Авторът Благойче Атанасоски е популярен политически анализатор в Северна Македония. Това е негова статия за отношенията между България и Македония, написана специално за Actualno.com. Запазваме умишлено някои от езиковите особености на текста.
В събота, на тихия скопски пазар, в квартал Тафталидже, където работя всеки уикенд, замествайки майка си, която държи сергия на пазара от двадесет и пет години, при мен дойдоха едни много скъпи клиенти, възрастни, винаги усмихнати, мили и културни за разговор.
Казах им: познавате ли Сашо Лазаровски, той беше председател на Общинския съвет на Карпош, майка му е българка, родена в София, той ми каза, че познава сина ви кой е, нали е лекар и живее в Плевен?
След като се спогледаха странно и веднага си спомниха кой е Сашо Лазаровски, ми казаха: но Благойче, грешите, той ни е зет, на дъщеря ни мъж, който е в Плевен и е успешен лекар там. Но това няма значение, истината е следната: дъщеря ми и зет ми живеят там от много години, дори внуците ни са родени там.
И веднага започнахме сърдечен разговор, колко от нашите млади хора са емигрирали трайно там, за да учат медицина предимно в съседна България, а след това, след като завършат, да се реализират в живота и професионално в източната ни съседка. Докато им обяснявах, че когато се е случила най-голямата катастрофа в историята на независима Македония, каквато беше ужасната трагедия в Кочани, миналата година, когато пожарът в „дискотеката“ Пулс уби 63 млади хора и рани над двеста, началникът на смяната в онази съдбовна нощ в „Пирогов“ е бил наш македонец, а че главната медицинска сестра, която се е отправила с колоната от български линейки за спешна помощ, също е била млада медицинска сестра, от Кочани, културният господин ми обясни къде, географски, се намира град Плевен. С усмивка отговорих, че няма нужда от това, защото знам всичко за България.
Има ли надежда за нас?
И докато си говорим, колко подредена и чиста ми се е сторила София от последния път, когато бях там, те ми казват, че и Плевен е бил много спретнат град, а накрая им казвам, че от многото български приятели, които имам, те са ми казали, че един от най-красивите български градове е Пловдив и че ако не сме били там - е задължително място за посещение. На това им казвам, че Пловдив се смята за най-стария европейски град, дори по-стар от Атина, на което те изведнъж се изумиха, без да знаят този факт.
За поздрав възрастният господин ми показва снимка на внука си на плажа, някъде по българското Черноморие, където ресторантът, от който са поръчали парче торта за малкото дете, е сложил македонско знаме на тортата. И той ми казва: виж българите, колко топли се оказаха, и си представете... (и вече мога да прочета мислите му какво иска да каже), прекъсвам го и му казвам: представете си нашите хора, от ресторант, примерно в Охрид, да трябва да направят същия жест и да сложат българско знаме на тортата, на някое малко българско дете, дошло като турист с родителите си в македонската туристическа перла. Просто се поглеждаме, усмихваме се, и двамата знаем отговора, без да си казваме нищо, поздравяваме се и си тръгваме. И си задавам въпроса: Господи, къде сгрешихме толкова? Говорим за хора, които произхождат от малкото и туристическо, ултраизвестно с всеобхватния си карнавал, село Вевчани, разположено в най-югозападната част на Македония, и които по никакъв начин не можете да поставите в категорията на така наречените „бугарофили“ или етнически македонски българи, или по-скоро, искам да кажа, хора, които се смятат за чисти македонци.
Какво имам предвид? Съдбата на дъщеря им и зет им, заедно с двамата им внуци (родени в България), създава съвсем различна, нормална, приятна, приятелска картина на източния ни съсед, въпреки десетилетията междудържавна омраза, посята, горе-долу от двете страни на границата, от определени центрове на властта, създаваща безпрецедентна враждебност между двата съседни народа и общества.
Един е пътят на приятелството
Когато в най-напрегнатите и обтегнати отношения в периода след използването на инструмента вето от България върху продължаването на македонската европейска интеграция, музикалното и приятелско сътрудничество между най-известните ни и настоящи рапър музиканти Слаткар(истика) и 2 Bona не беше прекъснато с най-известната българска рапър звезда Криско и те продължиха да си сътрудничат музикално, това ми дава право да вярвам, че подобряването на ужасно лошите и обтегнати отношения между двата народа и общества може да се постигне само чрез съвместна, взаимна комуникация, приятелство в междуличностните отношения.
Защото е невероятно да четеш в социалните мрежи от българи, когато в някой туристически сайт ще рекламират красотите на Македония, Охрид, Скопие и други известни туристически места, да се запитат: безопасно ли е за нас там и няма ли да ни нападнат? Да, с изключение на психопатите (които ги има във всички страни), ви уверявам и гарантирам, че можете да дойдете по всяко време, навсякъде и ще бъдете посрещнати по приличен и цивилизован начин. И това е единственият начин да премахнем бариерите и да поправим пътя за взаимно човешко сътрудничество, оставяйки настрана всички спорове за историята и идентичността, които ни обременяват от осемдесет години и ни карат да се възприемаме като Северна и Южна Корея, вместо като Германия и Австрия. Струва си да се опита.
