X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Народен суверенитет

1728
Народен суверенитет
Снимка: БГНЕС
Народният суверенитет е един политико-философски принцип, който от учението за естественото право мина в революционните конституции от края на XVIII в., след което бе възприет от повечето основни закони на Европа и Америка, било изрично, било мълчаливо, но и в двата случая като конституционна гаранция за самоуправлението на народа. Много прост и убедителен на пръв поглед, този принцип крие в себе си непреодолими логически и правни противоречия - и само неговата голяма историческа и практическа стойност го налага на държавното право и на юридическата наука като необходима политико-правна догма.

За да вникнем в същината и смисъла на народния суверенитет, необходимо е да проследим с критичен поглед възникването, развитието, съдържанието и значението му.

Висшият адвокатски съвет обясни защо прокуратурата не може да разследва президента

Войната между президента Румен Радев и прокуратурата стана напълно явна предвид случая с Пламен Узунов – секретар по правни въпро...

Учението за народния суверенитет е свързано с договорната теория и има за цел да обоснове народовластието. Той е бил борчески лозунг на масите (в лицето на техните духовни водачи) против монаршеския абсолютизъм и на личността против злоупотребленията на държавните органи. Вместо да проследяваме развитието на идеята за народния суверенитет: от Библията и класическата древност, през Средновековието, Реформацията и монархомахите, до Великата френска революция, ние ще го разгледаме само в учението на Русо и на първите конституции, съставени под негово влияние.

Според Русо, първичният суверен е индивидът; чрез обществения договор индивидите се обединяват в едно цяло, върху което прехвърлят всичките си права; това цяло е народът, като сбор от индивиди-граждани. Народът се конституира в "personne publique" и притежава пълните права на съставляващите го индивиди, т.е. той става обща съкровищница на вложените индивидуални суверенитети. Преди договора е имало суверенни индивиди, след договора има суверенен народ. Значи, народът е конституиран в колективна личност, която е депозитар на суверенитета и негов едничък носител. Тази личност-народ има своя воля, наречена от Русо la volonté générale, която не е сбор от волите на индивидите-граждани, която стои над всички частни воли и им заповядва - тази обща воля, която управлява, това е воля и на народа-личност, и на държавата. По този начин народ и държава се покриват - иначе казано: държавата е олицетворение на народното единство, тя е "la personne publique", чийто синоним за Русо е "le moi-commun", колективното "аз". Индивидът се прелива в народа, а народът в държавата - което значи, че държавният суверенитет всъщност е суверенитетът на народа. Обаче трябва да се подчертае, че индивидът не е изчезнал като отделна личност, а само е тясно свързан с цялото. Народът не е организъм, а агрегат от ония индивиди, които са контрагенти по обществения договор. Първичното е индивидът; народът е производното. Основната идея на народния суверенитет е: хората се раждат свободни и равни; трябва да се изнамери и възприеме такава форма на управление, която да запази хората такива, каквито са се родили. Тази форма, според Русо, е пряката демокрация, понеже "общата воля не се представлява".

Законодателите на Френската революция възведоха догмата на Русо в позитивно-правни норми. Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. обяви в чл. 3, че "le principe de toute souveraineté réside essentiellement dans la nation". В първата континентална конституция от 1791 г. принципът на народния суверенитет е установен ясно и подчертано: "Суверенитетът е един, неделим, неотчуждаем, непогасяем; той принадлежи на нацията: никаква част от народа и никой индивид не може да си присвои упражнението му. Нацията, само от която изхождат всички власти, не може да упражнява суверенитета иначе освен чрез делегация. Френската конституция е представителна."

Смисълът е ясен: суверенитетът - като обща или държавна воля, като върховна власт, в която се съдържат всички "власти" или функции на държавните органи - принадлежи на народа. В случая трябва да се изтъкнат две обстоятелства: а) депозитар или титуляр и собственик на суверенитета е народът, но като колективна единица; б) народът не може пряко да упражнява властта си, т.е. принципът на народния суверенитет се свързва с един нов принцип, непознат на древната класическа демокрация - представителството.

