Васил Теризев и тъмната сянка на миналото

В един идеален свят, където либералната демокрация е победила, децата не могат да отговарят за родителите си. В днешния свят обаче политическите идентичности най-често са групови: католици и протестанти в Ирландия, постфранкисти и пострепубликанци в Испания, клерикали и социалисти във Франция. Какво е "виновен" един гражданин на Северна Македония, че е албанец, което сякаш естествено го тласка към съответните етнически партии? Защо очакваме кметът на София да бъде роден в София, да не би Фандъкова да е избрала да се роди в Самоков?

Виновен ли е Терзиев за греховете на семейството си?

Ако помислите над подобни примери, ще си дадете сметка, че колкото и модерна да ни изглежда съвременната политика, в нея остава сянката на един кланов момент: тоя е от нашите - онзи не е. Може да не ми харесва, но го виждам - за тъмносините г-н Терзиев не е наш.

Въпросът, който не успяхме да решим, е следният: какво да направи един човек, който иска да напусне своя клан и да иде при другите, чиито идеи споделя. Да се разкае, да си признае греховете? Добре, но ако самият човек няма грехове? Ако погледнем назад, ще си дадем сметка, че комунист и антикомунист в България функционират като етнически характеристики. И преди 1989, и след нея. Според мен тази неспособност на демокрацията да обръща и интегрира дейци на стария режим беше нейна фатална грешка, но няма как да върнем времето.

И все пак защо десните са така чувствителни по темата потекло? Не защото са възприели комунистическия маниер на "обективната вина", както наричаха преследването на цели фамилии при режима на Енвер Ходжа. Струва ми се, че основната травма при тях дойде от това, че цялото първо, та дори второ десетилетие в редиците им непрекъснато биваха разкривани тайни сътрудници на ДС. Колкото по-яростно громеше миналото даден активист, толкова по-вероятно беше той да се окаже с досие. А темата беше ловко използвана от конкуренти и външни зложелатели в политическата битка. Така и до днес. Повтарят, че Христо Иванов например бил от комунистически род, забравяйки, че майка му беше сред първите борци срещу режима, а дядо му - просто убит от Сталин. Ама и смъртта не помага. Бил от другите и толкова.

Съветваха г-н Терзиев да отвори досиетата на своите роднини. Добре, много досиета се отвориха, но успокоение не настъпи. По-убедително за мен би било ако самият човек, който се опитва да напусне клана си, проучи това минало и го анализира публично, добавяйки собствените си спомени, семейните разкази, може би историите на хора, чиито съдби са разрушили неговите роднини, знам ли. Трябва да усетим, че се случва нещо вътре в душата му, че открива, осъзнава. А не просто, че пиарите му са подшушнали да се "извини".

НРБ, ДС и досиетата

Повечето българи са убедени, че семейните връзки с Държавна сигурност са причина за първия милион на новите богати - разказът за куфарчетата с пари, дадени от/на партийни другари, не слиза от медиите вече трийсет години. Тук няма само завист. Комунистическият режим силово спираше развитието на едни родове, на други помагаше и колко време трябва да мине, за да забравим това, не знам. Но за началния бизнес на г-н Терзиев вече излязоха публикации, които ще се множат - с тях ще агитират левия избирател. По принцип българинът не е американец, не обича богатите, подозира ги, дори когато сами са натрупали богатството си.

Щом заговорим за миналото, тутакси се появява темата за лустрацията - сякаш бързаме да го изтрием. Имаше смисъл от забрана за заемане на ръководни постове от дейци на режима през 1990-те години, и то за определен период, защото другото не е демокрация. Какво точно можем да лустрираме днес, аз трудно си представям. Костадинов няма досие, а смяната на Каракачанов с Джамбазки май не си струва усилието. Всъщност в 49-тя парламент има рекордно малък брой сътрудници на ДС: Румен Гечев от БСП и Рамадан Аталай от ДПС, и двамата на по 66 години. По този повод Екатерина Бончева от Комисията по досиетата каза, че се е случила "естествена лустрация", свързана със смяната на поколенията. Трябва ли да се направи нещо повече в момента, не знам, боя се, че с едно такова закъсняло действие може да послужи за отклоняване на вниманието от по-важни въпроси (прокуратура, руски агенти, неофашисти).

Затова пък много софиянци настояват за лустрация на града от изобилните комунистически или просто руски имена и паметници. Внимателно и с мярка, разбира се. Тази битка няма да е лесна, но пък ето един начин за заемане на място в демократичния свят от политиците, което не зависи от родителите.

Г-н Терзиев спомена и това, че градът има нужда от музей на комунизма, за което говорим отдавна. Този на социалистическото изкуство, измислен от Вежди Рашидов, по общо мнение е провал - в двора са стоварени едни скулптури без всякакво обяснение, а в галерията се излагат всевъзможни неща. Един музей на комунизма трябва да разказва историята на режима, да покаже надеждите, престъпленията, миграцията, панелките, москвичите, с една дума отминалия живот, който софиянци да си припомнят. Това няма да е лесна работа и ако общината се хване, надявам се да намерят куратори с международен опит, които да го направят интересен и богат. Ще е тъжно, ако това е просто поредният идеологически жест за демонстриране на правоверност. Така че аз не бих бързал.

Защо точно Терзиев ли?

Ще попитате за какво им трябваше на ПП-ДБ да предлагат кандидат, който от самото начало им създава такива проблеми, защо не го направиха министър на иновациите, а го издигат за кмет. Из медиите срещнах няколко типа отговори. Най-зле ми звучи това, че не са успели да се разберат и за това са взели непартиен кандидат. Горко на такава коалиция! Опоненти отляво смятат, че г-н Терзиев щедро е финансирал тези формации и те са му задължени.

Най-оптимистичното обяснение за мен е, че коалицията смело е решила да поеме риска от цялата тази канонада, за да обърне страницата и да преструктурира политическото пространство. Огнян Минчев например каза, че тези избори ще бележат края на старото разделение на ляво и дясно и на негово място ще дойде състезание между либерално и консервативно. Други казват: между глобално и протекционистко, трети - между прогрес и национализъм. А може би просто истинско дясно и ляво, което се основава на политики, не на символи.

Не знам дали съзнателно са направили този рискован ход, но ще е добре, ако най-сетне преодолеем културната война между комунисти и антикомунисти, която беляза тези десетилетия. С памет за миналото и уважение към жертвите. Но и поглед към бъдещето, в което мислим да живеем.

Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле

Още по темата: Политолог: Васил Терзиев може катастрофално да изгуби изборите