"Виенски апартамент" - блестящ стил и чувствена, женска мъдрост на едно място

Да четеш "Виенски апартамент" е все едно да плуваш под вода. Но не като удавник, а като риба или амфибия. Свободно дишайки, завладян и учуден от глъбините (на човешките души и на световните пространства), подмамен към лабиринтите, в които зеленикавия сумрак те повежда към тайнствени и непознати (или прекалено добре познати!) събития и чувства.

Призраци

Веднага познах гласа му, като ми звънна. Не бяхме се чували, откакто замина от България, значи точно 14 години. Сигурно имаме отделен ц...

Прочети повече

"Виенски апартамент" отново показва, че доброто писане ражда нова действителност, в която се потапяш и заживяваш нов, паралелен живот. Поне докато четеш. След това само си спомняш – с добро чувство. Чувство като онова, за което старата фрау казва, че я е спасило от най-страшното отчаяние.

Калин Терзийски

Всеки добър писател в по-малка или в по-голяма степен е задълбочено търсещ и намиращ изследовател на собствените си пространства – обикновено не ги и подозираме, докато не се захванем с нещо толкова внезапно съкровено, каквото е писането. В първия роман на Радостина Ангелова има такива ранимо открити или сенчесто потайни пространства за обхождане, които тя е нарекла „Виена”. Те са едновременно реално съществуващи и нереални, проекция на въображението и отражение на житейски, мисловен и емоционален опит – когато всичко това се случва едновременно, писането се превръща в магическа смес от думи, които сякаш сами се намират и подреждат по най-добрия начин.

Белите гащи на историята

Тази история започва и свършва с едно нищо и никакво пране. Трябва да е била от края на 70-те, защото помня, че съм бил вече 9-10 годиш...

Прочети повече

Керана Ангелова

Защото – стигайки до фрагментите в италика, пак първо се стреснах... сетне се насладих на великолепието там. Из-от-такова балкански дълбоко тържество на женскостта /именно на женскостта, а не на някаква измислена женственост/ са писани! Упиват без вино. И не просто са заявка за отказ да се фокусира само видимото, очевидното, прагматичното, повърхностното, в крайна сметка... Целят, струва ми се, поне напомняне-връщане към изначална, позабравена – и в концепцията на текста – спасителна за света женскост в божественото...

Роман е, да... Роман за разколебаната човешка идентичност, но не и за разколебаване на светлото и правото в женската идентичност. Мисля си, че прескачайки от делничното в необикновеното, с тъга, но и с усмивка, това повествование носи надежда – че в света на глобалното ни унифициране, идентичностите и доброто все още биха могли да получат „рестарт”.

Опитвайки пак да избягам от неподправено наивното наслаждение в прочита, казах си: роман е: незастинал в наследените класически определения на жанра... който обаче не играе по свирката на постмодерни формули; не се „разпада”, а по-правилно се „сглобява”, събирайки живите фрагменти от националности, съдби и индивидууми ... Роман, който лично мен ме занимава не толкова с „непосилната лекота на битието”, а повече – с рядко „посилната” лекота на разказването за нелекото битие.

Ваня Стефанова

Божури и незабравки

Познаваха се едва от няколко часа. Той - малко над трийсетте, тя малко под тях. Той трябваше да предаде по нея пакет за свой познат отв...

Прочети повече