X
 
 

Смъртта и виолончелото

6230
Смъртта и виолончелото
Снимка: принтскрийн/YouTube

В опустошения Харков 30-годишният музикант Денис Карачевцев излиза с виолончелото си навън. Пред разрушената от ракета сграда на полицейското управление свири сюита №5 на Бах: една от шестте големи творби, писани за соло виолончело от бароковия класик. За това как са създадени, знаем малко. Това, че са в прослава на Бог, е най-сигурно - Бах е виждал музиката като проявление на божественото в хармонията и това е достатъчно.

Разбира се, Денис Карачевцев записва изпълнението си от руините с надеждата да предизвика внимание върху съдбата на страната си и да събере чрез благотворителност пари за възстановяването на града след войната. Избрал е много подходяща сюита - няма инструмент, който при солово изпълнение да излъчва повече самота от виолончелото. И няма инструмент, който да овладява същата самота с такова великолепие, както виолончелото.

Но защо този образ - музикант сред руини, Бах сред разрушението, виолончело срещу смъртта, - упражнява ефект върху нас? Какво може да направи сюита № 5 срещу военен взвод? Какъв въобще е смисълът на артист, предлагащ естетическа творба във военни времена?

Ако попитате един геополитически анализатор, ще получите или троснат отговор, или присмех. Най-общо ще ви бъде обяснено, че акцията на Денис е наивна. Сантиментален опит, който да послужи за облекчение на ума, изгубил проницателност, за да вникне в сериозния военен шахмат. Ще се наложи да оставите въпроса за лъка и струните. Всичко, от което се нуждаете, е карта и показалка.

Но ние много често сме виждали войната и нейните произшествия, съпътствани от образи на изкуството. Те са характерни. Да кажем пианистът от еврейски произход Владислав Шпилман, който свири ноктюрното на Шопен пред германския офицер: докато лагерът Треблинка произвеждат хиляди мъртъвци всеки ден. Също, невъзможността ни да си представим антивоенния бунт пред Пентагона без поезията на Гинзбърг и неговия "Вой". Както и да помислим за падането на Берлинската стена, пропускайки музиката на Пинк Флойд. Защо изкуството упорства и се намесва в най-непривичната, най-жестоката територия? Каква е ролята на виолончелото, когато наоколо шества разруха?

Нека опитам да обясня.

***

Войната и пошлостта имат нещо общо. То е, че по еднакъв начин съкращават идеята за човек. Ако изкуството търси да изрази максималния човек, да разтърси неговите граници и да ги увеличи, войната и пошлостта го държат на късо въже. Те казват едно и също: човек е нищо друго, освен (изберете: войник, враг, геополитически съперник, глупак). Пошлостта има особена роля в този процес - тя прави така, че езикът и думите да бъдат задушавани, a после обесени от враждебни клишета. Горенето на книги във военно време има именно такава цел. То не е свързано само с неудобните автори. А с цялостното неудобство, че изкуството ни служи, за да изведе човек от клишираните представи за самия него - докато войната се нуждае от тях, за да ги сбъдне в сражение. Танцът трябва да се превърне в марш. 

Затова, за да водите война, вие първо трябва да обявите война на културата. Пошлостта е предварителното условие за всяко военно дело. Така свръхчовекът на Ницше е съкратен до войнстващ нацист, безкрайните възможности на литературата до груб социалистически реализъм, а книгите на Ремарк и неговите меланхолии обявени за пацифистко разстройство. 

Но излишно давам минали примери. Вече е очевидно - ние заживяхме в това човешко съкращение, в което войната и пошлостта осакатяват културата и езика. Ето кратък списък от думите за назоваване на човешкото днес: еничар, предател, паплач, планктон, подлога, свой, чужд, блюдолизец, марионетчик, неокомунист, метафашист, комсомолец, умнокрасивитет, болонка. В тесен смисъл може да ви се стори, че това е простовата агресия: че става дума за простак. Не бих оспорил. Но ако разширите процепа, ще зейне друга картина - това е милитаристичното сковаване на езика; ръждив конвой срещу неговите културни възможности, потеглил по супермагистралите на социалните мрежи. Съвпадение: както през 30-те настъпва "Златния век на радиото", а прелестта на "магическата кутия" е овладяно от военния език на нацизма, така и ерата на социалните мрежи е вече прихваната от пропагандни лостове. За да бъдат повдигнати, културата трябва да се сниши. И така, както се бомбардира театър, да изчезне.   

***

Какво може да стори изкуството срещу всичко това? Къде е мястото на Денис и другите?

