Българинът се плаши ужасяващо лесно. И затова мрази

В много отношения българският народ е прекрасен. Има обаче неща, за които сме тотално повредени.

Случаи като този в Елин Пелин, Широка лъка и Розово са доказателство за това.

Българският народ Е народ, който е спасил евреите си, защото не е можел да си представи и да допусне малоумието някой да бъде осъден на смърт, само защото друг е решил, че произходът и религията му са "грешни".

Българският народ никога не е допускал сепаратистки настроения от страна на своите малцинства, защото никога не е подхождал с неразумното и комплексарско чувство за превъзходство, което има правото да репресира и унижава.

Българският народ винаги е успявал да бъде обективен и рационален и да поставя над всички различия простото желание да живеем спокойно, мирно и кротко, защото от това печелят всички.

Българският народ обаче има и друга страна. По-тъмна, по-неуправляема, по-нелогична.

Българинът е крайно травмиран от думата "мюсюлманин". Той се изправя на нокти, когато я чуе, а сърцето му се стяга от едни почти невидими обръчи на ужас, страх, отвращение и непоносимост. И когато чуе думата "мюсюлманин", българинът става ирационален. Престава да слуша гласа на разума, гласа на хуманността, престава да може да бъде обективен.

Ако някой си мисли, че отношението ни към бежанците щеше да е същото, ако те бяха украинци например, дълбоко се заблуждава. Много е важно да си признаем, че в страха ни има дискриминация, защото само така можем да стигнем до корена на проблемите си.

Има обаче и втори елемент от драмата, която преживяваме с бежанците. Това, че са мюсюлмани, е само половината проблем. Другата половина е неприятната истина, че българинът днес се плаши много лесно.

И агресията, и комплексите, и ирационалното поведение "Не ги искаме, щото така" са плод на страх. Българинът е препатил много пред изминалите десетилетия и векове. И тези травми са стопили до минимум куража, смелостта и покоя в сърцето му. Днес е достатъчно да изгледа едни новини, да чуе един политик или да прочете някъде нещо и страхът го завладява. Зад едно мирно сирийско семейство той вижда орди от опасни джихадисти, които искат да го завладеят. Зад двама афганистански сираци той съзира армията бесни мюсюлмани, които ще изнасилват жените, ще убиват мъжете и ще учат децата как да режат глави.

Българинът днес се плаши плашещо лесно. И това важи за всички - млади, стари, мъже, жени, всички. Когато се уплаши, българинът започва да разиграва в главата си едни ужасяващи сценарии, престава да мисли обективно, и решава, че трябва да вземе превантивни мерки.

Затова се събира на площада и започва да крещи, че не иска сирийското семейство, защото след него със сигурност в иначе уредения му във всяко отношение град ще настъпят орди млади мъже екстремисти, чиято единствена цел е да рушат и завземат. Какво точно, не е ясно. Уплашеният българин не си задава въпроса защо 6 месеца тези хора са живеели спокойно в града и точно сега кметът от определена политическа сила запалва фитила на недоволството. Уплашеният българин не допуска след семейството да не дойдат тълпи джихадисти или да вземе мерки, когато за страховете му има някакви основания.

Не, българинът е цар да действа от ирационален страх. Той не прави много други по-полезни неща като например да действа от ирационален гняв, че го крадат, лъжат и мамят, но от страх - винаги.

Всички тези неща могат да бъдат обяснение, но не могат да бъдат опревдание за това, които правим. Защото един ден, след много поколения, ако бъдещите българи са успели да станат по-смели и разумни, ще се срамуват от нас.

Автор: Десислава Любомирова