Българският политически ад*

От началото на годината ние, българите, живеем в два паралелни, но коренно различни свята – "европейски" и "български". Първият, в който за съжаление ще се подвизаваме само шест месеца, е широкият и модерен свят на дългоочакваното европейско председателство. Без съмнение, в него се живее повече от оптимистично. Европа е почти непрекъснато в България, дори и Ангела Меркел ни посети… А ние, българите, сме непрекъснато в Брюксел, столицата на ЕС. И знамето ни вече се вее в тамошното кметство.

Едва ли някой е забравил станалата толкова прочута "зелена реч" на премиера Борисов на 17 януари в Европейския парламент. Ето един цитат от това слово, провокирано от зелен евродепутат в залата, който му припомни протестите за Пирин, състояли се на 11-и януари в София, в деня на официалното откриване на българското председателство: "Аз също съм зелен човек. Спирал съм инфраструктурни проекти с години, за да може да се излюпят новите щъркели. Карал съм министрите да пренасят лично блатни кокичета, за да не остане нито един стрък смачкан от валяк. Всичките ни европейски инфраструктурни проекти са с тунели за мечки, вълци, костенурки. Трасета сме променяли. Става дума само за един лифт. За нищо друго".

Колкото и да страдат емоционалната Корнелия Нинова и компания, това е положението. Българският премиер говори и ще продължи (поне до края на председателството) да говори по-често пред Европейския парламент и пред други европейски форуми, отколкото пред българското НС. За по-малко от две седмици, той беше не само в Брюксел, а къде ли още не. Посети дори и Княжество Лихтенщайн и то, точно на 25 януари, когато се гласуваше първия вот на недоверие към неговото трето правителство. Беше и в Давос, разбира се. Напълно естествено за него като "ротационен" ръководител на Съвета на ЕС, след като и самият Тръмп беше там… Кога ли друг път ще му се случи да си почесва личното и националното его едва ли не всеки божи ден? А и да брои лифтовете по швейцарските баири, разбира се.

И така стигаме до 1 февруари, когато в Брюксел, в Центъра за изящни изкуства "Бозар", с тържествен концерт бе официално открито българското председателство. На събитието говориха премиерът Бойко Борисов, президентът Румен Радев и министърът на българското председателство Лиляна Павлова. В публикуваните по медиите снимки всичко изглеждаше толкова трогателно и просълзяващо, че аз поне очаквах, че двамата генерали дори ще попеят заедно пред многобройните си гости. 

По време на това поредно свое посещение в Брюксел, министър-председателят участва и в конференция на фондация "Ханс Зайдел" на тема "Нова роля за Балканите: Решения за повече сигурност и по-добро управление на миграцията" и разговаря с председателя на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) Вернер Хойер. От своя страна, президентът Радев беше приет от държавния глава на Белгия, Н.В. крал Филип.

А по същото време, на същия 1 февруари, но в другия "български свят", в София, в Народното събрание, депутатът от БСП Валери Жаблянов, който е и зам.-председател на парламента, се опитваше с крясъци да провали минутата мълчание в почит на жертвите на комунизма.

Но все пак, през целия януари и в столицата на председателството София не беше скучно. Напротив, тук интересните събития бяха понякога дори по няколко на ден. На 25 и 26 януари заседаваше неформалният съвет по правосъдие и вътрешни работи на ЕС, а на 29 януари бе дискутирана реформата на ЕС в областта на защитата на личните данни. На 31 януари и 1 февруари продължихме с конференция "Иновации за конкурентноспособност" и среща на координаторите за Дунавската стратегия.

Може би най-важна за нас бе работната сесия по правосъдиe, която бе посветена на деликатната тема за единна европейска прокуратура. В нея заедно с министрите на правосъдието на страните членки на ЕС, участваше и еврокомисарят на ЕС по въпросите на правосъдието, потребителите и равнопоставеността между половете Вера Йоурова, чешки политик от партията с прекрасното многозначително име "Акция на недоволните граждани".

Сигурно щях да продължа с "възторженото си опиянение" на щастлив и горд европейски пенсионер да цитирам календара на председателството, но изявлението на г-жа Йоурова пред медиите ме върна към реалността. Думите ѝ: "Искаме да видим съдебната система на България по-ефикасна в борбата с корупцията и организираната престъпност. Искаме да видим осезаеми резултати от българските реформи", които чувах за пореден път, ускориха прехода ми към песимистичните картини на другия, "български" свят.

Веднага попаднах в "отровната" атмосфера на истеричните "дискусии", свързани с евентуалната ратификация на т.нар. Истанбулска конвенция. Или по-точно пародии на дискусии, които се разпростряха от 44-то НС чак до "Светия синод". Станахме свидетели на позиции и становища на кого ли не и къде ли не, доминирани от една крайно ниска политическа и гражданска култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост.

Добре все пак, че имаше един светъл и оптимистичен лъч в цялото безумие. И това беше позицията на повече от 100 изявени български учени в подкрепа на тази толкова важна и навременна конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, която страната ни вече е подписала. Достойна позиция на достойни люде, които настояват за нейната ратификация от Народното събрание и то без отлагане. За съжаление, това бе само "капка в морето", пардон, в блатото на публичната ни и медийна среда.

