Луната може да съдържа много повече вода, отколкото се смяташе досега. Нови изследвания показват, че тя е скрита не само в ледени отлагания близо до полюсите, но и в лунните скали. Изданието Universe Today пише за това.
Къде се крие водата на Луната?
В продължение на десетилетия учените бяха убедени, че естественият спътник на Земята е почти напълно лишен от вода. До това заключение се стигна след анализ на проби, върнати от астронавтите по време на мисиите Аполо.
Съвременните методи на изследване обаче позволиха тези скали да бъдат преразгледани. Оказва се, че водата присъства, но не под формата на лед или течност. Тя е химически свързана с минералите и ефективно е „скрита“ в тяхната кристална структура.
Кой минерал е допринесъл за откритието? Изследователите обърнали специално внимание на минерала апатит. Той е способен да задържа хидроксилни (OH) молекули, което показва наличието на вода.
Според учените това означава, че известно количество вода може да е останало в недрата на Луната от нейното образуване преди около 4,5 милиарда години.
Учените отбелязват, че изучаването на водата ще помогне за по-доброто разбиране на историята на формирането на системата Земя-Луна, както и на процесите на формиране на планетите.
Освен това, тези знания биха могли да бъдат от решаващо значение за бъдещи космически мисии. Ако човечеството се научи да използва месечен запас от вода, това би улеснило създаването на постоянни бази на Луната и бъдещи мисии в дълбокия космос.
За да проучи подробно разпределението на водата, НАСА изстреля орбиталния апарат Lunar Trailblazer. Неговата мисия беше да картографира водата на лунната повърхност.
Мисията обаче не успя да я завърши поради техническа грешка след изстрелването. Учените обаче планират да използват резервния научен инструмент при бъдещи мисии, за да продължат търсенето.
Изследователите вярват, че всяко ново откритие на вода на Луната не само помага за подготовката за бъдещи космически изследвания, но и ни помага да разберем по-добре как Земята и нейният естествен спътник са се образували преди милиарди години.
Припомняме, че според изчисленията на учените, обиколката по екватора на Луната (10 920 км) в съвременни скафандри би отнела приблизително 91 дни непрекъснато ходене със скорост от 5 км/ч. Поради ограниченията за движение (4-5 часа на ден), необходмостта от почивка, презареждане с провизии и опасния терен обаче, цялата експедиция би продължила приблизително 547 дни (година и половина).
Как гравитацията влияе на скоростта на ходене по повърхността на Луната? Един ключов фактор е слабата гравитация на Луната, която е само около една шеста от тази на Земята. По време на историческите мисии „Аполо“ астронавтите са могли да се движат по повърхността със скорост от приблизително 2,2 км/ч.
Причината бяха тежките, твърди скафандри, които едва позволяваха сгъване на коленете. Поради това астронавтите се движеха със странно подскачащо движение, а не с нормална походка.
Съвременните изследвания обаче показват, че бъдещите скорости на пътуване биха могли да бъдат значително по-високи. Експерименти на НАСА по време на параболични полети, които симулират условия на ниска гравитация, са показали различен резултат.
В новите гъвкави космически костюми човек може да се движи със скорост до 5 км в час – почти същата, както при нормална разходка по Земята.
Прочетете също: Изгубена извънземна цивилизация: Следи от извънземни технологии са скрити на Луната?
