X
 
 

Мартин Михайлов: Чалгата не е просто музика, а обществен фон

6143 0
photo of Мартин Михайлов: Чалгата не е просто музика, а обществен фон
Снимка: Ивайло Иванов-IVU
Преди 18 години Мартин Михайлов започва в бар „Строежа“ в Студентски град – място, което дълго време беше центърът на клубния живот там. Днес Марто е с много опит зад гърба си като промоутър, съдружник и управител в заведения, музикален селектор и барман – от него сега зависи (освен от споменатия „Строежа“, преместен в центъра) и „Терминал 1“. Та и по тези причини, а и по повод днешното откриване на новия сезон в „Строежа“, ни беше интересно да каже дали определена музика върви точно с бира, какъв тип заведение липсва в София и кога изобщо спи:

Кое е в основата за едно вървежно заведение – пиенето, музиката или друго?

Аудиторията, на първо място. Доскоро се смяташе, че притегателното е основно в музиката – факт е, че тя ориентира най-добре каква е концепцията на едно заведение и в каква публика се цели то, но все повече социализацията става водеща, а музиката се измества основно като представена под опаковката на конкретни събития.

Какво заведение липсва в София, а има потенциал за такова?

Не бих казал, че липсва конкретно. Барове и клубове има почти от всякакъв тип в София, просто сме в процес на изграждане на навици у аудиторията и бизнеса. Оттам ще се покаже и количествената нужда. Свидетели сме на появата на все повече барове, което се очакваше, но дълги години явлението липсваше като масово в града. Предполагам, че броят им ще се увеличи в пъти в много близко бъдеще, а все повече хора ще започнат да ползват услугите им още след края на работния ден, както е в повечето развити държави. Все още се броят на пръсти откритите летни барове и сцени, културни средища най-общо казано – надявам се, тенденцията да не е в низходяща посока, каквито опасения навяват някои нелогични и неадекватни законодателни промени напоследък. Мисля, че има неразкрит потенциал в сферата на електронната музика.

Препоръчай българска и чужда музика, която може да сме пропуснали, а са ебаси силните?

Тази година много слушах албума на българската група The Lefties. Може да се каже, че не са достатъчно популярни, но пък и до броени дни заминават да опитат щастието си в Англия. Пожелавам им това да ги направи по-опитни и по-широко известни. Харесват ми последните песни на Деси Андонова. Също и новата посока на Миленита. От чуждестранните – мога да отбележа завръщането на The Specials с албум. Както и нов албум от The Skints. Чекнете Ho99o9 – пробиваща през последните няколко години индъстриъл хип-хоп/хардкор-пънк банда. Поканихме ги миналата година в Терминал 1 и продадохме цели 22 билета. Така че още са си от пропуснатите и непопулярните.

Има ли песен, която те е разплакала?

По-скоро не избухвам често в сълзи. Предполагам, че се е случвало на някоя песен на Пърл Джем. Например "I'm Still Here", особено в края, когато се казва "Sorry, never been too good at happy endings...". Но едва ли. Всъщност, сещам се ясно – поплаках си на песни на Gravity Co. в деня, в който почина Явор.

Фото: Creative Visual Solutions

Ти доста пътуваш. Като отиваш на концерт/бар в чужбина – кое е задължителното, което правиш там?

Наблюдавам публиката, посетителите. Радвам им се на това как се обличат в настроение, което никакъв дребен детайл не може да помрачи.

Кого си мечтаеш да доведеш на лайв в Строежа, съответно Терминал 1?

Иги Поп, Том Йорк, Еди Ведър, Стейн.

Кое е най-непознатото нещо от организирането на концерт, за което хората ама хич си нямат понятие?

