памет за голямото изкуство?

Този филм се забави във времето. Кандидатствах в НФЦ няколко пъти с различни сценарии по идеята. След два-три неуспешни опита, накрая комисията ни гласува доверие. Извънредното положение и Ковид ситуацията обаче забавиха снимките. Сега ще се наложи да направим малка адаптация на процеса и да го реорганизираме, така че да не отстъпваме от художествената стойност на проекта. Що се отнася до паметта, докато имам тази възможност, винаги ще се опитвам да разказвам за хора, които преди нас са оставили трайни следи в изкуството.

Сега не пътуваме, но къде успяхте да покажете родно изкуство пред чужда публика? Виждала съм Ваши снимки от участия на Бойка Велкова и Теодосий Спасов например?

С Бойка ме свърза нейният моноспектакъл „Пътят към Афродита“, в който тя ме покани да ѝ асистирам. Аз много я харесвах, още преди да я познавам, а сега я харесвам още повече. За мен е много ценен учител. Обиколихме целия свят с този спектакъл, бяхме в Америка, Канада, Лондон, Прага, Варшава, Виена, Брюксел, Кипър и др., попаднахме в толкова много истории, че няма да ми стигне цял един живот, за да ги опиша в книга. Понякога сме пътували заедно с Теодосий, той се включва с музика на живо в някои по-специални представления на този моноспектакъл. В колата си имам няколко негови диска с джаз, импровизации, различни негови авторски неща, филмова и театрална музика, обичам да ги слушам, когато пътувам. Обичам и неговото чувство за хумор. И двамата са чудесни. Надявам се да продължим да пътуваме, когато пандемията премине.

Ще го бъде ли този театър 30/70, или ще си пускаме спектакли онлайн?

По време на първите мерки театрите констатираха огромен отлив и страх у публиката. От началото на годината обаче публиката се завърна в залите и в значителна степен изпълва тези 30 процента допустимост. Онлайн излъчването на спектакли ни даде преимуществото да видим някои световни примери, които много трудно биха дошли на живо тук. Изключително успешни се оказаха дигиталните издания на Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Програмите на двата форума получиха сериозен отзвук, както от критиката и професионалистите, така и от любителите на театъра. И все пак, аз се надявам да забравим за ограниченията и мерките, някак неусетно да възстановим общуването на живо. Театърът е един такъв вид общуване, в който живото присъствие е огромно условие, за да се изпълни мисията му и за да се саморазвива.

 

Интервю на Божидара Димова

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com

Последно в Актуално