Във военни времена, изкуството е знак за припомняне. Да свириш сюита № 5 и да се позовеш на прекрасното отпреди 300 години, означава да се освободиш от пошлостта на военния свят. Да прекараш лъка не само през струните - но и през днешния консенсус за смъртта като геополитическа необходимост. И да изтеглиш от тази смърт обратно класическата представа за нас самите. Според която за човек се разказва през неговото възвишение и цялост, дори да е раздробен и премазан от собственото си време. 

Така изкуството влиза в особено сражение - на културния образец срещу военното безобразие. И сражението протича така: 

Вашият любим геополитически анализатор ще използва карта и показалка и ще ви обясни защо има инвазия и как трябва да си представяте войната. Ще ви запознае с въпросите за многополярния свят така, че да сънувате военните действия като компютърна игра, която да следите с адреналин и въодушевление.

Но вашият любим писател Ремарк ще ви представи "На Западния фронт нищо ново". Ще ви занимание със сцена, в която един от войниците е на път да изгуби крака си. Ще ви разкаже как приятелите му правят всичко възможно, за да облекчат мъките му, но и искат да вземат хубавите му ботуши. В това няма да има нито кражба, нито подлост: не би могъл да ги ползва, а са от първа необходимост. Накрая някой ще вземе ботушите, кракът ще бъде ампутиран. И всички ще получат писмо от техния класен учител, който им пише с възторг, че са "Желязна младеж". Ремарк ще възкликне, че на фронта вече няма младежи, а само двайсетгодишни старци.

Вашият любим геополитически анализатор няма да възкликне това. Той е шейсетгодишен младеж. Затова ще ви разкаже за сблъсъка на ядрените сили и надвисналата им мощ. И ще започне да брои ядрените бойните глави, така че почти да изпитате удоволствие.

Но вашият любим режисьор Стенли Кубрик ще ви вкара в стаята с полудели генерали в д-р "Strangelove". И ще насочи камерата към един занимателен спор. В него президентът ще откаже да ползва ядрена сила и колебливо ще изтъкне, че не иска да влиза в историята като масов убиец. Но генералът ще го посъветва да не се притеснява - от президента, ще му каже той, се изисква да се погрижи за собствения си народ, а не за имиджа си в учебниците по история.

Вашият геополитически анализатор ще се съгласи с този съвет. Той ще опише воюващите държави като скачени съдове, в които политическата воля се среща с масовата мобилизация и във вихъра на историята настъпват времената на огромна промяна заради общата воля на всички.

Но вашият любим философ Хана Аренд ще ви остави в наследство размислите си върху делото срещу Айхман в Йерусалим. Там ще открие, че в най-големите чудовища на историята няма нищо особено - само лепкавата смес между конформизъм, бюрокрация, кариеризъм и подражание. Което тя ще назове баналността на злото: ключът към всяко чудовищно изтребление.

Нищо банално няма да види вашият геополитически анализатор - въодушевен, че са настъпили интересни времена, в които той да се движи като опитен шахматист. Той може да е вече обиден и да ви каже, че също разбира от култура. Например ще ви заговори така за руската култура във връзка с войната, че да почувствате странен метафизичен допир между руския снаряд и руската душа. Това е така, защото той разбира изкуството като добавъчно украшение на държавната политика - подчинена "мека сила", която изпраща красивите си послания така, че да послужи за нещо като гирлянда, намотана около изстреляната ракета.

Но вашият любим Толстой е ходил, за разлика от вашия любим геополитически анализатор, на война. Той ще ви разкаже за момента, в който препускащият Болконски е свален от коня. И как при преобръщането батареята изчезва от погледа му; пушеците остават в низината, а погледът му, паднал по гръб, остава погълнат единствено от небето. Тогава ще го застигне закъснялото прозрение, че "Всичко е измама, без това безкрайно небе", изпитал за пръв път истината, която фронтът е скрил от него.

Затова в сблъсъка между войната и изкуството, между смъртта и виолончелото, между артиста и геополитическия анализатор, под безкрайното небе ще шества един и същ образ. Той ще сменя лицата си във всяко десетилетие, в различна страна, в различен апокалипсис. Умът му ще пробягва по струните, думите и платното. Ще слее ужаса с красотата, за да не се преклони пред него. Ще има ръката на разтърсения Пикасо, нарисувал "Герника", разказа на Камю, описал чумата в окупирания град, гласа на Джагър, изпял, че войната е на изстрел разстояние.

И на всички други, които, слезли долу при руините, са открили своя дом.

 

Автор: Райко Байчев

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com

Последно в Актуално