Коментар №2 на седмицата: Обидно е Пеевски да има съпредседател

Нямам никаква представа какво става в дълбоката душевност на Делян Пеевски. Но понеже преди 10 и повече години Станишев надникна в нея и обяви на пресконференция, че според него Пеевски е преживял катарзис, значи същата дълбока душевност е, тъй да се каже, публично достъпна и може да се използва за публични цели. От това неотменимо право смятаме да се възползваме ей сега и да обявим на всеослушание следното - обидно е Делян Пеевски да има съпредседател. Скандално направо.

Това "-съ", съгласете се, има влудяващ ефект. Човек трябва съвсем да не държи на егото, уменията и кариерата си, за да носи с гордост подобен етикет. Всеки достоен мъж би се срамувал. Съ-председател: коварната частица преди думичката нескрито обявява, че сам не може да се оправиш с тази работа, че си недостатъчен, незавършен, неспособен да поемаш отговорност и да действаш от собствено име, без да те съпътства друг колега. Въобще, мен ако питате, Пеевски преди си беше много по-добре. Да, беше само депутат в парламента, който никога не идваше на заседанията (единствено ако трябва да спаси правителството от вот на недоверие или пък да го свали, ако ролята е била друга). Но всички знаеха, че не е какъв да е депутат, че позицията е един вид удобно и подходящо прикритие, което да служи за параван на мощната, бая едричка във всеки смисъл на думата властова фигура на нашия човек.

Представете си разочарованието, което Пеевски би трябвало да е изпитал. Първо: да си дадеш сметката, че онези, които управляват, са достатъчно слаби, за да ти позволят да се превърнеш в техен говорител. После - да го направиш. После - не стига, че си говорител, но да се превърнеш и в нещо като опозиция по отношение на премиера, понеже ти се струва, че си на една ротация разстояние от този най-висш пост. Нататък: Даниел Лорер да те похвали в ефир, че си се променил за добро (последното може да е от повечко серотонин, получен от правилните имотни сделки). И дори максимумът критика, която Ицо Хазарта да може да каже по твой адрес да бъде: "Аз не мога да сложа райбер на парламента". При такъв триумф и доминация оставаше само едно: председателското място на ДПС.

И тъкмо тогава, след като е инкасиран успех след успех, Доган, за който бяхме започнали дори да забравяме, да вземе да те стопира и да те остави само на ниво съпредседател. Обидата става още по-тънка, като се замислиш, че другият съ-председател е Джевдет Чакъров. Т.е, дори не става дума за силно респектираща фигура, за еквивалент по талант и пробивна сила; не е, да кажеш, равностойно положение, както са Джон Ленън и Пол Маккартни и да си наясно, че властта е разделена поравно поради безкомпромисни качества. За съжалене, името на съпредседателят измерва и собствената ти стойност, тъй като се предполага, че сте на едно и също ниво. Дотам успя да стигне г-н Пеевски - до нивото на Джевдет Чакъров. Нищо повече.

След краткия преглед на тази бързо избухнала и бързо потушена кариера, може да се върнем към първоначалната си заявка. Тя, да припомня, бе да направим репортаж от дълбоката душевност на човека, който контролира дълбоката държава. И ето, че може да изплуваме от това не много приятно място с едно ясно заключение. То гласи: г-н Пеевски може едно време да е изпитал катарзис. Ако е така, то катарзисът сега сега се ротира с депресията.

Автор: Райко Байчев