Как се чувства израелтянин, който открито се противопоставя на войната в Газа? Отговаря театралният режисьор Гай Бен Аарон. "В свят, в който има толкова мъка, опростяването е стратегия за оцеляване". Бен Аарон е основател и директор на организацията The Jar. Той описва собствения си опит на евреин, който открито се противопоставя на войната в Газа. Текстът е публикуван в The Atlantic и е преведен на много езици и за първи път излиза на български.
Между два свята
След 7 октомври се оказах на много странно място. Не физически, а по-скоро емоционално: увиснах между два свята, във всеки от които аз съм чужд. В Израел ме ненавиждат, защото съм против войната, която мнозина не подкрепят, но продължават да участват в нея, да я оправдават или да я обясняват като необходимост. Зад граница вече не ми се радват онези, които смятат, че всички израелтяни са колонизатори.
За жертвата, аз съм прекалено много израелтянин, за патриота на страната ми - прекалено антивоенен. Дори, намирайки се у дома аз се чувствам в изгнание.
Аз бях против тази война от самото начало и никога не съм го криел. Като театрален режисьор съм поставил няколко пиеси, чийто политически заряд не позволява да бъдат показани в Израел, вкл. и англоезичният спектакъл за блокадата на Газа. Отказах да служа в армията и в продължение на много години последователно съм срещу окупацията.
Присъда
Но всичко това сякаш няма значение. Аз съм израелтянин/евреин и това сега е присъда.
По време на семейна вечеря се разразява дискусия, разказва Аарон и макар на думи всички да са срещу войната, един от членовете на семейството е военен лекар, друг стана доброволец. "Какво изобщо правиш тук?", попита стопанинът на къщата. "Какво право имаш да коментираш? Ти дори не си служил!" Баща ми се опита да се застъпи за мен: "Моят син е гражданин и пацифист. Понякога и на мен не ми е лесно да слушам мнението му, но уважавам позицията му. Ние живеем в демокрация и той има право на глас". "Ако това се случваше у вас, щях да стана и да си тръгна, но това е моят дом", каза стопанинът. С други думи: Махай се.
От къщата, в която бяхме на гости до Йерусалим, шофирахме повече от час. През целия път никой от нас не каза и дума. Нито аз. Нито майка ми. Нито баща ми. Тишината сякаш седеше с нас в колата, сдържайки всичко, за което не намирахме думи.
Няколко дни по-късно един от роднините ми изпрати съобщение, че с такива възгледи като моите може би е по-добре да се откажа от израелското гражданство. И не съм аз този, който ще го съди. Той е в безизходица - синът му участва във войната, която самият той не подкрепя, той е дълбоко травмиран от събитията от 7 октомври. Неговото негодувание не е абстракция, това е лична, защитна, истинска реакция.
Как успяхме да развалим всичко?
След седмица с баща ми отидохме на концерт в Тел Авив. Дамска група "Юдейски жени" изпълняваше песни, с които съм израснал, песни, с които е израснал баща ми. Цялата зала запя, включително и аз. А после насред песента се разплаках. Какво ще стане с този език? Какво ще стане с културата ни? Как успяхме да развалим всичко?
В началото на пролетта отидох в Европа на конференция на водещи културни деятели от цял свят. 40 участници се бяха събрали, за да размишляваме за общото бъдеще. Заминах с надежда, а се върнах опустошен.
Трима от участниците не размениха нито дума с мен, дори не ме погледнаха в очите. Нито моята антивоенна позиция, нито активизмът, нито театралните ми заслуги се зачитаха. В предпоследния ден от конференцията един от тях, по време на публична сесия каза, че това събиране за него не е психологически безопасно, защото "в стаята има убиец". Веднага разбрах. Убиецът бях аз.
Не отговорих нищо. Какво можех да кажа? Че "не съм такъв, аз съм от добрите"? Каквото и да кажа, не можеш да промениш позицията на човек, който вече е решил, че ти си безнадежден. Всяка реакция само ще задълбочи вината ти.
Късо съединение
След няколко дни заминах за Атина, за да помогна на приятелката ми, също израелтянка, да организира новия си живот. Тя замина от Израел, защото повече не можеше да живее в това, в което се превърна страната ни.
Един наш гръцки приятел, директор на неправителствена организация, ме покани на пикник. Бяхме в парка и до мен се оказа художник от Кайро. Разговорихме се за Атина, за изкуство. Беше интересен събеседник и тук той ме попита къде живея. "Между Израел и САЩ", отговорих. Той стана и си отиде, без да каже дума. В същата вечер гръцкият театрален режисьор ми каза: "Извинявай, но аз съм много обезпокоен от ситуацията във вашата страна. Това вашето е геноцид." Казах му, че мен също ме безпокои. Че приятелката ми затова е напуснала страната. Че открито се изказвам срещу войната. Той премигна. Видях как нещо в стройната схема на възгледите даде накъсо. Той сякаш не разбираше как да възприеме триизмерността на оказалия се пред него човек.
Всяка сутрин излизах на разходка с кучето на приятелката ми, опитвайки се с всички сили да съм като всички. Но графитите ме гледаха отвсякъде. Те призоваваха: "Свобода за Палестина!", с което съм напълно съгласен. Но пред слогана "Спаси живот. Убий ционист" или "Ако евреин ти поиска кафе, дай му кафе" и на рисунката се вижда как някой плиска горещо кафе в нечие лице, се спрях като закован. За такива като мен няма място. Дори стените са заели непримирима позиция.
Къде да отида аз?
Не ги виня и разбирам яростта им. Непреставащите кървави престъпления се изсипват върху нас в пряк ефир, измествайки напълно емпатията. В свят, в който има толкова мъка, опростяването е стратегия за оцеляване.
Затова се питам: къде да отида аз, израелският пацифист?
Роднините ми се съмняват в правото ми да бъда израелтянин, защото съм против военните, които избиват жителите на Газа и ги морят с глад. Зад граница колега от театъра ми каза: "Връщай се от там, откъдето си дошъл", имайки предвид, че мястото ми не е в страната, в която съм се родил и че трябва да се върна там, където предците ми са преживели погроми и Холокост. В свят, пристрастен към силни твърдения, нюансите са загубили всякаква стойност.
Разбира се, моята ситуация съвсем не е най-трагичната. В Газа убиват палестинци, а израелските заложници все още са в плен. Тези ужаси са с мен всеки ден. Разбира се, техните страдания и това, което преживявам, не е възможно да се сравнява. Но съм абсолютно сигурен, че ако искаме да променим нещо в бъдеще, всеки трябва да има възможност да изрази позицията, в която се е оказал, дори ако тя е неудобна и се намира някак "между".
Ако у дома и зад граница лоялността се цени повече от всеобхватното разбиране, а еднозначността от сложността, къде да избягат тези, които са убедени, че на тази земя право имат да живеят и палестинците, и евреите?
Ако там на несъгласните се слага клеймото предател, а тук априрори се приемат за врагове, кой може да мисли за друго, освен за постоянна война?
Снимки: Getty images
