След поражението си в Първата световна война Османската империя престава да съществува на 1 ноември 1922 г. След шест века на разцвет, простиращ се от Персийския залив до портите на Виена, някогашната велика султанска държава навлиза изтощена в XX век и окончателно се разпада.
Но какво би станало, ако това не се беше случило? На този въпрос търси отговор анализ, публикуван във „Форин полиси“, в превод на БГНЕС.
"Болният човек на Европа"
Още: Международен ден в памет на жертвите на Арменския геноцид
Сривът на Османската империя дълго време се възприема като неизбежен край на „болния човек на Европа“, особено в исторически момент, който разрушава редица империи – от Цин до Хабсбургите. Все по-голям брой исторически изследвания, включително на Доналд Куатърт и Хасан Кайали, обаче оспорват тази предопределеност и твърдят, че разпадът не е бил неизбежен. Според тях, ако имперското ръководство бе останало извън Първата световна война или ако съюзниците му Германия и Австро-Унгария бяха победили, империята е могла да оцелее.
В книгата си „Войната, която създаде Близкия изток“ историкът от университета „Джорджтаун“ Мустафа Аксакал предлага най-силната версия на тази теза. Той твърди, че в навечерието на Голямата война Османската империя не е била обречена държава, а жизнеспособна политическа система, разрушена от катастрофални решения, външни интервенции и натиска на екзистенциален конфликт. По думите му „възможно е съществувал и друг път за империята – такъв, който да съхрани и развие нейната многорелигиозна и многоетническа традиция“.
Как би изглеждала една такава следвоенна Османска държава? Повечето историци се въздържат от чисти спекулации, но техните изследвания все пак дават насоки.
Османската модерност
В десетилетията преди Първата световна война империята експериментира едновременно с либерални реформи и конституционно управление, но и преживява тежки междуобщностни конфликти. Както отбелязва историкът Уссама Макдиси, османската модерност носи в себе си едновременно обещание за многорелигиозно бъдеще и опасност от изключващ национализъм. Тази противоречивост достига своя връх по време на войната, когато депутатът Ахмед Риза се позовава на конституцията, за да протестира срещу геноцида над арменците, без успех.
Още: Какво е била Високата порта в Османската империя?
Въпросът е дали, ако империята не беше въвлечена в световния конфликт и не беше победена, тя би могла да се превърне в плуралистична държава, в която християни, мюсюлмани и евреи, както и турци, кюрди и араби, да съжителстват при равни граждански права в рамките на парламентарна монархия.
Има основания за предпазлив оптимизъм, но към 1914 г. империята вече изглежда по-скоро като потенциално мюсюлманска държава, отколкото като устойчиво многорелигиозно общество. Дори при оцеляване тя вероятно би се развила като доминирано от исляма политическо образувание, в което различните етнически групи получават ограничено признание, но значителна част от християнското население вече е прогонено или унищожено, а ключови територии са под западен контрол.
През XIX век европейските сили, особено Русия, подпомагат отделянето на християнски народи като гърци, сърби и българи от Османската власт. Въпреки това империята демонстрира способност да управлява останалите християнски общности. След кланетата в Дамаск през 1860 г. властите се опитват да накажат виновните, за да предотвратят френска намеса и да успокоят оцелелите.
Още: Данък Джизие – какво е представлявал в Османската империя?
Гражданската идентичност
Събитията от 1908 г., свързани с конституционните реформи, временно засилват идеята за обща гражданска идентичност. Но още през 1909 г. около 30 000 арменци са убити при масови кланета в Адана. Балканските войни от 1912–1913 г. лишават империята от голяма част от европейските ѝ територии и засилват убеждението на управляващите, че християните представляват заплаха.
През 1914 г. под натиск на европейските сили е подписан пакет от реформи за арменците, поставящ част от източните провинции под международен контрол. Това допълнително изостря страховете на османските власти и ускорява политиката на репресии. През 1913 г. е обявен бойкот срещу християнски търговци, а през 1914 г. започват насилствени кампании срещу гърците по Егейското крайбрежие.
Паралелно с това се развива и арабското национално движение, което първоначално търси културно възраждане и по-голяма автономия, а не пълна независимост. Идеята за дуалистична турско-арабска монархия по модела на Австро-Унгария също се обсъжда.
Популярните разкази за Първата световна война често акцентират върху арабското въстание, но исторически изследвания показват, че значителна част от арабския елит остава лоялен към империята почти до края на войната. Много офицери, включително бъдещи лидери като Нури ас-Саид, се присъединяват към бунта едва след попадане в британски плен.
В този контекст възможността за оцеляване на империята не се свежда до съдбата на султана, а до това дали тя би могла да запази териториалната си цялост. Дори при оцеляване обаче е вероятно тя да се сблъска със сходни процеси на разпад и трансформация.
Влизането на Османската империя във войната на страната на Германия е мотивирано от стремежа ѝ да защити суверенитета си. Съюзниците от Антантата обаче отхвърлят възможността за неутралитет срещу гаранции за териториална цялост, което означава, че конфликтът вероятно би настъпил под една или друга форма дори при различен избор.
В един хипотетичен сценарий след революции, въстания и външни интервенции картата на региона би могла да се оформи по различен, но също толкова нестабилен начин, с нови граници, бежански потоци и външни намеси на Великите сили.
Историческите процеси на централизация, езикова политика и административен контрол също биха продължили да пораждат напрежение между центъра и перифериите, особено в арабските провинции.
Дори единствената частично оцеляла мултиетническа империя след Първата световна война – Руската, трансформирана в Съветския съюз – показва, че съчетаването на централизация и автономия води едновременно до интеграция и репресия.
Ислям вместо комунизъм
Възможно е и Османската империя да е следвала подобен модел, но вместо комунизъм като обединяваща идеология да използва исляма като политическа основа.
Дори при такъв сценарий напрежението между различните общности би останало, а въпросът за идентичност, език и власт вероятно би продължил да определя политическото развитие на региона.
Историците са единодушни поне в едно – алтернативната история не предлага идеален изход. Тя по-скоро показва, че всяка възможна траектория би съдържала свои конфликти и ограничения.
В случая с Османската империя най-вероятно фундаменталните проблеми биха се запазили, дори ако конкретните събития бяха протекли по различен начин. Историята не предлага съвършени алтернативи, а само различни варианти на несъвършени реалности.
