Режисьорът Илиян Метев за "Една провинциална болница" - филм за най-тежките месеци на пандемията

Помните ли Ковид пандемията? Или вече всички сме я забравили и живеем в илюзорното чувство на сигурност и крепко здраве? Документалният филм на Илиян Метев, Златина Тенева и Иван Чертов "Една провинциална болница" ще ви припомни позабравената или дори непозната гледна точка - тази на пациента, но и тази на работещия в болницата. Но не в голямата, имаща всичко, ремонтирана и лъскава болница. А в едно обикновено болнично заведение в Кюстендил, в което обаче човешките животи са точно толкова важни и ценни, колкото навсякъде другаде.

"Една провинциална болница" спечели наградата на Екуменическото жури на международния фестивал в Карлови Вари през миналата година. Филмът бе показан премиерно и на 27-ия София Филм Фест, а съвсем скоро - на 7 април, ще бъде показан в кина из цяла България.

Срещнахме се с един от режисьорите - Илиян Метев, за да разберем по какъв начин заедно с колегите му са успели да се "спасят" от тежките емоции по време на заснемането на филма, наблюдавайки как лекарите в болницата дават всичко, за да спасят животите на всички останали. Докато Златина и Иван снимат на място, Илиян Метев попада в локдаун в Англия, където живее.

------------------------------

Сценаристът Златина Тенева и операторът Иван Чертов са били на място в болницата в Кюстендил над 2 месеца. Доста време...

Да, това за документален филм действително е съществен брой дни. Ние се чувахме всеки ден, понякога по 2-3 часа. На моменти съм имал усещането, че съм бил почти там. Разбира се, не може да се сравнява с тяхното присъствие, но всичко сме обсъждали и споделяли.

Какво ти разказаха извън филма? Какво са видели там?

Имаше много моменти, на които са били очевидци, прекалено деликатни дори. Например, мъж и жена да се видят за последен път и да го знаят. Има много деликатни човешки съдби. Това може би е било най-тежкото за тях в целия процес – кое е редно да се снима и кое не е редно. Защото от една страна, за да въздейства филмът и човек да види реално какво се случва, някаква интимност трябва да достигне до зрителите. От друга страна, не бива да се прекрачва личното пространство и достойнство. Така че, тези срещи бяха едни от най-трудните за тях, дори на моменти до такава степен, че сме прекъсвали снимките. На няколко пъти бяха изтощени от моралната тежест, която са изпитвали по време на снимките.

Още от самото начало, когато ги попитах дали имат желание да работят, беше ясно, че ако в някакъв момент им е прекалено много или заради здравословния риск - защото те бяха там в момент, в който нямаше ваксини и много неща още не бяха известни, уговорката беше, че не трябва да се случва насила. И ако те усещат, че не искат това да продължава, ще прекъснем. Така че няколко пъти прекъсвахме. Но не забравяхме какво се случва. Едно от прекъсванията, които направихме, беше, когато на единия от пациентите – Даниел, много му се влоши състоянието. От една страна знаехме, че за филма е смислено да проследим неговото пребиваване в болницата, но от друга страна това беше много трудно за тях.

Режисьорът Илиян Метев и Даниел, който е един от главните персонажи във филма, сн. Иван Дончев за София Филм Фест

Но без него филмът нямаше така да "звънне".

Да, както много неща в документалното кино, човек си прави някакви планове. Но след това обсъждаме кое е смислено да се заснеме и кое не. Така че това е динамичен процес – човек се опитва да прави планове, все нови планове, от друга страна - да се напасне според реалността и според нещата, които се случват. Не беше никак лек процес.

Знам, че първоначалните разговори с болницата в Кюстендил са били много "топли", но как реално Златина и Иван ги посрещнаха самите лекари? Имало ли е някаква дистанция?

Имало е различни лекари – всеки човек по различен начин реагира до някаква степен, но като цяло, бих казал, че доста отворено приеха всичко. Според мен, те са виждали смисъла в това да се отрази ситуацията там. И че това е по-важно от притеснението, че някой може да види нещо драматично. Бяха много спокойно посрещнати и от пациенти, и от лекари. Имаше и лекари, които още в началото са казали, че въобще не искат да участват и ние сме го уважили това. Златина и Иван не са прекарвали време с тях.

Филмът е сниман и монтиран паралелно. Какви са предимствата и недостатъците на този тип работа?

Недостатък не съм усетил. Предимството беше, че те всеки ден пращаха материал, а аз с малко повече дистанция съм гледал какво изразяват картините. Защото е имало ситуации, които са били много живи, много истински, но кадрите не го комуникират и не е смислено да се ползват. Така че това, че аз през цялото време гледах материал и монтирах, помогна на самия процес – да знаем с кои хора е смислено да продължим и с кои не е. Например, при Пасионария – една от пациентките във филма, веднага усетихме, че е много смислено да продължим.

Да, тя е изключително цветен персонаж.

Вкарва много топлота. Чрез нейните реакции ние наистина успяваме да изпитаме какво е човек да е пациент там.

По време на прожекцията на "Една провинциална болница" на София Филм Фест, в един от епизодите, в които д-р Попов говори с роднините на Даниел, че ако не се лекува и се прибере, ще умре, една зрителка в залата се провикна: "ЛЪЖЕЦ! ДОКТОРЪТ Е ЛЪЖЕЦ!". Как се отнасяш към този скептицизъм, към това съмнение в болестта и всичко, което преживяхме и още преживяваме в известен смисъл?