Някои автори, например проф. Каре де Малберг, правят разлика между souveraineté du peuple или souveraineté populaire, и souveraineté nationale, като първия вид приписват на Русо, а втория - на Революцията. На едно място (Contrat soc. III, 1) Русо казва: "Да предположим, че държавата е съставена от десет хиляди граждани: на всеки гражданин се пада по една десетхилядна част от суверенната власт." От тази фраза и от атомистичния характер на народа би могло да се заключи, че souveraineté populaire значи souveraineté divisee, т.е. че всеки индивид-гражданин е еднакво суверенен, а сборът от всички индивидуални суверенитети образува народния суверенитет, както сборът от всички индивиди образува народа. "Голямата и основна грешка на Русо", казва Каре де Малберг, "е, че той представи суверенитета на държавата като съставен от суверенитетите на нейните членове, когато в действителност суверенитетът не може, при упражнението му, да се предаде на гражданите, ако преди това не е бил създаден в държавата." Носител на суверенитета може да бъде само една личност, различна от съставляващите я индивиди, а Русо мисли, че суверенитетът, като абсолютна свобода и равенство, първоначално се е намирал в индивида и от индивидите е минал върху държавата. "Русо не познава истинската правна природа на държавата!", възкликва професорът, отправяйки към гениалния автор на Contrat social укора на немската юридическа школа отпреди петдесетина години. Русо обосноваваше не правната, не и историческата, а разумната държава - той бе философ-реформатор, а не строител на държавноправна система.

Ден на Българската конституция

16 април е Ден на Българската конституция и професионален празник на юристите в България. Денят се отбелязва от 1991 г. по инициатива н...

Критиката на Малберг има една заслуга: да не се помисли, че щом народът е суверен, и всеки гражданин е суверенен, защото в такъв случай държавната воля ще бъде разделена по равни части между членовете на народа ut singuli и за да се образува единната народна-държавна воля, ще трябва всички нейни части да бъдат събрани в едно, т.е. всички граждани-членове да бъдат свикани и волите им аритметически събрани. Но ако няма единодушие, малцинството трябва да се подчини на мнозинството. Ако вземем първата хипотеза - че всеки гражданин носи частица от суверенитета - държавната власт ще страда от липса на единство, ще бъде слаба и с понижен авторитет. Ако вземем втората хипотеза, установява се тиранията на численото болшинство, до което практически се свежда суверенитетът, когато той трябва да бъде (според "доктринерите" Condorcet, Royer-Collard, Guizot, Benjamain Constant) господство не на аритметичното мнозинство, а господство на справедливостта и разума. Общата воля, която е активната проява на народния суверенитет и реално се изразява в закона, става така абсолютична, каквато бе волята на абсолютните монарси: и понеже на практика ще решава болшинството, следва, че Русо „е дал на народната тълпа една неограничена, неопределена и страшна власт" (Малберг 158); същото всемогъщество плаши и Жюл Льометр; щом общественият договор дава на обединения народ пълна власт над неговите членове, следва да се заключи, че „народът ще решава колко свобода и колко имот трябва да се остави на всеки гражданин, а това ни кара да изтръпнем". А Бенжамен Констан, теоретикът на либералистичния конституционализъм, смята, че теорията за народния суверенитет открива: "l'horrible route de l`omnipotence parlamentaire".

Това много разпространено схващане, че Русо е пожертвал индивида на колективитета, ние не споделяме напълно. Обаче обективно вярно е, че народният суверенитет представлява на практика две опасни неудобства: а) прави народа (на практика болшинството) неограничен разпоредител с всички духовни и материални блага в държавата, без оглед към обективна справедливост и разумност; б) правителствата са само прости комисари-изпълнители на променливата и безконтролна "народна воля", вследствие на което управленията са слаби и лишени от творчески замах и приемственост. Опасностите от праволинейното прилагане на принципа на народния суверенитет стават още по-големи, когато си спомним, че и Русо, който направи общата воля абсолютен господар в държавата, счете за уместно да отбележи, че невинаги народът решава безпогрешно ("la volonté générale est toujours droite et rend toujours á l'utilité publique: mais il ne s'ensuit раs que les deliberations du peuple aient toujours la même rectitude. On veut toujours son bien, mais on ne le voit pas toujours] jamais on ne corrompt le peuple, mais souvent on le trompe, et c'est alors seulement qu'il paroit vouloir ce qui est mal" - Contrat soc.II,3).

