Съдебна реформа ще има. Някаква. Това стана ясно след два-три дни на жужене по жълтите и други павета.
Какво всъщност ще има – 8:5 гласове в съдийската колегия на ВСС, както искаха Христо Иванов и Реформаторския блок и тайно гласуване. Първото – може би добре, с идеята приятелчето на Сотир Цацаров – Георги Колев, да не блокира всяко важно решение. Въпросът е обаче дали няма да се намери друг Георги Колев, едва ли ще е чудо невиждано. С други думи реформа за човек няма как да е системна промяна. Тайното гласуване пък си е без коментар – пак ще има циркове, в които на заседания на ВСС се обяснява как някой е супер съдия, но после при гласуването да не го избират на важен пост. Примерът с Нели Куцкова и Софийския апелативен съд (САС) е болезнено крещящ.
Политическото лавиране доведе дотук, като оптимизмът на Радан Кънев изглежда заразителен. Само че сложи ли си на везната реформа за един човек и липса на системна промяна, няма как да сме оптимисти. Един човек се заменя лесно – където един, там и двама, но системната промяна се преодолява трудно. Когато машината работи, да я спреш става страшно трудно. Нашата съдебна машина обаче не работи. И е трудно да повярваш, че точно тази съдебна реформа е първата стъпка към заработването. А дано, ама надали, гласи вечната мъдрост на Айшето, като я питали за сватбата дали е девствена. Искам да видя най-после компромис за първа крачка на политиците към по-добър живот на гласоподавателите им, ама пусто не мога - а уж съм с малък диоптър.
Ясно е, че политиката е изкуството на компромиса. Но на хората това е почти невъзможно да го обясниш. Защото много дълго време никой не действаше с компромис, който да доведе до голямата цел – в България да живеем добре масово. Писна им на хората да чакат, писна на всеки, който не се е вързал в някоя печеливша схемичка. Затова и такива компромиси не се виждат като победа, а като провал. Просто звучат в стил „тъкмо научих магарето да работи без да яде и то взе, че умря”.
В основата на демокрацията стои принципът на разделение на властите – законодателна, изпълнителна, съдебна. Какво е обединяващото между тях – суверенът т.е. народът. А разделението е направено, за да не може една власт да попадне под сферата на влияние на друга и да изкриви процесът на развитие на съответната държава. У нас отдавна разделение на властите няма. Дори системно – парламентът избира представители във ВСС, което е абсурдно. Истинската реформа би била, ако съдии и прокурори се избират на преки избори от суверена. И никакви оправдания, че това било сложна материя, не важат. Да не би да не е сложно да избираш депутати? Колко хора в България, а и където и да е, знаят за кого гласуват всъщност на парламентарни избори? Кои са кандидатите на големи и малки партии, какви професионални успехи имат, не само в политиката, какъв морал са показали в живота си? Няма човек, който да може да се похвали, че прави абсолютно аргументиран избор. Най-доброто положение е, да правиш информиран избор на база на част от информацията, която си направил усилие да събереш като четеш, слушаш, гледаш информационни канали и да се надяваш, че си уцелил вярната част. Така че прекият избор на съдии и прокурори в градски и окръжни съдилища не е с нищо по-лош от изборите за кметове и общински съветници, които предстоят. Това е реформа – конституционна. Към тази реформа бих искал да видя крачки, преговори, компромиси. Иначе че председателят на Върховния административен съд (ВАС) Георги Колев го имало или нямало в конфигурацията за гласуване – голям праз. Колевци, Цацаровци, Пеевски – кандидати за тия роли бол. Въпросът е да не са на най-ключовите места, за да изтикват в ъгъла тези, които ненавиждат синдрома „Пеевски”. Да има поне малко баланс – на един боклук да се пада по един свестен. Другото е пиене на кафе и псуване по социалните мрежи. Викат му демокрация.
п.п. А за всеки трол, който обяснява как другите били от нечие статукво, имам само един въпрос - троле, ти защо не минаваш с картечница през един мутренски палат поне?
Автор: Ивайло Ачев
