"По следите на забравените" е спортна рубрика на Actualno.com, в която търсим историите и съдбите на спортисти, останали в сянката на времето.
През 1952 г. Никола Дагоров заминава за Хелзинки като състезател от българския национален отбор по лека атлетика. На олимпийския стадион той не печели медал и дори не достига до финала. Само няколко десетилетия по-късно обаче Дагоров отново е част от олимпийския свят, но от другата страна, като спортистът, който започна да лекува спорта.
Името му днес едва ли е сред първите, които българският спортен фен би посочил, когато става дума за олимпийци, но историята на Никола Дагоров е необичайна за стандартите на спорта. Той е национален рекордьор, олимпийски състезател, лекар, специалист по рехабилитация, преподавател и една от фигурите, поставили основите на спортната травматология в България. Сред спортистите, на които помага през годините, се нареждат легендарни имена като Георги Аспарухов - Гунди и Йорданка Благоева.
Хелзинки 1952: Олимпиадата, която не завърши по план
Никола Дагоров е роден на 3 юни 1925 г. в Брауншвайг, Германия. Като млад пробва различни спортове сред тях волейбол и стрелба с лък. Леката атлетика обаче се оказва неговото място, а след първото му състезание в тройния скок през 1940 г. именно тази дисциплина привлича вниманието му. Постепенно Дагоров се превръща в един от най-добрите български скачачи. От 1942 до 1955 г. е член на националния отбор по лека атлетика. Печели шест републикански титли и в рамките на кариерата си подобрява десет пъти националния рекорд в тройния скок. Последният от тези рекорди достига 14.96 метра.
Първият му голям международен успех идва през 1947 г. На Средноевропейските игри в Букурещ Дагоров печели златен медал и поставя рекорд на турнира. Тогава за него Олимпиадата вече не изглежда като далечна мечта. През 1952 г. България изпраща делегация на Игрите в Хелзинки, а Дагоров е сред представителите на страната. Само че олимпийският спорт рядко следва сценария, който си представяме.
Дагоров пристига във Финландия с амбицията да покаже най-доброто от себе си. Малко преди Игрите обаче получава контузия. На квалификацията в тройния скок записва 13.82 метра и завършва на 30-о място, което не му позволява да продължи към финала. На пръв поглед това би могло да изглежда като крайна точка. Олимпиадата е минала, а с нея и спортната му кариера постепенно отива към своя край. Само че за Дагоров това се оказва началото на нещо друго - медицината. През следващите години неговият собствен опит като спортист започва да се превръща в основата на българската спортна травматология.
След края на активната си състезателна кариера Дагоров започва да работи като лекар. Пътят му преминава през едни от най-важните медицински структури в София, сред които “Пирогов” и Институтът за възстановителна хирургия, протезиране и рехабилитация. Дагоров не е лекар, който просто изучава спорта отстрани. Самият той е прекарал години в тренировки, състезания и подготовка на най-високо ниво. Познава физическото натоварване не само от медицинските книги, а и от собственото си тяло. Постепенно интересът му се концентрира върху травмите и възстановяването на спортистите.
Специализацията, която променя посоката
Между 1968 и 1970 г. Дагоров специализира в САЩ при проф. Хауърд Ръск – една от ключовите фигури в развитието на рехабилитационната медицина. След завръщането си в България той започва да прилага натрупаните знания в работата си със спортисти. Това е период, в който спортът се развива все по-бързо, а с него нараства и цената на контузиите. За професионалния спортист травмата не е просто медицински проблем. Тя може да означава месеци извън тренировките, пропуснати състезания, загубена форма и понякога край на кариерата.
Още през 50-те години Дагоров експериментира с т.нар. “лечебна тренировка” – идея, която цели възстановяването да бъде съобразено със специфичните движения и натоварвания в спорта. В архивен материал от началото на 70-те Дагоров подчертава, че спортните травми имат специфичен механизъм и изискват специализирана подготовка както при диагностиката, така и при рехабилитацията.
От другата страна на олимпийския стадион
Дагоров се завръща отново на олимийската сцена през 1964г., само че този път не като състезател. Той е с българските атлети на Игрите в Токио и участва в подготовката на националния отбор. Архивен материал от периода го описва като лекар, който след завръщането си от специализацията в САЩ иска да посвети работата си изцяло на спортната травматология и рехабилитацията.
С времето Дагоров става все по-търсен сред елитните български спортисти. Според биографичните публикации за него той помага при лечението на травми на Георги Аспарухов – Гунди и на олимпийската медалистка Йорданка Благоева. В продължение на 15 години – от 1953 до 1968 г. – той е лекар на националния отбор по лека атлетика. Работи и в ИСУЛ, "Пирогов" и Спортния диспансер в София.
Човекът, който оставя след себе си цяла школа
Той е сред основоположниците на спортната травматология в България и създава и ръководи първата специализирана хирургическа болница за спортни травми към Републиканския център по спортна медицина. През 1973 г. става главен асистент, а през 1981 г. – доцент в катедра „Спортна медицина“ във ВИФ, където преподава спортен травматизъм. През 1976 г. защитава дисертация, посветена на спортните травми при висококвалифицирани спортисти.
Автор е и на специализираната книга “Спортни травми” ("Спорт без травми"), чието второ издание излиза през 2015 г. Книгата продължава да фигурира в каталога на библиотеката на Медицинския университет във Варна и до днес. Така човекът, който някога е тренирал за собствените си спортни резултати, започва да работи за това други спортисти да могат да продължат своите кариери. През 2015 г. държавата го удостоява с орден “Св. св. Кирил и Методий” – първа степен за особено значими заслуги към развитието на спорта и спортната наука.
Автор: Жанина Колева
ОЩЕ от "По следите на забравените": 15-кратният шампион на България, който озари олимпийската сцена, а после се отдаде на политиката