За много неща си нямат понятие и така е редно да бъде. Посетителите няма нужда да бъдат товарени с организационни въпроси. Макар че е полезно да е ясно кое се приема за влизащо в границите на нормалното – така си улесняваме живота. Конкретно на въпроса – процесът на договаряне е най-сложен и преминава през доста фази, които си остават конфиденциални, а често и нереализирани. Много малко започнати преговори с множество групи всъщност завършват с успех. Сред стандартните практики, които обикновено убягват и често това води до безмислени словесни упражнения на тема защо еди-коя си група не идва в България, е това, че групите си имат квоти за турнета в различните части на света. Когато Tool обявят в буукинг средите, че са си предвидили двайсет дати за Европа в рамките на месец и половина, тогава един български промоутър вече не се конкурира само на вътрешния пазар, а най-вече на международния, и то с именити фестивали, промоутъри, които на всичкото отгоре оперират на вече развити пазари, където се разпределят непосилни за нашия регион суми.

Кои години са (били) най-добрите за музиката? А за нощния живот в София?

Относно музиката, на която аз съм съвременник, мисля, че това са деветдесетте. За българската музика – края на деветдесетте, може би до 2005 г. Сега има пробуждане, има някакво завръщане към желанието да се слушат и правят песни, в класическия смисъл на думата – куплети, припеви, сола. Не просто "проекти". Затова и по радиостанциите и клубовете се завърна много от 80-арската и 90-арската музика – ренесанс за Куин, Били Айдъл, Джой Дивижън, Дейвид Боуи, Блонди и много други. За нощния живот на София най-добрите години още не са настъпили, но е неминуемо да се случат скоро.

Коя музика върви по-добре с бира и коя с уиски? Или това са глупости?

Има си зависимости и лек превес на един алкохол над друг при различните събития и стилове, но в крайна сметка – и в музиката, и при напитките – важен е вкусът на всеки отделен човек от нас. Сезоните също са от значение. Може би тук е моментът да отбележа, че потребяването на музика, особено на живо, отдавна е комплексно изживяване и се възприема най-добре в пакет от услуги.

За какво мрънкаш по адрес на по-младите и за какво би искал да си като тях?

Опитвам се да се сетя дали го правя, но не успявам. Например прословутото ровичкане в телефонните апарати въобще не ме притеснява. На мен ми харесва младото поколение. И предишното също, както и по-предишното.

За всичко лошо ли е виновна чалгата? А някой друг?

Не, разбира се. Най-малкото, не и като музикален жанр. Опростачването и посредствеността в музиката като изразно средство или фон за забавление са следствия на други обществени процеси, до голяма степен и от комплекси, трупани в исторически план, до голяма степен и от липсата на качествено поднесена информация в миналото, от занемаряване на образованието и подценяване на значението му до чисто икономически причини. Същата простотия, кресливост и неспособност, срещу която музикалните ценители протестират – и с право – през последните години, е пренесена към други стилове. И това няма да спре, наблюдава се в цял свят всъщност. Колкото до поп-фолка, ако визираме във въпроса този стил като чалга, смятам, че нищо не е задължително – на който не му харесва, да не слуша. Най-важното е да няма цензура и забрани. Има ли интерес към по-високо изкуство, предлагането ще се появи. Такъв интерес много често идва със слушане на повече и по-разнообразна музика. А има и много хора, за които задълбаването не е цел, музиката не е приоритет – просто за тях я има, доколкото им се ще да я ползват в ежедневието си в определени ситуации. Не виждам защо трябва да искаме нещо повече от тях.

Кога последно се закле – вече ще се наспивам или няма да пия? И кога изобщо спиш?

Никога не съм се заклевал в нещо подобно. Обичам да си почивам, като бъда навън нощем. И след като през всеки един ден съм бил достатъчно сериозен към всичките си задължения. Каквото и да се случи през нощта, трудно може да се повтори през деня, понякога и да се разбере – то често си остава неповторимо. Обикновено спя между 06:00-12:00 ч.

Фото: Creative Visual Solutions

Какво трябва да се случи, за да спреш да влизаш повече в заведения?

