Съдиите могат да съдят ВСС за пропуснати ползи, ако не им увеличава заплатите, макар че нямат работодател

Това става ясно от решение на Софийския градски съд (СГС), с което окончателно се слага точка на спора за това кой е работодател на съдиите. Той възникна в хода на делото, което Валерия Ватева от Софийския районен съд (СРС) заведе заради мораториума върху заплатите на магистратите преди 6 години.

Процесът се проточи заради няколко отвода и последвали противоположни тези в решенията на няколко съдии. Първоначално ВСС беше осъден да плати близо 2000 лева на съдия Ватева, след това решението беше отменено и делото няколко пъти се прехвърляше между СРС и СГС, в зависимост от това дали според съдебните състави работодател на съдиите е ВСС, или съдът, в който работят. В началото на тази година СРС отхвърли иска на Ватева, след като прие, че работодатели на съдиите са и ВСС, и съдилищата, но ръстът на заплатите е законово определен само за младшите, а за останалите съветът решава дали и как да актуализира възнагражденията им.

В крайна сметка искът на съдия Ватева е отхвърлен и от СГС и тя няма да получи пари заради „замразените“ заплати преди години, но не защото не са ѝ се полагали.

Искът ѝ беше за недоизплатена заплата от януари 2014 г. до август 2015 г., а основанието – чл. 218 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Именно той определя минималните магистратски възнаграждения. Според разпоредбата „основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност е в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера“. Практиката на ВСС е периодично да утвърждава промени в Tаблица №1 на ВСС за определяне на максималните основни месечни заплати на магистратите. Принципът е, когато има увеличение на средната заплата в бюджетния сектор, което по закон налага актуализация на най-ниските магистратски заплати, ВСС да залага съответното увеличение и на останалите възнаграждения с изменение в таблицата. Именно това не се случи в периода, заради който съдия Ватева заведе делото, а тогавашният финансов министър Владислав Горанов беше казал по този повод, че „не е нормално да се увеличават заплати, само защото го изисква законът“.

Отделно са определени само заплатите на тримата големи в съдебната власт и шефа на следствието, които получават 90% от заплатата на председателя на Конституционния съд.

За разлика от СРС обаче, според градските съдии ВСС не е свободен да решава, а е длъжен да издаде този административен акт.

Съюзът на съдиите призовава ВСС да провери главния прокурор

Съюзът на съдиите призова Висшия съдебен съвет да прецени дали да започне процедура за предсрочно освобождаване на главния прокурор Ива...

Прочети повече

„Бездействието на ВСС да определи нов размер на възнаграждения при наличието на необходимите предпоставки за това, е незаконно и причинява имуществени вреди на засегнатите лица във формата на пропуснати ползи“, подчертава съдът. В решението СГС разяснява още, че съдебният съвет има правомощия да определя заплатите на районните съдии, каквато е и Ватева и възнагражденията трябва да бъдат отразени в бюджета на съдебната власт, за чието изпълнение следи пак кадровият орган.

„Понеже е фактически възможно ВСС да пропусне да организира изпълнението на тази част от бюджета на съдебната власт, това обуславя пасивната му легитимация по иск за изплащане на възнаграждението на районен съдия. Затова настоящият съдебен състав приема, че ВСС е надлежна ответна страна по предявения иск с правна квалификация по чл. 229. от ЗСВ във връзка с чл. 128., т. 2. от КТ“, се казва още в решението.

В случая обаче няма спор, че ВСС изобщо не е издал акт за актуализиране на заплати, който след това да не е изпълнил и затова съдът приема, че заплатата на Ватева не е била увеличена, а оттам и няма как да се приеме, че е дължима на основание чл. 229 от ЗСВ.

„Предмет на отделно производство може да бъде обстоятелството дали ВСС е бездействал неправомерно, поради което ѝ е причинил имуществени вреди (пропуснати ползи) за същия период“, подчертава в заключение СГС, а решението му е окончателно и не подлежи на обжалване.