Коментар №3 на седмицата: Да е свободен за пред камерите. И годен за пречупване в задкулисието - такъв е идеалният кандидат за кмет

Кое е общото между почти всички участници на местните избори? Че предизвикват досада, да, може да се отговори така, но вървим в друга посока. Общото е, че партиите избягват тяснопартийни кандидати всячески. При всяка по-стабилна битка за голям град, такива липсват.  

Не че съм се затъжил да видя на избори онзи обръгнал тип, просмукан от партиен структурализъм, специален жанр, негов адепт напр. бе Цветан Цветанов; хора, които не спят, бдят, умуват и се грижат за своята партия-корпорация - а по време на кампания излъчват мрачната си обсесия по един познат, неприятен и от време на време влудяващ, предизвикващ умопомрачение и в онзи, който следи изявите им, начин. При все, че ясно установяваме, че тяхната липса не липсва на никого, нека все пак се запитаме: защо вече няма такива кандидати? 

И ето причината: Защото в късната фаза на прехода, в неговия финал, който винаги сме си представяли като всичко друго, но не и сглобка, не остана партия, която да има поне онзи минимален престиж, на който да разчита, за да изведе партийна кандидатура. Сметките гласят: имаме едно ядро от вечни балами, които, очевидно, каквото и да правим, си гласуват за нас; простиха ни толкова много прегрешения, че или доверието им е пораснало до статут на религия, или са лоботомирани; каквото и да е от двете, видно е, че умът им е разположен не в умерената и разсъдлива среда на здравия разум, а в една от двете крайности - на фанатизма или на бавното развитие. И след като е ясно, че за тези хора няма смисъл да се мисли, по естествен път се стига до следващия етап. Как след като имаме едни сигурни балами, да намерим нови? Тогава идва и решението за "гражданска" кандидатура. 

Разбира се, няма никакви илюзии, че свободната воля на свободния гражданин ще бъде удушена. Впрочем, дори не насилствено; много малко са характерите, които могат да попаднат в политиката и да не се институционализират; да запазят наистина независимостта си, бидейки заобиколени от хора, за които подчинението и кариеризмът са синоними; да съхранят критичното си мислене, насред партийната автоцензура. Някакво подобно неудобство и усещане за абсолютната неизбежност на този процес може да изпита човек, който например, дори без да чете, разгледа снимките от публичното разгласяване на кандидатурата на Антон Хекимян. Дори и да е очевидно, че между него и ГЕРБ е имало достатъчно близки отношения, на чиято основа въобще да се стигне до кандидатурата, пак изглежда странно, когато познат от екрана човек се озове около ръбатите физиономии на партийния елит, наобиколили го със задоволството на костюмирано племе, най-сетне намерило кой да го представлява. В това отношение Васил Терзиев излъчва малко по-голяма независимост; неговият проблем е обаче, че така и не успя да се справи с цялата ДС история и мина през всички фази на противоречията. Първо се отрече до пето коляно от целия си род, нещо не много симпатично, после каза, че служби като ДС имало навсякъде по света - нещо несъвсем вярно. БСП пък предлагат синдикалист, в което има нещо пак ненормално; не че в България някога е било така, но синдикалистът играе винаги срещу политика, бидейки негов антипод. 

Казано иначе и с това приключваме: твърде ясно се вижда, че всяка гражданска кандидатура ще запази гражданското си излъчване седмица-две. И после по класическия начин ще се реформира в партиен, идеален за пречупване човек. 

Автор: Райко Байчев