Отровното наследство на комунизма

Откъде идват всички тези безумства на Изток? Старите страни членки на ЕС с недоумение и дори с презрение гледат на редовните политически земетресения в Централна и Източна Европа – на гротескната политическа борба между президента и правителството в Румъния, на корупционните скандали в Чехия, на авторитарните тенденции в Унгария и на теорията на заговорите в Полша.

На Запад често и с охота си представят събитията в източната част на континента като нещо ставащо в изостанал и чужд свят, където царстват варварски обичаи. В действителност политиката в Полша или Естония едва ли е по-екзотична, отколкото тази в Италия. Това, което се случва, е недооценяване на продължаващото влияние на диктатурата, царяла в източния блок до 1989 година. Именно в нея се корени основната причина за политическите патологии.

Философът Хана Аренд най-ясно представи тези сили и механизми. Диктатурата (а още повече тоталитарната власт, стремяща се към пълен контрол) изолира своите поданици един от друг. Връзките между хората се заместват от тяхната зависимост от обществото като цяло. Когато желязната хватка на държавата отслабва след падането на диктатурата, подобно общество просто се разпада на отделни части. Тогава често между хората се появява не просто безразличие, но и недоверие.

Към това трябва да се добави действието на социалната отрова, оставена от диктатурата – при общуването един с друг на хората им е трудно да преодолеят опита на предателството, нагаждането и злоупотребата с власт. Цялото общество все едно е пропито с подсъзнателното усещане, че е по-добре да не се вярва на другия.

Там, където има недостатъчно вродено доверие, политическият противник лесно се превръща във враг, който трябва да бъде унищожен (ако не, то при първа възможност той самият ще те тласне в пропастта). Неспособността за компромис и склонността към корупция са естествени следствия от манталитета, свикнал да очаква най-лошото.

Противоотровата е засилването на гражданското общество. Централна и Източна Европа и по време на комунизма не бяха скръбна пустиня на безропотно подчинение и имаше острови на съпротива и самостоятелност – достатъчно е само да си припомним за ролята на католическата църква в Полша. И днес гражданското общество не стои със скръстени ръце – ярък пример за това е опозиционното движение в Унгария. Именно това е и главната надежда за преодоляване на постдиктаторския синдром.

Ди Цайт