Има книги, които не сме отваряли от години, а сме сигурни, че познаваме добре. Най-вече българските класики. Знаем отлично кой е Бай Ганьо, помним събитията в "Тютюн", струва ни се, че сме наясно с Йовков и ни изглежда, че Вазов няма тайни за нас.
Понякога обаче ги отваряме и...изненада! Спомените ни се оказват леко случайни, представите ни, вече като възрастни - коренно различни. А на всичкото отгоре (нека признаем и това) - разгорещените спорове в социалните мрежи през годините за класиката не са прояснили, а още повече са замъглили погледа ни. Който не е говорил за Вазов наизуст, пръв да хвърли камък.
Точно там, между познатото и забравеното, влиза "Голямото накратко". Един любопитен проект на Storytel, който се захваща със задачата да разкаже накратко българската класика. Идеята е 23 класически творби да получат нов живот в аудио поредица, преразказани от любими български автори. Срещнахме се с един от тях - писателя, който е "водещ броя" и на когото се пада задачата да се захване с най-обемните произведения в проекта: Богдан Русев. Ето какво сподели той.
Преразказите: с индивидуален почерк
"Идеята като цяло никога не е била да правим комплект от пищови или някаква аудиоверсия на "Библиотека за ученика". Напротив, наистина ценното в този проект са тези гостуващи автори, защото те са преразказвали много индивидуално. Наистина се усеща почеркът и гласът на съвременните автори. А ако по някакъв начин нашата работа вдъхнови някого или го накара да стане любопитен - оригиналното произведение е на един клик разстояние", казва Русев. Останалите съвременни писатели в поредицата са Елена Алексиева, Катерина Хапсали, Здравка Евтимова, Димана Йорданова, Мария Пеева, Мария Касимова-Моасе и Самиул Петканов.
Богдан Русев води проекта на Storytel "Голямото накратко"
На гостуващите автори е дадена възможност сами да изберат произведения от списъка и те предвидливо са се насочили към по-кратките. Затова част от тези версии изобщо не са драстично съкратени - някои са сравними като обем с оригинала. По-интересното в тях е друго: как един съвременен писател би разказал със своя собствен глас класическа история, която е важна за него. Резултатите са интересни за всички преразказващи. Защото, както се твърди от един друг класик, истинският прочит винаги е вторият и онзи, който препрочита, чете най-добре.
Алексиева и Алеко
И точно тук започват по-любопитните срещи между старите текстове и новите им преразкази. Елена Алексиева например избира "Бай Ганьо", а нейният преразказ кара самия Русев да погледне героя от малко по-необичаен ъгъл. Задачата никак не е лесна - Бай Ганьо, както е известно, отдавна не живее само в книгата на Алеко; върху него са се натрупали филми, вицове, реплики, политически употреби и какви ли не представи за това какво всъщност означава "байганьовското".
Точно това впечатлява Русев в работата на Алексиева. "Тя просто беше успяла някак да го погледне отстрани", казва той и признава, че е открил в нейния преразказ неща, които сам не е забелязал в оригиналната творба и които са го развълнували.
Модерният Вазов
При "Немили-недраги" самият Вазов изненадва Русев. Той забелязва техника, която никак не свързваме инстинктивно с патриарха на българската литература, а спокойно би могла да стои и в съвременен роман.
"Бях забравил колко хитро е направено - важни събития да се случват извън кадър. И всъщност човек трябва, докато чете, сам да си сглоби в главата какво е станало, след като вижда тези герои толкова години по-късно. И това е много модерно нещо. Аз бях много впечатлен, че патриархът го е направил преди толкова време. За мен беше полезно, интересно и някак смиряващо да работя с тези текстове. Неслучайно са канон. Наистина са много добри."
После обаче идва "Под игото". Тук разбира се е най-сложното. Книгата е общо взето със свещен статут, а обемът й е респектиращ за кратък прочит.
"С една дума - беше доста трудно. Предизвикателството с "Под игото" е да се отделят второ-, трето-, четвъртостепенните герои и сюжетни линии, за да се види кое може евентуално да се махне, без да счупи цялото нещо. А пък понеже Вазов е много добър, се оказва, че в шеста глава някой герой, който изглежда супер случайно плеснат там, в 46-а глава има някакъв payoff", споделя писателят за премеждията си по преразказването.
"Класиката не е писана за ученици"
Но разговорът за това как преразказваме класиката неизбежно стига и до друг въпрос - кога всъщност я срещаме за първи път и дали това е най-естественият момент. Тук Богдан Русев напомня нещо очевидно, което лесно забравяме: с много малко изключения тези произведения изобщо не са писани за ученици. Те се озовават в класната стая заради стойността си и мястото си в българската литература, не защото авторите им са си представяли читател в седми или девети клас.
"Тези произведения, с изключение на "Ян Бибиян", не са писани за млади хора. Нито едно от тях не е създавано с идеята да бъде юношеска или детска литература. Това, че се изучават в училище, е по-скоро резултат от тяхната стойност и техния статут на съставляващи българската литературна класика. Но някои от тях, честно казано, според мен е рано да бъдат четени там, където са сложени в момента - в седми или в девети клас. Така че много се надявам този проект да не бъде слушан само от ученици", казва той.
Да работя с тези текстове бе смиряващо за мен, споделя Русев
А когато разговорът стига до поколението "Алфа" (мистериозните продължители на Gen Z), Русев не се опитва да предлага универсална рецепта как класиката да бъде интересна за деца, чието съзряване съвпада с възхода на изкуствения интелект. "Наистина трябва индивидуален подход. Всичко се случва в класната стая, всичко се случва през един човек, който е учителят. Ако ти се падне вдъхновяващ учител по литература, когато започваш да четеш книги, е супер. Ако не ти се падне... не знам."
Една от надеждите на "Голямото накратко" е именно да бъде вдъхновение - за нов прочит и преоткриване. И тогава "накратко" може да се окаже нещо далеч по-дълго: толкова дълго, колкото може да бъде пътешествието в необятния свят на българската литература. Например цял живот.