Напротив, в конституциите на Революцията се казва, че "суверенитетът принадлежи на нацията" като неделимо цяло, а не и на нейните членове; нещо повече: гражданите се ползват с известни субективни публични права, които са отражения на държавния суверенитет. Нека напомним, че Русо много силно държи за единството на държавата и че нея именно той прави носител на суверенитета; неговият атомизъм е вследствие желанието му да запази свободата на индивида, а горецитирания пасаж за десетте хиляди граждани трябва да отнесем към многобройните гениални парадокси на Русо. Основателна изглежда преценката на проф. Вилньов, че женевският философ не е схванал разликата между двата вида суверенитети и ги е сливал в едно общо понятие, що се отнася пък до посоченото противоречие, то не е единствено - то е едно от многото у него: "obscurités absolus sous une fausse apparence de clarté".

Ние мислим, че строго различие между souveraineté du peuple и souveraineté nationale може да се прокара само условно, т.е. като за всяко едно от гореизложените две тълкувания на понятието народен суверенитет се установи по един термин. Навремето както Русо, така и Революцията (например Конституцията от 1793 г. употребява термина "souveraineté du peuple" вместо термина souveraineté de la nation, с който си служат Декларацията от 1789 и Конституцията от 1791) влагат едно и също съдържание в понятието народен суверенитет, а именно, че народът като общност на гражданите е единственият суверен, следователно е носител на пълната, неограничена и безконтролна държавна власт.

Това всевластие на народа, на гражданите ut universi, може най-добре да се обясни исторически. Както предшествениците на революцията, така и непосредствените ѝ дейци разбираха под суверенитет онова понятие, което Боден бе теоретично установил, а кралете бяха осъществили на дело. Желаейки да запазят традиционното единство на държавата, революционерите сметнаха, че трябва да запазят и най-съществения белег на това единство: суверенитета. Необходимо бе само да се промени неговият титуляр. И ето - на мястото на сваления крал бе поставен народът-личност. Съдържанието на суверенитета - „pouvoir absolu et perpétuel" си остана само по себе си. Людовик XIV бе казал l'Etat c`est moi, а и сега народът се отъждестви с държавата.

Румен Радев и Лозан Панов обсъдиха промени в конституцията

Президентът Румен Радев се срещна с председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов. Разговорът е в рамките на инициирания от държ...

Тъкмо това бе най-характерно за идеолозите на Революцията: те не допускаха, че народът (болшинството) би могло да бъде също така тиранин, както и един монарх, че би могло да угнетява личността и да пакости на държавата. Софизмът на Русо, че тялото не може да вреди на членовете си, заслепяваше революционните доктринери и принципът на народния суверенитет се смяташе от тях за благодатна и непогрешима догма. Народът като колективност е носител на суверенитета. Никой индивид (напр. кралят) и никоя обществена група (напр. дворяните) не може да бъде титуляр на върховната власт, нито да я упражнява. Обаче и народът не може да я упражнява сам, а само чрез представители, на които той свободно делегира само упражнението, запазвайки собствеността ѝ. Революционните конституционалисти на краля противопоставиха народа, но отъждествиха народа с държавата - тя бе олицетворение на народната общност. Раздвоението между народ и държава бе премахнато, обаче се установи дуализъм между народа и представителите му, само чрез които той може да осъществява своята воля, която е и воля на държавата. Тази двойственост се счита от германската наука за недопустима и опорочаваща тук набелязаната теория (вж. параграфа за правната природа на държавния орган).

