Всичко и всички са фейк - гòрко оплаква GenZ своето време! Как да не са, като социални (ко)медии ежедневно изтъпанчват на сцена. Ежедневно пред онлайн публика. При това не само GenZ, а все по-често мама, тате, бате, баба, дядо… Световъртеж в техно водовъртеж. Спокойствие? Лично пространство? Скрупули? Ех – отлетяха…! Докато залисан си в играта, роля погуби… същината.
Нещо си отива. Друго късо дава. Човешкото на късо – маската продава! Роден актьор е човек – нали прякор му е homo ludens. Роден актьор за невидим режисьор. Лесно поддава. Играе - не роптае. Влезе ли в роля, понякога трябва да иде на театър, за да се събуди как да излезе. Да иде на театър, за да… избегне психиатър.
Гледам "Тартюф или лицемерът". Лилия Абаджиева поставя бароковата комедия на Жан-Батист Молиер в Малък градски театър "Зад канала". Както се убеждавам малко по-късно, представление талантливо, живо, правдиво. Докато чакам да започне, мислите ми се отнасят към шоуто, което увенча десетилетното наше догонване. Сигурно то създава на GenZ усещане, че всичко живо вече е фалшиво.
Още: Започнаха репетициите на "Свръхпредел" от Били Колинс в Народния театър
Добре де. Дадохме всичко от себе си. Докрай се раздадохме. Каквото поискаха, дадохме, за да ни вземат. Да сме при… цивилизованите. А сега GenZ роптае, че всичко и всички били фейк. Че гледаш го едно, а то друго. И все разпитват за миналото. При нас как било. Понякога помечтават. Идеализират. По техен си начин. Но имахме ли избор, питам се? На фона на трезвия, рационалистичен, материално свръхпотентен, техно свят, към който се бяхме запътили? С мекотата, наивността и състрадателността, които си заминаха с предходното поколение, им приличахме на домашни котенца. А политиците ни – на домашни кученца. Но нали православие почти дванайсет века учи да бъдем именно такива – човеколюбиви, състрадателни, отзивчиви…? Нито опит имахме, нито сила. Като парникови растения, които изведнъж са изнесени да оцеляват навън…
Десетилетия слушахме, че корени пуснала цивилизацията в Европа и в САЩ. Че нас ни подминала. Нищо, че държавата ни по-стара е от всички в Европа и почти пет пъти и половина по-стара от САЩ. Древност и стойност на културно наследство май по-добре да не сравняваме, защото онези, които увещаваха, знаеха защо го правят. Или не знаеха…? Как можеш да знаеш нещо в свят, в който го гледаш едно, а то друго.
В различни векове, от различни господари все слушахме какви сме твари. Че нашето не става, че тяхното е блян. И си намерихме дума, как да успеем – чуждопоклонничество. Поклонихме се и вече сме там. В трезвия, рационалистичен, материално свръхпотентен, техно свят. Така че GenZ да свиква.
Познавайки основната линия на сюжета, още в първите сцени на постановката се загнездва в съзнанието ми въпрос. Дали на някаква угроза, Тартюф е диагноза? Имаме демокрация, припомням си. Нека всеки сам прецени. Междувременно сценичен декор и костюми на Васил Абаджиев са свързали с време, в което Европа счита Франция за свой цивилизационен еталон. Там някъде трябва да са устоите на днешното, подсещам се. От там някъде трябва да е тръгнало онова, от което GenZ пропищя.
Още: Лилия Абаджиева: Взираме се само в лайк машините - а те са машини за ентропия
Като в машина на времето в театралната зала седим между настояще и епохата на Краля Слънце. Две епохи си говорят. А с режисьорска помощ - и разбират. От време на време Абаджиева допълва диалога със съвременна реч. Понякога вмъква и теми от бъдещето, погледнато от времето на Молиер, които същевременно за нас днешните са в миналото. Като тест за вниманието и историческата памет на зрителя. По-важно обаче е, че това смесване на епохи премахва времевата рамка. Сега, казвам си, мисълта може да обгърне епохите ведно. Да огледа цялото.
