Авторът: Като мина край Мильо, разбирам кой съм

Всеки град си има по някой чешит, някой човек, който белязва града като птичка божия, като несретник, предизвикващ добротата, понякога досаден, друг път забавен, интересен на всички поколения деца, останал в паметта им като нещо родно, свидно, неповторимо. Точно такъв е бил Мильо за д-р Иван Лазаров, пловдивчанин, реализирал се преди десетилетия като хирург в Америка, но с неизчерпаема носталгия и любов към Пловдив. Точно той, заедно с други пловдивчани отвъд Океана, си наумява да върне Мильо на пловдивската Главна, където е бил десетилетия наред част от пейзажа. Поръчват статуята на скулптора Данко Данков. Когато откриват ситуирания в градската среда паметник, мнозина възкликват- " Същият е! Като жив!". Всъщност Данко Данков никога не го е виждал на живо. 

Същото казват, когато пак по поръка на Иван Лазаров Данко Данков изработва другите две скулптури, превърнали се в емблема на модерния град-  паметниците на Цанко Лавренов и на Сашо Сладура. Днес не можем да си представим Главната без Мильо, Стария град без Цанко Лавренов и площадчето над Античния театър без Сашо Сладура. Не само пред Мильо, и пред фигурата на Цанко Лавренов непрекъснато се тълпят туристи с фотоапарати. Пред Сашо Сладура скоро се снима дори президентът на Германия. А какво не знаем за тях?

Любопитни подробности от кухнята разказва авторът- известният скулптор Данко Данков. Той е автор и на паметника на Светослав Лучников в София, на основателите на Американския колеж в София Айниз Абъд и д-р Флойд Бляк, на отец Камен Вичев в Пловдив, на статуята "Християнско смирение и помирение" на Централни гробища в Пловдив, на още редица пластични превъплъщения на паметтта за личности и събития. 

"Като мина край Мильо, разбирам кой съм", усмихва се той при вида на поредното стълпотворение около статуята на Мильо. 

Данко Данков е от село Караново, Сливенско. Завършил е Каменоделното училище в село Кунино, Врачанско, после Художествената академия. Живее в Пловдив от 1975. Той не е виждал на живо нито Мильо, нито Цанко Лавренов, нито Сашо Сладура. И въпреки това успява да ги пресътвори така, че всички,
които са ги познавали, не само ги разпознават, но и някакси разбират защо са ги запомнили. Това е магия. 

"Когато ми поръчаха статуята на Мильо, започнах да търся снимки, да говоря с хората, които го помнят. Всеки добавяше по нещо."

Тук трябва да добавим, че Мильо- местният колорит, е в центъра на две картини на Златю Бояджиев, рисувал го е и Христо Стефанов, редовно го е снимал фотографът Кръстьо Лазаров, а се мярка и като статист в една от сериите на "На всеки километър". Има го и в архива на Киноклуба към Гарнизонния клуб, кадрите влязоха пък в документалния филм "Мильо" на Евгений Тодоров. Така или иначе скулпторът разполага само със статичен фотоматериал и свидетели.

И става така, че от един човек научава характерната прегърбена поза, от друг- навика да държи ръката си на фуния до ухото, от трети- подвикванията и напева, с който е бил характерен, от четвърти- градската легенда за мъжката му надареност. Научава за благодетеля на Мильо- един едър пловдивчанин, притежател на първия "Мерцедес" през 50-те, който му давал дрехите си. А те му били големи. Това допринася за ново разбиране. Мильо е бил дребничък, и дрехите, и обувките му са му били големи. Намекът за мъжката му надареност решава да направи, като постави ръката му в джоба. 

И започва работата. Няколко месеца скици, търсения... Първоначалната идея е била статуята да стои права на Главната близо до Римския стадио. Идеята отпада заради безопасността на минувачите. После решават да е седнал, но му търсят място. Мястото на стълбите до Каменица се оказва идеално. Изливат го от алуминий и бронз. Гипсовата отливка има ръбове, днес точно на тези места металът е излъскан. Скулпторът се бои, че някой ден, както е тръгнало, може и да се пробие, всеки го докосва. А металния слой е дебел един сантиметър...