Народният суверенитет като право има нужда от субект – това е народът-личност. От социологично гледище народът-нация представлява единство, но не толкова пълно и постоянно, каквото е необходимо за логичните правни построения. За да си набавим необходимия правен субект на суверенитета, остава ни да вземем народа като юридическо понятие, като сбор от поданиците на държавата - така го схваща и Конституцията от 1793: "l'universalite des citoyens". При тази предпоставка волята на суверенния народ не ще бъде идеализирана volonté générale на Русо, защото се намираме в областта на положителното държавно право, а ще е волята на болшинството. Понеже всички се считат еднакво свободни и равни, никой няма право да заповядва на другите, а цялото може да заповядва на всекиго; обаче волята на това цяло не може да се образува иначе, освен чрез мнозинството. С какво право, пита се Бартелеми (стр. 75), половината плюс един ще налагат волята си на останалите? Според Русо общата воля е безпогрешна и легитимна затова, защото е обща воля ("la volonté générale est toujours droite", или "Le souverain, par cela seul qu'il est, est toujours ce qu'il droit être"), но на практика тези политико-философски постулати имат вид на "социална алхимия".

Принципът на народния суверенитет легитимира властта на болшинството толкова, колкото старото божествено право оправдаваше властта на монарха. Класическата теория за народния суверенитет счита народната воля за справедлива и законна само затова, че е воля на народа: и щом тази воля се изразява в законите, то понятията народен суверенитет и държавен суверенитет, право и закон, се отъждествяват. Максимата на римския абсолютизъм „Quod principi placuit legis habet vigorem" може да се приложи и към народа. Самият Русо установи не само всевластието, но и безотговорността на суверенната народна воля ("la puissance souveraine n'a nul besoin de garant envers les sujet, parce qu'il est impossible рие le corps veuille nuire á tous ses membres"). И един съвременен конституционалист, теоретик и защитник на истинската демокрация (проф. Бартелеми) не без основание идва до заключения, тъкмо противоположни на вярата и очакванията, които са имали идеолозите на народовластието отпреди век и половина: "Принципът на народния суверенитет е опасен за свободата в държавата, още повече като се знае, че на практика не народът иска и говори, а отделни личности, които съумяват да искат и да говорят от името на народа и които умеят да изкористят създадената от този принцип управителна непогрешимост. (Нека тъкмо тук напомним уговорката на Русо: "le souverain, т.е. целокупният народ, qui n'est qu'un etre collectif, ne peut etre representer que par lui-meme"). Революцията, осветявайки принципа на народния суверенитет, мислеше, защитава индивида от божественото право на кралете и от тяхното всевластие. Този принцип навремето си бе уместен, защото отговаряше на една действителна практическа нужда. Но днес не е необходимо да пазим гражданина от божественото право на кралете, а от божественото право на парламентите – обаче в това отношение теорията за народния суверенитет не ни дава никаква помощ; напротив, тя обосновава абсолютичните претенции на парламентаристите"! Проф. Бартелеми счита принципа на народния суверенитет за опасен, а и за излишен, защото не може научно да обоснове политическата власт, нито пък налага определена форма на управление - този принцип допуска: монархия и република, представителна и пряка демокрация, всеобщо равно гласоподаване и избирателен ценз. Ето защо принципът на народния суверенитет, доколкото узаконява властта на едно правителство само затова, че било „народно", следва да се изостави, а да се запази в смисъл, че „управлението трябва да принадлежи на масите. Но това е един идеал, който ще се осъществи на етапи и предпазливо, съобразно с развитието и пригодността на народите. Ние не мислим, че волята на управляващите е законна сама по себе си. Тя е законна по своето съдържание. Тя ще бъде законна, ако се упражнява съобразно с ония правила, които са непосредствени дадености на съзнанието: право, справедливост, разум, или най-после, съобразно с обществената солидарност".

