Том Егеланд: Мечтаех да стана писател още от дете

Дълги години вече сте сред най-продаваните и популярни писатели, но може би малко хора знаят и че сте опитен журналист. Разкажете ни за вашата журналистическа кариера?

Мечтаех да стана писател още от дете, но журналистиката беше най-близо до това да мога да си изкарвам прехраната с писане. В гимназията започнах да работя на свободна практика за местния вестник и така ми предложиха работа във Vi Menn, когато щях да започна да уча през 1979 г. През 1983 г. си намерих работа в Aftenposten, първо като журналист, след това като главен редактор. През 1992 г. започнах като главен редактор в редакцията за Осло на телевизия TV 2 (най-гледаната телевизия в Норвегия), от 2000 г. като шеф на новините. Но през 2006 г. рискувах: напуснах добре платената си и вълнуваща работа и станах писател на пълно работно време. Освен това работих дълги години като рецензент на книги във VG, бях президент на клуб Riverton (той връчва наградата за най-добър криминален роман) и член на борда.

Още: Том Егеланд разкрива загадката на дълголетието

Отне ли време, преди да направите пробив като автор?

Бях на 23, когато започнах да пиша първия си роман през 1982 г. – главно за да видя дали мога да го направя. Той се превърна в хорър, наречен „Залезът на боговете“ (преведен и на български). През следващите години, успоредно с журналистическата си работа, написах напрегнати романи, трилъри. Продаваха се добре. Големият пробив дойде около 2004 г., когато Aftenposten и по-късно европейската преса осъзнаха, че „Шифърът на Да Винчи“ на Дан Браун може да е плагиатство на моя роман „Краят на кръга“. Това, разбира се, беше добра реклама, пиар трик, потвърждаващ тезата, че често зависиш от късмета, за да станеш тема за говорене и да започнеш да продаваш много книги. През годините книгите ми са преведени на 25 езика, последният е бенгалски. Продажбите на книги в Бангладеш не са за хвалене, но какво страхотно удоволствие е да те четат в чужди страни.

Зад книгите ви стоят много документални проучвания. След края на романа ви „Проектът Матусал“ в изданието има послепис и „речник“, даващ повече сведения за историческите личности и темите, засегнати в книгата. За колко време написахте книгата?

Отне ми точно една година, за да напиша романа. През това време съм го пренаписвал вероятно двадесет пъти. Или повече. Първата версия, това, което наричам "суров текст", беше завършена около Коледа. Минавах през текста много пъти след това. Отчасти защото редакторът ми Ане Фльотакер и първите читатели на ръкописа даваха важни предложения, отчасти защото аз самият постоянно виждах нови неща. През последните няколко седмици работих по стила, коригирах печатни грешки и несъответствия („коняк“ и „градина“ някъде, „ракия“ и „градини“ някъде другаде) и неясноти („не знаеше ли това на страница 121? "). След всичко това отново прочетох ръкописа: ред по ред, страница по страница, преди книгата да влезе за печат.

Още: Откъс от "Сокола", Том Егеланд

В поредицата за Бьорн Белтьо се опитвам недоловимо и закачливо да преплета факти и фантазия. Старая се да се придържам възможно най-много към реалността, като същевременно надграждам и доукрасявам положената фактологична основа.Homodeus в романа, разбира се, e измислен. Но толкова ли е трудно за вярване, че една мутация, осъществила се в древни времена, би могла да доведе до появата на хора с гени, различни от тези, които ние, представителите на Homosapiens, притежаваме?

Дали бог Один е бил вожд, дошъл от изток, както Снори твърди и както Тур Хейердал се е опитал да докаже преди смъртта си? Науката се съмнява това да отговаря на истината, но не е невъзможно, нали?

Ами исполините, които се споменават в Първа книга Моисеева на Библията – „това са силните, от старо време славни човеци“ – имало ли ги е наистина? Едва ли. Ние, неверниците, вероятно ще ги сметнем за алегории, точно както Адам и Ева, Каин и Авел, и Ной. Да не говорим за 969-годишния Матусал.

Най-бдителните читатели вероятно ще забележат и, че монах Бенедикт пише в манастира „Ла Сакра ди Сан Микеле“, който се споменава и в „Ефектът на Лазар“, където Бьорн Белтьо за пореден път неуморно търси стари ръкописи. Действието в „Името на розата“ на Умберто Еко също се развива там. Еко е отдал почит на Хорхе Луис Борхес, като кръстил на него библиотекаря Хорхе от Бургос.

Още: "Сокола" - Том Егеланд превръща история за възмездие в запомнящ се роман

Обстоятелството, че все повече и повече читатели се опитват да разнищят кое в книгите ми е истина и кое – измислица, ме прави щастлив. Обичам да будя любопитство у читателите.

Том Егеланд разрешава загадката на трийсетте сребърника