В режисирано безвремие, над историческа конкретика непрѐходно изплува като каймак. Каймак по рецепта на Абаджиева – гъст, вкусен. Подтиква за размисъл. Случаен недъг от време на френски класицизъм ли е кариеристът Тартюф? Или е структурен, цивилизационен бъг, произлязъл от антропоцентричния възглас на съвременника му Декарт? Декарт не превъзнесе ли човека - и себе си, и нас, и всички други? Не се ли предовери на разума като написа: "cogito ergo sum"? Защото премахва наследени задръжки ли, приелата ни цивилизация хареса "cogito ergo sum" за свое вековно мото? А какво още премахва не разбра ли? Ами ако в задръжките е имало мъдрост отвъд илюзионизма на човешкия разум? Дали си е отишла заедно със задръжките, та сега го гледаш едно, а то друго…?
Разбирате, нали? Все пак с него сме социализирани. "Cogito ergo sum" рационално погледнато - каквито са ни учили да бъдем – не превърна ли без да иска нравственост в резултатност? Не превърна ли "възлюби ближния" в "победи ближния"? Дори победата да е тартюфска. Колкото и тартюфската да е по човешки имагинерна. Случайност ли е тогава Тартюф или правило? Може би онова, което кара GenZ да пита, след като всичко и всички са фейк къде да търси стойност?
На сцената Тартюф се вихри самонадеяно, като да настъпва новото време. В ролята на престорен праведник пъди доброто от лицето на Земята. Привижда ми се стар лозунг от социализма – "Дела, дела и само дела!" А Тартюф като да допълва: "Доброто остави на баба си!" Още по време на френския класицизъм ли Бог обърна на Земята гръб?
Лилия Абаджиева се е заела с текста на Молиер в двойна роля. Тя е едновременно режисьор и хореограф. И в двете успява. В крайна сметка, няма миг от интерпретацията ѝ, който да не поддържа зрителско внимание. Не го могат много режисьори. Увлича зрителския поглед с шуртящо сценично движение. Освен чрез реплики и актьорска игра то се излива в хореографски жестове. Получава се пластичен разказ, който обаче изисква от актьора да играе на предел на физически сили.
От друга страна хореографската образност облекчава разбирането на римувания молиеров диалог, прекрасно преведен от Стоян Бакърджиев. Впечатление прави и друго. Типични за времето ни политкоректни предписания се маркират маргинално. В крайна сметка не за тях плаща публиката… Почти задължителна за сцената в наши дни хомоеротика е загатната "между другото", вместо - както нерядко – натъртена. А дали псувнята като сатиричен, осъвременяващ и побългаряващ стилов елемент е достатъчно да е една вместо чутите три, е въпрос на вкус. Не си струва разгорещени спорове, които чух след края на пиесата.
Абаджиева е формирала за представлението актьорски екип, който с плът и кръв предава режисьорския замисъл. Забележителни са Леонид Йовчев в ролята на Тартюф и Александър Кадиев като Орегон. Като цяло слаба игра няма.
Диагноза ли е в крайна сметка Тартюф, не иска да си тръгне въпросът. Лъжесветец с ледена рационалност. Рационално погледнато, той е успешен… Не по-малко от днешен кариерист, капиталист, политик… С престорен патос стратегически оцелява, че и социално расте. "Cogito ergo sum" е вятър в платната му. Почти успява всичко да заграби на своя благодетел Орегон. Да го докара до просешка тояга. Безмилостно мами и манипулира състоятелния буржоа, на чиято жена и имущество е хвърлил око. Нали важен е резултатът…? А преди това Орегон е спасил Тартюф от… просешка тояга. Приютил го е от улицата. Направил го е член на семейството си. Издържал го е. Гласувал му е доверие.
След пиесата се натъквам на нещо колкото интересно, толкова смущаващо. В главата на приятелка, тя бе породила една друга мисъл, хрумнала за съжаление и на мен. Тартюф бездарникът, който оцелява и израства с едното безскрупулно лицемерие не е ли огледален образ на политик от българския преход? Странно, казвам си. Да ти се доплаче. Двама независими един от друг българи, гледайки постановката, свързват лъжесветеца с едно и също – с български политик в демократично настояще. Ласкае, мами, докато власт му дадем. После краде овластилите го. Всичко живо е фалшиво, чувам да стене GenZ… Новите, шампионите по електорално доверие, дали пък ще изненадат? Дали въпреки тартюфовия бъг ще сбъднат приказка една, за която толкова много дадохме…?
Автор: Иво Алексиев