Не по-малко "истерични" бяха и парламентарните дебати около никому ненужния и предварително обречен на провал вот на недоверие към правителството, внесен по темата "корупция" от развихрилите се Корнелия Нинова и компания. Вот, който без никакво съмнение понижи (за кой ли път, за кой ли път) и без това ниския публичен рейтинг на най-важната институция в България.

Всички, които се интересуваме от политика, прекрасно знаем, че в този парламент има твърде много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и дори болшевики. Има защитници на олигархични корпоративно-политически модели и на максимално възможното опекунство на държавата. Има директни носители на контролирания етнически и корпоративен вот. И толкоз.

Всички знаехме предварително едва ли не поименно кой ще се изкаже, какво ще каже и как ще гласува. Това не беше вот на недоверие, а режисиран политически цирк, демонстриращ дълбока управленска недостатъчност и заплатен от всички нас, българските данъкоплатци. От дистанцията на времето, оценявам високо решението на премиера да организира така външнополитическата си програма, че да бъде по това време в Княжество Лихтенщайн.

От подобен цирков характер беше и отчетът на президента Радев за първата година от мандата му. Той като че ли толкова си беше повярвал, че си мислеше, че вече сме "президентска република" и може да "навива бурмите" на Народното събрание и на правителството, както си поиска и когато си поиска. Становищата му, че парламентарната република атрофира, а парламентът се превръща в нотариат, който официализира решенията на правителството, се превърнаха бързо в шлагер на безвремието в българската политика.

А като похлупак на тенджерата с политически недомислици, зам.-председателят на Народното събрание, народният "аптекарски" и "бензинов" бос Веселин Марешки обяви, че ще поиска парламентът и президентството да се разпуснат, защото "там няма реални хора, а високоплатени артисти, на които някой им пише речите. Те ги наизустяват и ги произнасят". О, парламентарни времена, О, президентски нрави…

И така, след като минахме през парламента и президенството, стъпка по стъпка стигнахме до "Дондуков 1", центърът на центровете на българския политически живот, седалището на поредното правителство на о.з. генерал Борисов в "атрофиращата" парламентарна република според президента, о.з. генерал Радев, наблюдаващ и оценяващ дейността на "Дондуков 1" от "Дондуков 2". В държавата на "двамата генерали" всичко е по-сложно. Добре че в ЕС не ги разбират тези работи. Или ако ги разбират, то поне ги премълчават.

Никога не трябва да забравяме, че след 2009 година, през новата политическа ера на Бойко Борисов, на "Дондуков 1" живее вече седмо правителство, три от тях служебни. За огромно съжаление обаче, изразяваните многократно публични намерения на правителствата да проведат очакваните с години радикални реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) се оказаха до голяма степен (поне до сега) нищо повече, освен раздухвани политически пожелания.

Разбира се, коалиционните правителства са не само възможни и желателни, но в много случаи и наложителни, както е и при "Борисов 3". Но те би трябвало да съществуват единствено на базата на допустимия и договорен политически компромис, а не чрез "замазване с баданарката" на основните ценностни различия между коалиционните партньори, както се случва при днешното управленско мнозинство на политическа партия "ГЕРБ" и т.нар. "Обединени патриоти".

Освен закони, правилници и парламентарни процедури, съществуват и политически граници, които не могат да бъдат прекрачвани, ако една партия би желала да запази своята идентичност и поне елементарен ангажимент към своите ценности и избиратели. Но за каква политическа култура можем да говорим днес, когато на незначителни резултати се придава гротескна значимост, а все по-задълбочаващи се недопустими управленски дефицити целенасочено се пренебрегват.

Може би ще прозвучи в стил ала Марешки, но поне според мен, в централния триъгълник на държавната власт – парламент, правителство и президентска институция, се наблюдават къде повече, къде по-малко сериозни симптоми на все по-модерната за българските реалности "политическа височинна болест". Това е комплекс от опасни за обществото прояви на "изкривено" политическо поведение, които се развиват при прекалено бързо, напористо и стремглаво изкачване по административната стълбица на управленските постове. При много от политически недостатъчно аклиматизираните личности настъпва опасно главозамайване, водещо до нереалистични амбиции за решаване на проблеми, за които им липсва съответната политическа култура, психологическа нагласа и най-вече компетентност. Огледайте се и ще ги видите, те са навсякъде около вас – и при управляващи, и при опозиция, и при президента. За съдебната власт и прокуратурата, както и за местната власт, да не говорим.

Очевидно мръсният въздух, който ни тормози непрекъснато, не е само атмосферен, а и политически. Понякога той е още по-задушлив. А за спасяване от него, "зелените карти" за градския транспорт няма да помогнат. Единственият изход са "червените картони". Да се опитаме да им ги покажем най-сетне… Все пак, освен "председателска", 2018 година е и предизборна… Догодина ни очакват европейски и местни избори. А и премиерът Борисов винаги може да ни изненада.

Автор: Аспарух Панов

* Заглавието е на редакцията