Лазерът срещу Дания и срамът на България

И тъй като сме далеч от възторга на най-щастливия човек от победата на Англия -  българския коментатор Боби Борисов, който вероятно все още е състояние на трепети от настъпилата еуфория и изглежда готов да бъде обявен за сър от кралицата (време е за друг сър Боби след Боби Чарлтън), се налага да припомним нещо друго: българският мач с Англия. Напомняме: онзи злополучен двубой, в който дъното на футболния ни провал се отвори още веднъж и се пропадна към следващото дъно - на расистките подвиквания. Няма спор: рекорд по глупост и простотия. Но нека напомним и че тогава се изпадна в адско самобичуване. В което нормалната човешка реакция - че, да, има абсолютни идиоти във всички агитки и идиотите са равно разпределени навсякъде - премина в национален траур, в който най-общо се настояваше, че расистка майка България се е изложила пред цивилизована майка Англия и майка му стара как всички сме виновни за това.

Това стана твърде характерно - да го наречем "неспецифизирано и тотално чувство за срам", в което по някакъв начин се налагаше да се убедим, че онова, което е сътворено от шепа идиоти, трябва да бъде носено като кръст от всички неидиоти. Нищо подобно обаче не става в Англия - празненства по победата и "It's coming home". Стърлинг казва за дузпата, че "за мен това е дузпа", сякаш има някаква възможност субективната му преценка да не съвпадне със субективния му интерес. Гарет Саутгейт все още не е казал нищо по отношение на лазера, а коментарът на Борис Джонсън за заслепяването на вратаря е лаконичен: "УЕФА разглежда случая, това е техен въпрос, но не е нещо, което бихме искали да видим". Та така: ако има срам, той е само пред УЕФА. И не е срам, а "случай". 

Затова и използваме случая - да припомним за срама. И да съобразим, че "It's coming home" се съвместява трудно с обстоятелството, че всички пътища водят към Рим.

Автор: Райко Байчев