На откриването Лука Станчев, виден пловдивски общественик, наскоро отишъл си, казва на Данко Данков: "Личи си, че си отраснал заедно с Мильо". Само дето скулпторът никога не го е виждал...

Всъщност статуята на Мильо, която е направил скулпторът със златните си ръце и чувствителна душа, е да пресъздаде на практика колективната памет за Мильо, носталгията към загубения дух на Пловдив, към детството с ясните параметри на доброто и злото. И може би това е разковничето към новата вълна любов, която залива месинговия несретник и затова дори чужденците усещат, че в тази малка фигура, приседнала непринудено на Главната с поглед към минувачите, има ключ към разбирането на града. И те започват да го обичат, да го докосват и той става все по-златен и златен.

Впрочем, любопитно е да се знае, че ако фигурата внезапно оживее и се изправи, тя ще бъде висока 2.20. А ако я погледнеш отгоре, ще видиш името на автора, написано на горната част на козирката на шапката на Мильо. В първите години се чуваше дори характерното му подвикване, записано на магнетофон с гласа на човек, който наистина е отраснал с Мильо и от дете го имитира до съвършенство. На всеки час тонколонка, скрита в камъка, забавляваше минувачите, но точно отгоре, спомня си Данко Данков, имаше партиен офис и оттам протестираха...Така че Мильо млъкна. Хулигани задигнаха и тонколонката. Иначе никой досега не е дръзнал да наруши целостта на скулптурата. 

Не по- малко колективен образ се оказва и големият художник Цанко Лавренов, приседнал пред филиала на АМТИИ в началото на ул. "Съборна" в Стария град. " На всички снимки, които събрах, ме гледаше човек скромен, със сако с тесни ревери, вратовръзка с малък възел, пригледен и приличащ на чиновник.
Само на една от снимките го видях с таке. Ние знаем колко голям художник е той, но как да го покажа? Всички скулптури на художници, които съм виждал по света, обикновено разказват за таланта чрез палитра, четки. Реших нещо друго.

Цанко Лавренов- седнал, подпрял на краката си една празна рамка на картина. Когато го погледнеш откъм определен ъгъл от улицата, той самият става портрет в тази рамка. Ако минеш зад него и погледнеш през рамката, виждаш пейзаж от Стария град, който той непрекъснато е рисувал. Реших да отида още по-далеч, да разберат и хората, които не са чували за него, че е голям художник. "Такето, видяно на една от снимките, вече се превръща в артистично накривена барета, а през врата му Данко Данков мята шал. Така вече и за последния японец или белгиец, спрял се там, е ясно, че тук седи един художник. И той сигурно е бил голям, за да го увековечат съгражданите му по този толкова впечатляващ начин. 

Истината е, че никой от хората, които познават живия Цанко Лавренов, не го е виждал облечен по този начин. Затова пък всички онези от тях, които са били на откриването, са казали : "Същият е! Точно такъв си беше".

Ако погледнете рамката на картината, която той държи, иззад гърба му, ще видите името на скулптора, изписано на вътрешната задна част. Ако се взрете в четката, която художникът държи пък, ще се ядосате, че са се намерили вагабонти да отчупят месинговите и косми. Сега на практика Цанко Лавренов се кани да рисува само с дръжката на четката...

"Кой е този човек?", попита наскоро президентът на Германия Франк Валтер Щайнмайер и се отби да разгледа по- внимателно скулптурата на Сашо Сладура, макар и да му показваха в момента Античния театър.

Ключът към Сашо Сладура, този пловдивски бохем и музикант, известен с острия си хумор към комунистическата власт и изчезнал в лагерите им, се оказва една много кратка характеристика за него - "Седеше като глътнал бастун". И наистина, ефектът пак е същият- " Точно такъв си беше", казват през 2006-та хората, които го помнят. И трите скулптурни фигури, ситуирани перфектно в градската среда, са все по идея на д-р Иван Лазаров, български емигрант в САЩ, известен хирург и пламенен патриот на Пловдив. И трите са дело на Данко Данков. 

Днес най-много Мильо, но и Цанко Лавренов, обикалят в месинговите си състояния чрез снимките на туристи социалните мрежи в цял свят. Легендата продължава.