Ще се справи ли с корупцията държавата на двамата генерали?

Според законопроекта на ГЕРБ и компания, се предвижда всички действащи антикорупционни звена да бъдат обединени в един нов орган. Неговият председател ще бъде предлаган и избиран от Народното събрание, а той ще назначава заместниците си, които ще бъдат одобрявани от депутатите.

Новият антикорупционен орган ще подлежи на парламентарен контрол, като парламентът ще приема доклад за дейността му. Предвижда се да се приемат и декларации за имуществено състояние, както и сигнали от медии. Разширява се понятието „длъжностно лице“, като се включват и лица от частния сектор и се инкриминира търговията с влияние.

Законопроектът на левицата бе очаквано отхвърлен със 69 гласа „за“, 73 „против“ и 68 „въздържал се“. По принцип той предвижда новото звено за борба с корупцията да бъде извадено от ДАНС, да стане самостоятелна агенция с разследващи функции, а нейният председател да бъде избиран от президента. Очевидно тук е „заровено кучето“.

Неслучайно, на последното заседание на Консултативния съвет се стигна до абсурдна и почти комична ситуация. Предложеният от президента текст, че в един такъв орган трябва да има взаимен баланс между институциите, че и президентът, и парламентът да имат отношение към избирането и назначаването на хората в него, успя да събере само два гласа – на президента и на Корнелия Нинова.

Така или иначе, много вероятно е до края на годината да разполагаме с антикорупционен закон. Но какво от това? До неговото реално прилагане и до така мечтаното „справяне с корупцията“ можем да чакаме и до „Борисов 10“. Дори и законодателството да е на прилично европейско ниво, сам по себе си „текстът на закона“ не може да създаде принципно нова политическа и институционална „антикорупционна“ култура. Нужни са решителни действия на различни нива и то без клиентелистки компромиси и двойни стандарти.

За съжаление, всичко това са намерения, които са все още единствено в областта на политическата фантастика. Нещо повече, с всеки изминат ден нараства напрежението, което е обсебило не само 44-то Народно събрание, правителството и президентската институция, но дори и местната власт, водещите политически партии и гражданското общество. Да не говорим за посредствените спектакли на псевдополитическо дърдорене на „езика на омразата“, разиграващи се на всички политически нива, както и в без това „зловонната“ ни медийна среда.

Въпреки че повече от 10 години сме членове на ЕС и НАТО, отново и отново ставаме свидетели на незачитане на върховенството на закона и разделението на властите, на потъпкване на правилата на институционалната демокрация, на агресивна корупция по различните етажи на властта и държавния апарат, на все по-перфидни политически зависимости в съдебната система и прокуратурата, както и на олигархично-корпоративни политически и медийни модели, както на централно, така и на местно ниво.

Колкото и да съм добронамерен еврооптимист, мръсно сивият политически пейзаж поставя много въпроси около капацитета и политическата воля на парламентарно представените партии и съответните институции за взимане на национално отговорни вътрешнополитически решения в най-деликатните за страната ни проблемни области. Дано да не съм прав в пенсионерските си страхове, но имам горчивото чувство, че ще продължаваме да се въртим около оста на собствената си безпътица.

Разбира се, пародийният провинциален стил на имитация на демокрация, специално по проблемите на борбата с корупцията и независимостта на съдебната система, не е от днес или вчера. Още през 2012 г., при управлението на „Борисов 1“, в рамките на един предварително режисиран спектакъл, властта с невероятно усърдие се опитваше да ни убеди, че при избора на нов главен прокурор е имало състезателност, честна игра, висока мотивировка от страна и на номинираните, и на ВСС и са спазени всички конституционни и европейски изисквания за таен и неманипулиран избор…

А в действителност изборите бяха опорочени още със старта на процедурата. Мнозинството във ВСС първо прекрои правилата за избор според „мярката“ на сочения за фаворит на ГЕРБ председател на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров, след което веднага внесе кандидатурата му за главен прокурор. С една единствена цел, тази кандидатура да бъде гласувана преди тази на другия (почти сигурен) кандидат за поста. Това и се случи на практика.