Принципът на народния суверенитет завършва в изискването за едно истинско народовластие. Но що е истинска демокрация? Правото не може да отговори. Въпросът е от областта на политическата философия или на научната политика, където споровете могат да бъдат безконечни, а истината - относителна. Поставеният от професор Бартелеми въпрос би могъл да намери едно по-положително разрешение в теорията за „суверенитета на правото", за която ще говорим след малко, но завършекът му е в широката проблема за целта на правото, за правото и морала, за истинското право (das richtige Recht).

Между многобройните, предимно романски автори, поддържащи учението за народния суверенитет, Есмен (pp. 214 et s.) стои най-близо до догмата на Революцията, макар че създаде своя теория, която се опита да даде на понятието и юридическо съдържание. Идеолозите на Великата френска революция обосноваха принципа на народния суверенитет върху обществения договор. Обаче модерната наука окачестви този договор като произволен политико-философски постулат, като фикция, която противоречи на историческата и социалната действителност. Необходимо бе да се намери ново основание и Есмен го установи: народният интерес, или по негова терминология: „l'intérét de tous les members qui composent la nation". Аргументите, които Есмен привежда, са от историко-утилитарно естество; от Тома Аквински насам (в действителност, и преди него!) е станало аксиома, че държавната власт и правителството, което я упражнява, съществуват (по-точно ще бъде: трябва да съществуват!) в интереса на всички - „това е една мисъл на здравия разум, почти очевидна, която дълго време е задоволявала човешкия дух". Върху относителната правдивост на тази „аксиома" от историческо и философско гледище няма да се спираме. Заключението на автора е точно в духа на Русо: от аксиомата за народния интерес се извлича безспорната последица, че „това, което е установено в интереса на всички, трябва да бъде уреждано от заинтересованите, от общата воля, в образуването на която ще участват всички граждани, подчинявайки се на закона за болшинството". Понеже „народна воля" като абсолютно единство не съществува, Есмен я замества с „равноценното й" - волята на мнозинството. (Излишно е да запитваме може ли да се даде на численото мнозинство онази безпределна власт, която Русо бе дал на „политическата личност", т.е. на народа като колективна единица; логичното заключение е, че ако тази единица не съществува, няма и пълно съсредоточаване на властта, няма и народно всевластие.)

Любомир Владикин: Гражданинът Гешев наруши Конституцията

"Гражданинът Гешев, за когото Висшият адвокатски съвет в свое решение правилно обяви, че не притежава професионални, морални и нравстве...

В името на народния суверенитет Есмен жертва малцинството на мнозинството - по необходимост, но и защото „народният суверенитет не се основава само върху разума и върху правото на индивида, а и защото е едничкото юридическо тълкуване, точно и равноценно на един безспорен социален факт". Този факт е подчинението на гражданите. То се постига чрез сила и чрез убеждение. Понеже „няма материална сила, която да е в състояние да задържи на власт един управник, когото грамадното мнозинство от народа не иска", остана подчинението да бъде доброволно, като резултат на правно съзнание или, както Есмен се изразява, на обществено мнение. (Нищо по-непостоянно и по-субективно от общественото мнение; и никога то не е единодушно; мнозинството, или силно стремителното малцинство, господства и в този случай.)

Последици с юридическо значение от принципа на народния суверенитет са: форма на държавата, изборно право, представителна система и отговорност на управниците.