Малко тъжно, защото тази реакция абсолютно не е свързана с това, което реално се е случвало на място. Зрителката реагира на това, че някой зад кадър попита дали има някаква рентгенова снимка. И докторът не реагира, но въпросната зрителка не беше разбрала, че рентгеновата снимка се отнасяше за съвсем друг пациент. Особено тъжно е, защото във филма си личи с каква сериозност подхожда докторът към проблема и че заради хора като него пациенти като Даниел оцеляват. Това, че човек търси някакви малки знаци, които да потвърдят определена теза, която няма нищо общо с реалността, е тъжно. Разбира се, всеки филм всеки зрител го интерпретира по различен начин.

Предишният ти документален филм беше "Последната линейка на София". Прекъснал си проект за документален филм за акушерките в България, за да направиш филма за болницата в Кюстендил. Обмисляш ли тематична "лекарска" трилогия?

В момента не, не мисля в такъв формат. Филмът за болницата беше много труден за всички нас. И след него, и след този за Бърза помощ контактът със смъртта много ни натовари. В момента подготвям игрален филм, който е на семейна тематика. Сега творческата ми енергия е насочена натам. Предстоят ни снимки юни месец.

Когато подготвях филма за акушерките, аз бях много вдъхновен, защото имам две деца, присъствал съм на раждането и на двете, и ми се струва много смислено. В момента нямам енергията да се задълбоча отново в този проект. Но е важно да се говори за тази професия, защото и там има проблеми, има голям недостиг и е важно да се обърне внимание.

Доктор, пациент и медицинска сестра - герои от филма "Една провинциална болница", сн. Иван Дончев за София Филм Фест

След тези два филма, посветени на лекарите, разбра ли нещо за тази професия, за това съсловие, което останалите хора няма как да разберат?

Със сигурност правенето на един документален филм е голяма привилегия, защото ти дава възможност да се запознаеш с тези хора. Ясно ми е, че има много скепсис, противопоставяне и предразсъдъци към медиците, но аз много от тях ги разбирам като хора. Също и моментите, в които някои от тях си губят нервите, когато са изтощени, когато, може би, не подхождат по най-човешки и по коректен начин, но, знаейки какви отговорности и колко труд влагат в тази професия, аз ги разбирам. Сигурно има лекари и сестри, които не подхождат съвсем редно и това не бива да се извинява. Според мен е важно да не се генерализира и да се знае, че голяма част от тези хора вършат работа, която няма кой друг да я върши. Тежко, тежко отговорна работа, която много ги е изхабила и продължава да ги изхабява. И, за жалост, това противопоставяне с пациентите не помага на никого.

Има ли интерес българската публика да гледа документални филми?

Част от публиката има интерес, но не е масов. Това е моето усещане. Разбира се, има разлика дали просто ти се гледа нещо или искаш да отидеш на кино да гледаш документален филм. Зрителите в киното не са много, но това си е глобален феномен. Все по-малко хора, за жалост, изпитват потребност да отидат в киносалон, да гледат един филм в среда, в която няма нищо, което да ги разсее и където да искат да се потопят. Това е някакво естествено човешко развитие. Но не губим мотивация да правим тези филми, защото дори и да не е пълен салонът, ако има зрители, които сме успели да докоснем, значи има смисъл да полагаме усилия.

Лекарите от болницата гледаха ли филма?

Да, през февруари е имало две прожекции и за първата не е имало дори достатъчно места. Били са лекари, близки и роднини на пациенти, дори на някои, които не са между живите. Било е много емоционално събитие.

В този ред на мисли къде и кога зрителите могат да гледат филма "Една провинциална болница"?*

На 7 април ще има прожекции в цялата страна. Това е Световният ден на здравето. Надявам се повече хора да дойдат и да видят филма, защото той не е направен само за любители на киното, а за всички хора.

*Ето къде може да бъде гледан филмът "Една провинциална болница" на 7 април (петък) в кината из България:

София: кино "Влайкова", 18:00 ч.

София: Дом на киното, 16:00 ч.

София: Arena The Mall, 15:10 ч.

София: Arena Deluxe Bulgaria Mall, 15:15 ч.

Пловдив: Lucky Дом на киното, 18:30 ч.

Пловдив: Arena Mall Markovo Tepe, 15:10 ч.

Варна: Фестивален и конгресен център, 18:00 ч.

Варна: Арена Гранд Мол, 15:40 ч.

Варна: Арена Мол Варна, 16:30 ч.

Бургас: Културен дом НХК, 16:00 ч.

Плевен: Arena Mall Panorama, 16:30 ч.

Шумен: кино Арабелла, 18:30 ч.

Силистра: Латона Синема, 18:30 ч.

Казанлък: Латона Синема, 18:30 ч.

Свищов: Латона Синема, 18:30 ч.

Разград: кино Арабелла, 18:30 ч.

Горна Оряховица: Латона Синема, 18:30 ч.

Попово: Латона Синема, 18:30 ч.

Ловеч: Кино Космос, 18:00 ч.

Монтана: Кино 77, 19:00 ч.

Благоевград: Кино Cinemax, 18:00 ч.

Ботевград: Кино ФОРУМ, 18:15 ч.

Кюстендил: Кино в театъра, 20:50 ч.

На 11 април (вторник) в София в кино "Одеон" ще има прожекция от 18:00 ч., а на 13 април (четвъртък) в Дом на киното филмът ще може да се гледа от 19:00 ч.

--------

Автор: Неда Ковачева