Но това далеч не бе всичко. 41-то НС бе първият парламент, в който ГЕРБ започна стъпка по стъпка да заменя класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и ценности, а само конюнктурни политически интереси.

На манипулативно насаждани илюзии, наречени „реформаторска политика“ станахме свидетели и при управлението „Борисов 2“, Илюзии, съчетани с неизлечимата ни дълбоко провинциална и затлачена от комунистически рецидиви политическа, институционална и медийна (анти)култура. 

Нима можем да забравим по какъв демонстративен начин Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, известен като „Законът на Кунева“ отпадна още на първо четене и не беше приет от парламента. Очакването с него да се даде знак, че борбата с корупцията ще се води по нов начин и с нов орган, не се сбъдна, поне до сега.

И цялата власт по противодействие на корупцията си остана така, както си беше – концентрирана при главния прокурор. Неслучайно отхвърлянето на изготвения от екипа на Меглена Кунева законопроект предизвика 16 посланици от европейски държави да излязат с общо изявление, в което остро да критикуват действията на парламента.

И така стигнахме до политическия „шедьовър“ на 2015 година – второто четене на конституционните промени за състава на Висшия съдебен съвет (ВСС), проведено предколедно на 9 декември. С демонстративно „Живковистко“ мнозинство от 204 гласа „за“ парламентът бламира напредъка, постигнат при първо четене и одобри „прокурорската поправка“, внесена между първо и второ четене на проекта от АБВ, коалиционен партньор на ГЕРБ за „специални поръчения“.

Изменението промени съотношението между парламентарната и професионалната квота в съдийската и прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС), и то по такъв перверзен начин, че засили политическото влияние на парламента в (уж призваната да е независима) съдийска колегия и целенасочено бетонира влиянието на главния прокурор в прокурорската.

Прокурорската поправка бе прокарана с гласовете на ГЕРБ, ДПС, БСП, АБВ, АТАКА и Патриотичния фронт. Против гласуваха само от Реформаторския блок, а министърът на правосъдието Христо Иванов подаде оставка, след което тези „предатели“ (закономерно) изчезнаха от парламентарния политически пейзаж.

Никога не бях очаквал, че днес, две години по-късно, вече по „времето на двамата генерали“, тези примери ще звучат все така актуално и някак си дори „безнадеждно“. Сякаш в продължение на години най-деликатните проблеми на държавата ни, свързани с борбата с корупцията и с политическата зависимост на съдебната система са били съхранявани в гигантския ни политически фризер, за да бъдат „целенасочено“ извадени и претоплени в навечерието на шестмесечното ни ротационно ни председателство на Съвета на ЕС.

И така стигаме до политическите последици от президентските избори през 2016 г. и последвалите ги през 2017 г. (поредни) предсрочни парламентарни избори. От „историческата“ 2009 г., когато Бойко Борисов за първи път дойде на власт, до днес преживяхме вече десет предизборни кампании. Две за президентски избори (2011 г. и 2016 г.), две за избори за европейски парламент (2009 г. и 2014 г.), две за общински избори (2011 г. и 2015 г.) и цели четири за пословичния български парламент (2009, 2013, 2014 и 2017 г.), три от които предсрочни.

Никога не трябва да забравяме, че след 2009 г. живеем вече при седмо правителство, три от тях служебни. За огромно съжаление обаче, изразяваните многократно публични намерения на правителствата „Борисов“ 1, 2 и 3 (поне в началото на мандата му) да проведат очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) не се оказаха нищо друго, освен един раздухвана политическа мимикрия.

Казвал съм го многократно, но ще го повторя пак. Винаги съм се удивлявал през годините на възторжената лекота, с която Бойко Борисов реди думи след думи, напълно недопустими да бъдат дори помислени, а камо ли изречени публично от един министър-председател на демократична държава и то членка на ЕС. С този „самороден“ талант на премиера се сблъскваме многократно и през първите месеци на управление на „Борисов 3“.

