България има с какво да се гордее, но много често българите или забравяме, или не знаем за важните събития и личности в нашата история. Като отговорна медия Actualno.com ще запознава и припомня на читателите си не само имената на достойни хора, които са неразривно свързани с България, но и исторически събития, които по някаква причина са забравени, но са повод да бъдат припомняни - "На този ден".
7 февруари 1900 г.: Умира Капитан Петко войвода
Петко войвода е роден на 18 декември, (по нов стил), 6 декември (по стар стил) през 1844 г. в българското село Доганхисар, намиращо се на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. 15-годишният Петко се учи с гръцки букви да чете и пише на български. Отгледан е в семейство с още 8 братя и сестри.
На 6 май 1861 година той става предводител на чета хайдути и излиза с нея в гората, за да търси отмъщение за убийството на брат си Матю и братовчед си Вълчо от турците. Четата успява да ликвидира убийците на Матю и Вълчо и главния виновник за това - бахшибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей. След успешните си битки с потерите през месец август 1861 г., четата придобива легендарна слава.
Прочетете също: 6 февруари в историята: Бургас е освободен от турско робство. Драган Цанков е изпратен на заточение
На 6 януари 1863 година двама от четата са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов и Стоил Атанасов са ранени, след което са пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Войводите организират бягство от затвора, но са заловени и преместени в Кървава кула (днешната Бяла Кула в Солун). След това са прехвърлени в Драма. Хайдутите успяват да се освободят още по пътя като напиват заптиетата. Но скоро след това са пленени при турска засада всички освен Петко войвода.
През 1864 г. новата му чета отново бележи победи. Въпреки превъзходството на османците, Осман паша е бит и опозорен от Петко Войвода. На 30 август и на 28 септември същата година следват поредица от успешни сражения в околностите на Гюмюрджина.
Капитан Петко войвода участва в обединението на Италия и Критското въстание (1866 – 1869). Той напуска Беломорието и пристига в Атина през есента на 1864 година, защото е привлечен на гръцка страна в борбата срещу Османската империя. През 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди. Двамата организират известната „гарибалдийска дружина“, включваща 220 италианци и 67 българи. Тя участва в Критското въстание. На остров Крит на Петко войвода е възложена мисия в района на планината Шилик. Той за пореден път се проявява като храбър ръководител и напълно заслужено си спечелва званието „Капитан“. След края на въстанието той напуска остров Крит. Живее за кратко в Александрия, в Марсилия и в Италия. Установява се за кратко и в Атина, където разпространява идеята за освобождаването на отечеството.
На 12 май 1869 г. от Атина Петко войвода тръгва към българския беломорски бряг. През лятото на същата година четата влиза в сражения с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза. Сраженията отново приключват с успех за храбрата чета на Петко войвода
На 30 юли 1872 г. Петко войвода получава писмо с признание от каймакама на Фере Мустафа Сусам, който го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ от 6000 златни турски лири.
През 1873 г. четата на капитан Петко войвода става въстаническа. Нарича се „Първа българска родопска дружина“.
На 16, 17 и 18 януари 1874 г. в планината Чандърда, Еноско, четата на Капитан Петко само с 15 хайдути отблъсква 120 османци. По-късно се сражава успешно с цял табор войска в Димотишко. След това влиза в сблъсък с башибозуци в Кърджалийско, а на 30 юни - с редовната войска в Гюмюрджинско.
Четата атакува и заради издевателствата на германеца Хумберт върху работниците от Дедеагачката железопътна станция. В резултат на това немецът е глобен с 450 златни лири. Успехът на четата вдига на крака Цариград и 2000 щика войска плюс целия башибозук са изпратени срещу четата. Обявена е награда от 5000 лири за главата на войводата.
Прочетете също: 4 февруари в историята на България: Атентатът срещу Александър Стамболийски
Заради турските зверства след потушаването на Априлското въстание, четата се оттегля и не предприема активни действия, за да не излага на опасност беломорските българи.
Четата се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). За по-малко от половин година по време на войната четниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и излизат като победители от тях.
В края на декември 1877 година четата освобождава Мароня и околностите от турско робство. Българската власт остава и след сключването на Санстефанския договор, но градът - извън границите на България. На 9 март четниците са предадени от гръцкия поп Филип. Те се изтеглят заедно с част от населението от града и продължават да обстрелват турците от планината край града. Османците отстъпват, мислейки, че се сражават с руска войска.
Дружината на Капитан Петко се сражава за освобождаването на Родопите и към нея се присъединява и четата на Крайчо войвода.
До март 1879 г. четата действа в Средните Родопи, а след това се насочва към Хасковско. В началото на юни 1879 г. след 18 години сражения четата е разпусната след стабилизирането на новата власт.
След нейното разпускане по покана на генерал Скобелев Петко войвода му гостува в Русия. Там е представен на император Александър II и получава чин капитан от руската армия, както и Орден за храброст „Георгиевски кръст“. Князът му дарява имение в Киевска губерния, но скоро след това Петко войвода го продава и се връща в България.
През 1880 година той се заселва във Варна. През 1891 г. е наклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът на войводата е прогонен от родината, спестяванията му са иззети - сред тях са и парите от продажбата на имението в Киев. Капитанът е изтезаван в продължение на 50 дни във варненската крепост Ичкале. След това е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов от власт, на 18 май 1894 г. капитан Петко войвода се връща във Варна.
На 7 февруари 1900 година Петко войвода умира от рак на стомаха. Погребан е в тогавашните централни гробища, намиращи се в Морската градина във Варна. Пез 1937 г. тленните му останки са преместени на централните варненски гробища.
Прочетете също: 5 февруари в историята: Русия признава независимостта на България
