Народът срещу Короната: Те се сражаваха за ваксината

Слушай сега. Изпървом бях резервист. Изкарал бях вече задължителната казарма и имах резерви към всичко. Добре, ама излезе един ден ген. Мутафчийски по телевизията и като дръпна една реч, всички ни мобилизира. Невиждана заплаха идва, разправя, не ми се мотайте насам-натам, кой стриган, кой – не, прибирайте се в окопите, минете в нелегалност и чакайте знак. Диванна армия му се викаше. В цял свят беше същото. Прибрахме се, запасихме се с хаштагове и тоалетна хартия и започна войната. Не знаеш откъде ще ти дойде врагът. Страшно беше! Денонощно само брифинги и сражения.

Мина се, не мина известно време, повоювахме колкото повоювахме и по едно време взеха вече тук и там да веят знамето на победата. Свърши се вече, викат. Излизайте от землянките. Може да ходите на море даже. Надвихме го врага, показахме му с кого си има работа. Долу короната, смърт на ковида, свобода на народа!

Начертаха се тогава линиите на новия свят, на новия живот. Наричаше се тогава Нова нормалност. Ще се спазват тия и тия мерки, докато не стане ясно ще има ли ново нападение или това беше. И тогава, за съжаление, настъпи разделението, от което и досега си патим.

Едни хора рекоха – няма да допуснем нова такава заплаха за света, нека изкореним из основи тоя вирус. Тези хора бяха най-стриктни и продължаваха да се придържат към военовременните мерки. Ходеха си с униформи – маска, ръкавици и пълен пълнител с дезинфектант на рамо. Войната ги беше променила, посттравматичен стрес се казва, често срещан сред личния състав. Някои пък не вярваха, че боевете са свършили и подобно на ония японски войници през Втората световна война, още се криеха.

Обаче имаше и други, които възроптаха срещу въведеното положение. Докога, викат, ще търпим. А се говореше по онова време, че задължително ще ни ваксинират, който не влезе в това общо стопанство, подлежи на санкции. Имаше бунтове даже; сред селячеството най-вече. И у нас, и по света. Искаха си хората свободата сами да се борят с каквото пожелаят. Ама държавата си е държава и настояваше на своето. Интелигенцията се ослушваше, както обикновено. Чакайте да изчакаме, викаха. На свободните професии най-лошо им се отрази свободата. Те искаха някаква държавна работа да им се даде, за да се усетят освободени. Букинг ли ще е, по бензиностанции ли, но да е по-сигурно.

Навъдиха се и едни анархо-коснпиратори, които не искаха да бъдат приобщавани с 5G и прочее G-точки и в пристъп на голяма нервност отказваха да ги чипират. То и това е пак посттравматичен стрес, ама друг – дето хвърляш пушката и тръгваш да събираш детелини из ничията земя.

Така де, знаеш с чипирането какво стана. Ние мислехме, че ще е по хирургически път, а то как го бяха измислили гадовете. Но нищо де. Ето ни тук, оцеляхме. Държеливо племе сме, да знаеш. Неслучайно сме потомци на първите хомосапиенси в Европа. По-хубави от нашите пещери няма. Ти за всеки случай, моето дете, не се отдалечавай много, че не знаеш какво дебне навън. Сега ще подремна час-два и после пак ще ти разправям за войната. Воювал е дядо ти, воювал е юнашки. И под тая дебела кожа чип няма да влезе! А и с каишката не се свиква толкова трудно, че на нея какво й е?!

Автор: Драго Симеонов, Прас Прес