Може би най-фрапиращият пример бе начинът, по който премиерът Борисов стъписа „европейските лидери на утрешния ден“ с поредното си „сензационно“ публично откровение пред конгреса на Европейските студенти демократи (EDS) във Варна. По време на събитието, което се проведе в края на юли 2017 г. за първи път в България и в което участваха членове на 31 младежки партийни организации от ЕНП, сред които и тази на ГЕРБ, избраният наскоро за трети пореден път на премиерския пост Бойко Борисов просто стъписа делегатите, гостите и най-вече представителите на медиите с думите:

„Загубихме президентските избори, защото не искахме да ги спечелим. Много е важно за демокрацията да има ясно разграничение на властите. Когато една партия, колкото и да е добра, и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и местната власт, това не е добре за демокрацията“. 

И какво се получава на практика? Че новоизбраният президент генерал Румен Радев е индиректно назначен от премиера генерал Бойко Борисов. Веднага възниква може би заядливият, но логичен въпрос: „Нима е добре за демокрацията в една парламентарна република, когато и министър-председателят, и президентът са бивши генерали, единият в системата на отбраната, другият в МВР?“ Такъв абсурден политически казус няма в нито една друга европейска държава, а вероятно и в целия цивилизован свят.

Пеевски срещу Пеевски

През тези години съм чул толкова невероятни неща за себе си, че не изключвам вече нищо." (Смее се). Цитатът е от интервю на издателя, ...

Прочети повече

Колкото и да спекулира Борисов с тезата си за „двете първи цигулки, които свирят в една обща тоналност“, с всеки изминат ден става все по-ясно, че „дуетът на двамата генерали“ звучи повече от фалшиво. И ако все пак има някакво съгласие между тях, то е единствено по „вечната“ за България външнополитическа тема „Русия“. По този повод предлагам на вниманието ви един великолепен цитат от статията на Владимир Шопов „Руският консенсус“: 

„България е от малкото страни, в които разговорът за националната сигурност с такава унизителна лекота се превръща в състезание кой, как и колко точно обича Русия. Този поток на емоцията и мисълта на българските политици е достатъчно добре известен, но едва в този Парламент всякаквите отклонения от тази голяма любов загубиха възможността да нарушават почти еротичната страст, с която темата се обсъжда…

…Думичката „НАТО“ се използва почти с извинение, с нежелание, с усет за дистанция, с чувство за предрешен от други избор, който е обаче лишен от дълбочината на емоцията на „руската връзка“. Свидетели сме на развиващ се руски консенсус, чиито разклонения са все по-видими в поведението и реториката на политици и институции, които с различна степен на ентусиазъм участват в него. Въпросът сега е докъде ще стигне той.“

Но когато става дума за най-важните вътрешнополитически решения, от които би трябвало да зависи успехът на борбата с корупцията, тогава сблъсъкът между двамата генерали, който се подклажда ежедневно и от „пурпурната Корнелия“, все повече (ще) се изостря. И тук не става дума само за „мегаломанското“ им его. Проблемите са много по-сложни.

Ключовите въпроси, кой ще управлява новия антикорупционен орган и ще назначава хората в него и какви функции ще има този орган, далеч на са само политически. Те са до голяма степен и юридическо-конституционни, което сериозно затруднява постигането на парламентарно и институционално мнозинство.

Просто е удивително как БСП продължава да настоява за създаването на нов антикорупционен орган, на който се вменяват разследващи функции, при положение че в Българската конституция е записано, че разследващи функции може да има единствено и само прокуратурата. Много интересни разсъждения по тази наистина чувствителна и твърде деликатна тема ще намерите в статията на Иван Бедров: „Защо антикорупционните напъни са напразни“ в „Клуб Z“.