Политическият историк на голямата френска революция Aulard е прав, като заключава, че принципът на народния суверенитет логически налага държавата да се устрои в демократична република. Ако се установи наследствен монарх, компрометира се основното начало, че властта принадлежи на народа, който за късо време делегира упражнението й на държавните органи. Необходимо ще бъде да се допусне, че народът е отчуждил суверенното си право на една династия, но тази условност е невъзможна, защото суверенитетът е неотчуждаем. Обаче историята установява, че от 1791 г. до сега принципът на народния суверенитет е допускал всякакъв вид конституционно-ограничени управления, най-често парламентарни монархии. Оттук прибързано заключение на някои автори (Michoud, Duguit, Barthelemy), че въпросният принцип няма практическо или юридическо значение. Достатъчно е да сравним Белгийската парламентарна монархия с коя да е от конституционно-непарламентарните монархии (въпросът ще бъде подробно разгледан във втората част на курса), за да се убедим не само в практическата, но и в юридическата разлика. Белгийската конституция установява, че „всички власти изхождат от народа", който е постоянният собственик на суверенитета и делегира на краля само изпълнителната власт, за да я упражнява съгласно законите; и добавя, за да подчертае, че суверенитетът лежи у народа, че „кралят няма други права, освен тези, които конституцията и законите изрично му дават". А в германските конституции преди 1919 г. се казваше, че монархът събира в своята личност всички права на държавната власт. Иначе казано, принципът на народния суверенитет изисква в държавата да се установи една от формите на демокрацията. Що се отнася до теоретичната непримиримост между неотчуждаемия народен суверенитет и наследствената монархия, трябва да напомним, че примирението бе извършено исторически въз основа на един компромис, който характеризира конституционната монархия като държавна форма. Суверенният народ изказва волята си чрез гласуване. Гласоподавателни системи има няколко; наспроти характера им се определя степента на народовластието, на участието на гражданите в управлението. Представителната система не накърнява самоуправлението на народа, поначало. Суверенитетът пак принадлежи нему, само че се проявява по начин, установен в конституцията и приетите закони. Отговорността на управляващите е основно следствие от принципа на народния суверенитет. Щом собственик на неотчуждаемата върховна власт е народът, всички управляващи - административни чиновници и народни представители - са само негови пълномощници, които той може да сменя по своя свободна преценка. За изпълнението на възложената им работа те са отговорни, а за престъпните си деяния са наказуеми.

Отношението на суверенния народ към неговите пълномощници-управляващи, най-близко до схващането на Русо е било уредено в Конституцията от 1793 г. Отговорни и сменяеми са били не само административните чиновници, но и народните представители. („Не може да има обществена гаранция, ако границите на публичните функции не са ясно определени със закон и ако отговорността на всички чиновници не е сигурна"). Много ярка е мотивировката на Робеспиер: „Един народ, казал той в заседанието на 10.V.1793 г., чиито пълномощници никому не дължат сметка за служебните си дела, няма конституция. Един народ, чиито чиновници дават сметка само пред неприкосновени пълномощници (народни представители), няма конституция, защото последните могат безнаказано да му изменят или да допуснат други да му изменят... Аз желая всички държавни служители, назначени от народа, да могат да бъдат и уволнявани от него по установен ред, и то въз основа на непогасяемотому право да отзовава пълномощниците си". Робеспиер предложил да се учреди един народен съд, който да съди чиновниците и народните представители за корупция и предателство. Докладчикът на конституцията от 1793 г., Hérault-Sechelles, поддържал предложението на Робеспиер и искал да се учреди народен съд, който "да отмъщава заради угнетяването личността на гражданина и за злоупотребленията с властта от страна на Законодателното тяло и Съвета - един внушителен съд-утешител, който народът ще учредява в същото време и по същия начин, както назначава своите представители. Този народен съд ще бъде върховно убежище на свободата, няма да прощава нито едно злоупотребление с властта и не ще позволи на никой виновен пълномощник (народен mandataire) да избегне от правосъдието и от общественото мнение". Зад тази, наглед бляскава и искрена защита на народното всевластие, се крие призракът на Терора. Много пъти същите фрази са били повтаряни и едва ли някога ще бъдат забравени. На тях е отговорила веднъж завинаги мадам Roland, върху ешафода, през същата 1793 г. „О, свободо, колко престъпления се вършат в твое име!"

