В човешкото общество предлагането на помощ на другите е добре дошло. В същото време решаването на собствените проблеми без участието на други се счита за също толкова похвално. Тези, които никога не искат помощ от другите и отказват, когато им бъде предложена така, обаче крият неприятна тайна за своята независимост.
Както пише експертът по психология Крисчън Кели в SiliconCanals, подобно поведение често има „тъмни“ корени – преживявания, в които нечия помощ е имала скрита „цена“.
Самодостатъчността като придобита стратегия
Авторът отбелязва, че хората, които никога не искат помощ, е лесно да бъдат разпознати в ежедневните ситуации. Например, ако пият кафе с приятел, те настояват да платят своята част от сметката и отказват всякакви „жестове“ от другите. Кели подчертава, че това не е случай на нездравословна гордост или нещо подобно. Това е знак за вътрешния стремеж на човек към максимална самодостатъчност.
Психолози ще консултират учители и директори как да защитят деца в риск
„Хората, които никога не искат помощ, не са независими. Някъде по пътя са научили, че нуждата за нещо от някого винаги е съпроводена със сметка, която не могат да си позволят да платят“, пише авторът.
Кели отбелязва, че обществото е склонно да романтизира това поведение, наричайки го сила на характера. Изследванията обаче показват обратното: отказът от помощ често се развива в детството, когато молбата за помощ е посрещната с негативна реакция - осъждане, раздразнение или дори унижение.
Авторът цитира научни изследвания, които показват, че основната причина хората да отказват помощ е убеждението, че трябва да се справят сами. Хората с този начин на мислене не са студени или безразлични – те просто са се научили да избягват ситуации, в които биха могли да се чувстват зависими от другите.
Нов признак за мобилизация - руските власти набират хиляди психолози
С течение на годините това се превръща в част от идентичността на човек. Човек започва да възприема изолацията си като черта на характера, а не като следствие от минали преживявания.
Цената на „независимостта“ и нейните последици
Както отбелязва авторът, стратегията за пълна независимост наистина работи – но само частично. Тя предпазва от потенциално разочарование, но създава друг проблем: социална изолация.
Външно такъв човек изглежда надежден и силен, но в действителност социалните му връзки остават повърхностни. Той помага на другите, но не позволява на никого да му помага.
Авторът добавя, че този модел често несъзнателно се подсилва от обществото. Например, хората, които „се справят отлично“, биват хвалени и повишени. С течение на времето обаче това може да доведе до прегаряне и психологически кризи.
Според Кели решението не са драстични промени, а по-скоро постепенни стъпки – малки молби за помощ в безопасна среда. Това ви позволява постепенно да промените вътрешното си мислене и да се отървете от убеждението, че всяка подкрепа, която предлагате, в крайна сметка ще бъде „фактурирана“.
Повече психолози в училищата, за да се спре агресията: Просветният министър с нова идея