Putiovci niedni

Повече една латинска буква няма да намерите тук. Ако искате латиница, шофирайте по българските шосета, особено там, където има курорти....

Прочети повече

Още по-противоречиви в конституционно отношение са напъните на самия президент да оглавява новия антикорупционен орган и да назначава неговите членове. Ето какво е мнението по темата на известния юрист и политик проф. Александър Джеров, изразено в интервю за „Фактор.бг“: 

„Конституцията е базата на устройството на функциониране на държавата. Тя не може да се променя, а законът на НС е „вторична“ функция. За съжаление, напоследък в България започнахме да си играем с конституцията, което не е редно. Тя трябва да бъде нещо стабилно. Която и да е институция, първо трябва да се научи да чете законите и да знае правата си. В случая с Румен Радев нямаме институционален спор, а непознаване на принципите на законодателството. Не може държавният глава да излезе извън функциите си и да иска да завоюва права над парламента…

…Румен Радев върви срещу конституцията, за което няма право. В два парламента съм бил председател на Законодателната комисия. Винаги съм знаел нещо много важно – конституцията и правните принципи са над мен.“

В подобен, макар и по-дипломатичен дух е и мнението на президента Росен Плевнелиев от интервюто му за „24 часа“:

„…И искрено се надявам да се постигне консенсус, но също така предупреждавам, че исканата от БСП и от президента Радев негова роля в антикорупционното звено и назначаването на хората в него е контрапродуктивно. Държавният глава не е изпълнителна власт. Той не може да бори корупцията. Това е задача на изпълнителната власт, на законодателната власт и на съответните институции.

Държавният глава не управлява държавата, той представлява държавата. Той не може да има изпълнителна роля в този процес. Президентът може да зададе смислен приоритет – така както го е направил с КСНС за борба с корупцията. Това е много добре. Президентът може да търси съгласие, може, разбира се, да работи за това, институциите да реализират този смислен приоритет. И тук според мен лекичко се преиграва с искането да се даде право на Държавния глава да назначава хора в единния орган за борба с корупцията.“

Ракка и Мосул не са краят – ИД си е заплаха

Дълго време светът наричаше сирийския град Ракка "столица на Ислямска държава". Това се промени. След три години под контрол на групиро...

Прочети повече

Без съмнение, слабостите и недостатъците на приетата през 1991 г. от 7-то ВНС конституция, се оказаха един от най-значителните проблеми на българския преход. По-рано или по-късно, тя сигурно ще бъде променена. Но днес (все още) някои от нейните закостенели разпоредби се оказват удобни както за политическите интереси на парламентарните мнозинства, които ни управляват, така и за тези представители на съдебната власт, които се опитват да блокират реформите в сферата на съдебните органи и главната прокуратура.

Може би точно тук е мястото да обърнем по-специално внимание на интервюто на еврокомисаря по правосъдието, потребителите и равнопоставеността между половете Вера Йоурова със заглавие: „Все още няма осезаеми резултати в борбата с корупцията“, направено за „Капитал“ по време на посещението ѝ в София за годишната министерска среща ЕС – Западни Балкани в областта на правосъдието и вътрешните работи.

Вместо авторско заключение, ви предлагам един цитат от тази публикация, който едва ли се нуждае от специален коментар:

„…Съдбата на проточилия се вече десет години мониторинг върху правосъдните системи на България и Румъния все още е неясна. Въпреки предположенията, че тонът на задаващия се в средата на ноември пореден доклад ще бъде по-положителен, така че да започне един плавен процес на отмяна на наблюдението, комисарят по правосъдието, потребителите и равнопоставеността между половете Вера Йоурова дава разнопосочни сигнали…

„…Ние все още не виждаме осезаеми резултати, така че например корумпираните да бъдат изправени пред съда. Също така виждаме проучванията на общественото мнение, които показват как самите хора в България и Румъния искат този натиск за реформи да продължи. Това е разбираемо, тъй като независимата и добре функционираща съдебна система е важна за тях“…“

Автор: Аспарух Панов