Принципът на народния суверенитет бе доведен до крайните му изводи от якобинците на Робеспиер, обаче Националното събрание от 1789 г. бе по-умерено и по възгледите си много се доближава до модерната демокрация: народът не може да уволнява своите представители; оттегляне на пълномощието бе допустимо при старите съсловни събрания, където съществуваше императивен мандат; депутатът от националното събрание не може да приема задължителни поръчения от своите избиратели, защото представлява не тях, а народа като едно цяло. Отговорни са само административните чиновници за точното и добросъвестно прилагане на законите. Отговорността на държавния глава е прехвърлена върху министрите, а те отговарят не пред целия народ, а пред неговите представители в парламента. Тази е основата на парламентарната министерска отговорност.

Знанието за свободата – Алтернативата

Само когато знаеш, можеш да създаваш и твориш. Само когато знаеш, можеш да решаваш проблеми. И когато знаеш, можеш да успееш. Вече и в...

Даже някои модерни демокрации са били изкушавани да проведат по-пълно принципа на народния суверенитет, като установят сменяемост на народните представители не само от правителството (разтуряне на парламента), но направо от избирателите. Има няколко опити и системи. Една от тях, практикувана и във Франция, е: изборното бюро остава организирано и след изборите, то следи за поведението на народния представител и ако намери за необходимо, лишава го от мандата; счита се, че избирателите са делегирали на бюрото своето суверенно право да назначават и уволняват пълномощниците си: още преди да бъде обявен за избран, депутатът депозира в бюрото оставката си, подписана на чисто, така че при нужда бюрото само попълва датата. Тази система е била бързо изоставена като неудържима нито правно, нито нравствено. В някои швейцарски кантони избирателното тяло е имало Abberufungsrecht, т.е. правото да оттегля доверието си от своите избраници, преди да е изтекъл мандата им, чрез плебисцитно гласуване. И този опит не е дал достойни за подражание резултати. В модерните демокрации народът изразява недоверие към своите представители чрез митинги и чрез пресата, доколкото те не стоят под подозрението, че изразяват само мнението и желанията на изкусни демагози.

Един от изводите на народния суверенитет е правото на народа да разполага със съдбата си и да си установява каквото управление желае. Това право е формулирано в Якобинската конституция от 1793 г. като основно начало: "Един народ винаги има правото да прегледа, да преустрои и да измени конституцията си. Едно поколение не може да подчини на своите закони бъдещите поколения." Суверенитетът принадлежи на нацията, състояща се от миналите, настоящите и идещите поколения, следователно не може носителят му в даден момент да разполага с него завинаги. Визират се главно онези конституционни постановления, които се обявяват за неизменни. В демократичните монархии конституцията не може да бъде изменена без съгласието на държавния глава.

Санкцията на народния суверенитет е „правото на съпротива" против правителството, което нарушава народните права и управлява тиранически. Това „право" се оформи през английските революции, за да се оправдае бунтът против законната власт. То бе добре дошло за северноамериканските борци за независимост. По същите съображения го възприемаха и френските революционери, а Якобинската конституция от 1793 г. го издигна до степен на господстваща догма: „Съпротивата срещу угнетението (тиранията) е последица от другите (естествени) права на човека. Угнетяване на социалното тяло има налице, когато даже един от неговите членове е угнетяван; има угнетяване против всички членове, когато социалното тяло е угнетено. (Установява се пълна солидарност между членовете поотделно и като общност.) Когато правителството нарушава правата на народа, въстанието е за народа и за всяка част от народа, най-свещеното от всички права и най-необходимата от всички длъжности" (чл.чл. 33-35 на въвеждащата Декларация към конституцията). Никъде не може да се види така ясно, както тук, антиномията между личността и държавата. Раздвоението между народ и държава (правителство) е пълно. На един от съставните части (елемента народ) се дава „право" да разруши цялото (държавата). Тъкмо тази е най-издадената точка на индивидуалистичното учение за държавата, което най-напред, най-силно и най-успешно бе атакувано от разните колективистични теории, от универсализма, и бе окончателно разбито от най-новите политико-философски и позитивно-преустройствени учения за държавата: от фашизма и националсоциализма.

Автор: професор д-р Любомир Владикин, Общо учение за държавата

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com

Последно в Актуално