Много общо е казано. Надявам се нищо да не се случва, за да се налага да спирам въобще да ходя по заведения. Според мен, това е особено важна социализация и трябва да се практикува и в напреднала възраст. А и е метод за разтуха. Обожавам да виждам радващи се на живота възрастни хора и най-често това ми се е случвало в Щатите, Англия и особено Ирландия. Водещото е не на колко си, а как се чувстваш. Ако говорим за случаи с конкретни заведения – също нямам проблем, имам висок праг на търпимост. Мога да си тръгна, когато спре да ми бъде интересно. Или когато затворят.

Има ли хора от първите посетители още от създаването на Строежа в Студентски град, които все още идват и сега, след преместването му?

Има, да. От позицията на двайсетина години разлика разгледано, може би появата на тези по-отдавнашни посетители в момента е под 10%. Това не е никак малко. Макар и да има определени събития с участието на артисти с творчество с непреходна стойност и неизчерпаема енергия като Panican Whyasker и Остава например – умишлено споменавам точно тези групи, тъй като още този октомври ще свирят в Строежа, при които процентът доста се вдига. Имаме и традиционни вечери за олдскул срещи, рождените дни на Строежа, пикника всеки септември и подобни, когато основно се събираме по-старите лица. Няма как, общата история ни обединява и винаги се радваме да се видим. Всеки ден и във всякакви среди и професионални сфери срещам хора, с които съм се запознал в Строежа. Това е голяма сила. Но все пак, щеше да е странно, ако едни и същи хора зациклят двайсет и две години на едно и също място. Нямаме такива амбиции.

Оплаквал ли си се някога от парти, шум, силна музика на полиция/приятели, правил ли си проблеми?

Не, никога не съм го правил. В интерес на истината, рядко съм имал основание и обикновено, при такова, пробвам да сигнализирам на самите организатори на партито. Освен това, опитвам се да проявявам разбиране към този род човешки пориви. Не че се чувствам гузно, тъй като съм убеден, че нито в Терминал 1, нито в Строежа, нито в Кино Кабана нарушаваме обществения ред, но не смятам, че точно аз съм човекът, който трябва да се оплаква от силна музика, особено пък на полицията. Разбира се, всичко си има граници – не трябва да се прекалява, както и не обичам, когато се прекалява, това да бъде съпроводено и от арогантност. Досега никога не съм се афектирал толкова, че да се оплаквам публично.

А след 30 години виждаш ли се като досаден дядка, дето иска да му е тихо?

Ако искам да ми е тихо, ще си намеря тихо място. Няма да се бутам сред парти-зоните и да се натрапвам. Това би било егоистично. Нека всеки има правото да изживее своите бурни периоди, които – пак наблягам – не са свързани само с възрастта, както и да се наслади на по-кротките такива в живота си.

Най-голямата ти професионална гордост?

Вероятно това е постоянството. Плюс възможността да установяваме традиционна устойчивост и дългосрочност в работата си с нашите собствени екипи и външните ни партньори от всякакво естество. Не се предаваме лесно. Факт е, че успяваме да бъдем сред хората и във вихъра на събитията – и в клубовете, и по концертите извън тях – вече повече от двайсет години. Умишлено говоря в множествено число, сам човек е невъзможно да се справи с всичко, а и не е професионално.

На коя песен би искал да те погребат един ден?

Jaya The Cat – Put A Boombox On My Grave. Само да кажа – след моята смърт трябва да има парти. Както и да не се отменя нито едно събитие, по което вече съм започнал работа, особено ако е обявено. Защото ще се върна да търся сметка (смее се). Генерално, смятам, че имаме нужда по нашите ширини да променим отношението си към смъртта. Все пак, това е една от двете напълно сигурни и нормални случки в живота.

Нещо важно, което не сме те попитали, а искаш да споделиш?

Само вие не сте ме попитали дали има още билети за концерта на Ману Чао. Не, няма – свършиха.

 

Интервю на Милен Антиохов

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители