Имаме уговорка да се срещнем на служебния вход на Младежкия театър, преди репетицията му за нов спектакъл, на който е режисьор. Подранява с десетина минути. Аз обаче вече съм там, което му прави добро впечатление и широко се засмива. Още преди да ме забележи, видях че идваше във вече отлично настроение. Това е добре за мен, добре е за интервюто, добре е и за вас. Носи си кафе, чуди се дали да седнем навън, но само за секунда – предлага ми да влезем в залата за репетицията. Там му помагам да подреди няколко маси, докато започваме аудио записа. Една от масите трябва да лежи настрани. Отбелязвам си наум да разбера защо по време на спектакъла, когато започнат да го играят наесен. Пиесата е „Необвързани“, а авторът е Давид Фоенкинос. „Една комедия за двама“, както ми я представя Николай Урумов. С участието на Асен Блатечки и Мариана Миланова. След малко Блатечки пристига за репетицията и Урумов го посреща с „Ооо, и ти подрани!“. Актьорът от „Необвързани“ сяда кротко на една от масите с текста и зачита. А интервюто продължава нататък:
Този път, в „Необвързани“, сте само режисьор, не играете.
Аз не играя този път. Както и друг път – да речем, в моите спектакли в Сатиричния театър –„Провинциални анекдоти“, „Криворазбраната цивилизация“, „Милионерът“ и „Когато розите танцуват“ – аз не играя. Там съм само режисьор.
От разговора за интервюто
Фото: Милен Антиохов
В „Само не това име“ (може да се гледа на 18 юли, на Sofia Summer Fest) обаче имате и главна роля, а сте и режисьор. Кое е сложното в такава ситуация, като нямаш погледа отстрани?
Сложното е да си режисьор в тази ситуация. Ти си отговорен за цялостния спектакъл, за цялостната му визия. Ти трябва да имаш концепцията за това представление. Всички актьори и цялото действие е подчинено на тази концепция, на това послание, което ти си извел от този текст. И именно заради това, че аз съм и режисьор, аз много малко се занимавам със себе си в постановката, повече се занимавам с моите колеги. И, естествено, разчитам понякога и на техните очи. Неведнъж се е случвало, когато са ме канили в театър като режисьор, да ми поставят и условие мениджърите, директорите – „Но много държим и да играеш“, оценявайки актьорските ми качества от една страна и знаейки, от друга страна, че може би, като участвам и като актьор, ще се привлече повече публика. Аз никога не бих се захванал с нещо, което не е като за мен. Защото би било нелепо. Ако аз не се усетя в този образ, в тази задача – аз няма да се захвана. Много е лесно, защото съм режисьор и веднага мога да преценя. Но има нещо друго, което е много важно в подобни случаи – просто режисьорът всяка вечер е на спектакъла. В другите случаи режисьорът се свършва работата и си отива – актьорите могат да правят, каквото си искат, могат и да провалят един спектакъл. Могат да флиртуват, могат да си режат от текстовете, могат да се лигавят. Могат да правят всичко. Но когато режисьорът всяка вечер е на спектакъла и играе, както в случая, се държи едно ниво. И всичко онова, което е било като задачи, като послание, като мизансцени, като текст – няма как да бъде разбито и разрушено, защото има един коректив, който през цялото време стои там. И аз това съм го казвал на колеги, които реагират с, да речем, „Ей, голяма радост“, когато някъде и поставям, и играя. Викам – абе радост, ама вие сега нали разбирате какво направихте, вие си вкарахте таралеж в гащите, защото режисьорът всяка вечер ще бъде на спектакъла!
Какъв зрител сте Вие самият в театъра? Успявате ли да „изключите“ професионалното и да се насладите като публика?
В повечето случаи гледам като деформиран от професията зрител – защото аз започвам да „чета“ режисьорските ходове или актьорските, а не да потъна едно към едно в сюжета. И общо взето гледам аналитично – аха, той прави сега тук това, аха, той иска да ми каже сега еди-какво-си. Просто съм такъв, един аналитичен.
Актьорите не гледате в публиката по време на представление, това е ясно. Но когато излезете за аплодисменти, сигурно е любопитно да се огледате за познати лица сред зрителите, за изражението на непознатите, за въздействието? Какво Ви прави тогава впечатление?
Докато все още не е светнал салонът, докато е тъмен, ти не можеш да ги видиш. Дори и на поклона. Вече когато светне салонът, тогава можеш да видиш някой приятел, който ти маха, някоя сърдита баба, примерно, която не е очаквала това, което е видяла. И усмихнатите лица в повечето случаи.
А кога последно сам се изненадахте, че се притеснявате от публиката?
А, притеснението е винаги. Винаги в първите пет минути го имаш това притеснение, докато усетиш зрителя, докато влезеш в една и съща честота с публиката в залата, за да можете да проведете един и същ диалог, един и същи разговор - ти от сцената с този, който е в салона. Така че, докато се налучкате, докато го нацелиш, притеснението е в теб. Тогава вече, след петата минута, започва вече една лекота и водиш този диалог много готино, защото вече имаш долу зрител, отворен към това. Имало е случаи, когато зрителят стои малко по-индиферентно в началото и ти не можеш да разбереш какво се случва. Но пък това невинаги е лошо, защото подсказва, че зрителят слуша и внимава, че иска да намери честотата, че той търси. И в един момент, пета, десета, петнадесета минута, все някак си идва онзи момент и се влиза в тона. Така че по принцип аз не харесам спектакли, които от самото начало имат нагласата какво да очаква публиката. Понякога може да я изненадаш, може да направиш нещо друго, може да искаш да кажеш нещо по-различно. И трябва да чуе, да усети завръзката, за какво става дума, да види изходната позиция. Много пъти се случва аз да играя драматична роля, а тя (б.а. – публиката) очаква от мен смешното, и още като се появя, тя започва да се смее. И трябва да минат онези пет минути, в които тя да разбере, че всъщност днес няма да е комедия.
Ако актрисите обичайно получават от публиката цветя, какво най-често получават мъжете актьори от зрителите в салона?
Ами, напоследък с Асен Блатечки играем заедно в много спектакли – в момента в пет различни заглавия. Отделно имаме още, в които той ме е режисирал и пък аз съм го режисирал. В последно време ни подаряват кошници, пълни с алкохол и мезета. И е много приятно, между другото (б.а. – смеят се заедно с Блатечки).
Играли сте в над 20 държави. Успява ли някъде да Ви изненада публиката?
Хм, бих казал, може би в над 80 държави съм играл. Общо взето публиката е еднаква – дали е тук, дали е някъде зад граница. С изключение, когато си на фестивал – там публиката е по-различна. Тя е по-скоро местната публика, а не нашата диаспора. И тогава вече пък критерият е друг, има жури, има комисия. Понякога играеш със субтитри, понякога играеш със симултантен превод, понякога играеш абсолютно без превод, само с анонс в началото, защото такива са условията. Но българската публика в чужбина, определено, тя жадува тези срещи, тя очаква тези срещи и общо взето контактът ни не свършва с края на спектакъла. Много често те знаят къде ще вечеряме след това. И да не кажа голяма дума, но половината салон обикновено после е в заведението и разговорът продължава. На мен ми харесва този разговор, този контакт, тази обратна връзка. В края на краищата, те очакват това от месеци, да се срещнат с теб. Само на едно място, на фестивал, в Каунас, Литва, пък след края на представлението публиката остава, има около 10-15 минути пауза, да пият вода, да ходят до тоалетна и се връщат обратно в салона и започват дискусия с актьора, задават своите въпроси. Веднага имаш обратна връзка.
Имате над 300 роли, ако не се лъжа. Как не Ви се пръска главата, как не откачате от толкова думи, образи, превъплъщения, не става ли един вид шизофренично?
Да ти кажа, при мен става малко шизофренично. Аз помня едни текстовете, дето не съм ги играл от 20 години и те ми стоят в главата. И аз не мога ги изчистя, бутонът delete е счупен. Разбираш ли, просто си седят. Това е някаква деформация. Не знам... Но за едно нещо имам отговор. През 92-ра година снимахме филма „Граница“. По същото време играех главна роля в пиесата „Училище за шутове“ на Мишел дьо Гелдерод, постановка на Елена Цикова. Аз по цяла нощ снимах филма и сутрин отивах на репетиции неподготвен. Имах много големи, три-четири страници, монолози, после малко диалог, пак по толкова. И понеже аз съм си виновен за това, че не съм имал време вечерта да уча текст, тя обикновено правеше следното: даваше на останалия екип три цигари време. А от казармата знаем, че една цигара се пуши за 7 минути, което означава, че тя ми даваше срок за 21 минути аз да кажа наизуст от горе до долу страница формат А4 монолог. И тогава – от зор, нали, защото си виновен – тогава съм си измервал, че една страница формат А4 след 21 минути вече е тук (б.а. – посочва главата си). Сега не знам. Сега не знам, но тогава беше така.
Като отец Яков във филма “Не затваряй очи”
Фото: личен архив
Споделяли сте, че като зодия Близнаци често се съмнявате, преди да действате в работата си и много пъти това колебание Ви е помагало за добрия краен резултат. Какво обаче Ви коства съмняването извън работата?
В професията помага, защото ти винаги по някакъв начин подлагаш на съмнение всичко, опитваш второ, трето, четвърто, пето, пробваш много неща и тогава има по-голям шанс да намериш вярното. Докато в живота това колебание въобще не помага, защото много често трябва да бъдеш решителен. Това мое колебание е, ако щеш, и от азиатската ми зодия – страхлива – заек. И винаги имам нужда някой да ми удари един шут в задника за начална скорост.
Коя е ролята във филм или сериал, която Ви е донесла най-голямо удоволствие при работата по нея?
Това усещане не ти се създава от ролята. Това усещане ти създава екипът, с който работиш. Ролята е, естествено, приятна, ти си са съгласил, ти си я заобичал. Плюс това по някакъв начин си заживял с нея. Тя е станала част от тебе. Но приятното усещане общо взето е от екипа, с който работиш. Това приятно усещане по някакъв начин се отразява после и в образа, в ролята, която правиш. Защото ако отвънка ти е тягосно и по някакъв начин нещо ти е тъпо, криво, то се отразява. И това се вижда от зрителите. Затова аз съм казвал, че компромисно не бива да се участва по принцип, нито в театър, нито в кино. Ако нещо не ти е отвътре ей така запалено!... Слава богу, вече живеем в други времена, макар че при щатните актьори все още го има това, ти да бъдеш разпределен при конкретен режисьор, в конкретна роля, в конкретна пиеса. И някой го виждаш как там се мъчи, се тормози. По-добре иди и кажи – абе брат, това нещо не ме провокира. А не да участваш компромисно – това също се вижда от зрителя. Аз съм напускал щатния състав на Народния театър „Иван Вазов“, където съм имал безсрочен договор. И в продължение на три години съм бил само в киното. Бях на свободна практика и от есента на 2003-а до есента на 2006-а само снимах. Давам един пример – снимаме „Патриархат“ с Дочо Боджаков, снимаме в ловешките села, базирани сме в Лесидрен. И аз не се прибирах вкъщи. Примерно 3-4 дни нямам снимки. Аз обаче оставах там. Обличах моя костюм сутринта, отивах в къщата, която е къщата на моя герой и цял ден си чопля нещо, стоя си в тази къща. Другото, което е много важно – да имаш доверие в режисьора. Много е важно. И да му се оставиш, да нямаш съпротива. Той ще те поведе, накъдето трябва. По-скоро, ако имаш някакво съмнение, да го споделиш, но да нямаш съпротива. Да вървиш в посоката. Защото в края на краищата, ние, актьорите, сме точно това – проводници на всяка една режисьорска концепция. И можем само да бъдем полезни на режисьора, но и той да бъде полезен на нас, когато вървим в една посока. Когато гледаме в една посока. Аз имам много интересна колекция от цяла поредица снимки с кинорежисьори, с които съм работил. Случайно или не, ние гледаме в една посока. Някой ни е щракнал и гледаме в една посока – буквално!
Значи не сте режисьор, който би се подразнил, че актьорите са обаждат и Ви дават свои идеи и мнения?
Не, разбира се. Много често актьорът е съмишленик. Но той трябва да бъде запознат от теб с посоката, в която се движите. Защото има и такива режисьори, които самите те не знаят посоката. И затова не я знае и актьорът. Тогава е много кофти. Тогава какво да правиш? Сам ли да се спасиш? Но може да стане тотална еклектика, ако всеки тръгне сам да се спасява.
И какво да прави актьор в такава ситуация?
Нашият професор (б.а. – Николай Люцканов), във ВИТИЗ, като учихме, веднъж надникнал в „Сълза и смях“, докато вървяла някаква репетиция. И долу седял режисьорът, на сцената имало известни, именити актьори. Режисьорът крещял отдолу: „Не е това! Не е това!“. И един от актьорите попитал: „Добре, кое е?“. И режисьорът викнал: „Не знам! Но не е това!“. И професорът ни каза: „Много често ще попаднете на такива режисьори, които няма да знаят какво, но ще ви кажат, че не е това. Затова трябва по някакъв начин да се спасявате“.
В спектакъла "Лалугер", Брюксел, 2012 г.
Фото: Bulgarian Culture in Brussels
Има ли тема, която Ви вълнува като режисьор, но още не си обхванал с филм, постановка?
По принцип мен ме вълнува българската драматургия. Смея да кажа, че познавам много добре българина – повече, отколкото да речем, американеца. Проблемите на българина, характерът му. Трябва да бъдем честни. И затова аз усещам сигурност, когато попадна на българска драматургия. Другата драматургия, при която аз също се чувствам много добре, това е руската драматургия. Защото съм откърмен с руският театър, руската литература, руското кино, руското изобразително изкуство. Чувствам се силен там по някакъв начин, мога да споделя нещо. Другата, която е логично да познавам – е европейската литература. Американската също я познавам по някакъв начин – през големите Фокнър, Тенеси Уилямс, през Стайнбек. Ние четяхме много тогава, на младини. Като хващахме някакъв автор, ние му изчитахме всичко. Няма нещо, което Стайнбек да е написал, да е преведено и да е стигнало дотук и аз да не съм го прочел! Но, ето, африканската литература и драматургия, южноамериканската, азиатската драматургия... Какво знам за азиатското? Единствено – на Куросава филмите, това е което знам и всичко останало за мен е „Кунг-фу панда“.
В „Кунг-фу панда“ сте гласът на барса Тай Лунг. И изобщо имате много сериозни герои от семейство котки, които сте озвучавали: Скар от „Цар Лъв“, Диего от „Ледена епоха“. Кой анимационен герой Ви е било най-“сладко“ да озвучавате?
Трябва да кажа три, поне три. На първо място слагам Диего от „Ледена епоха“. След това слагам Скар. След това слагам Гърмящия Джак от „Ранго“. След това слагам, да речем, Могъщия орел от Angry Birds... Утре съм пак на озвучаване, за един нов анимационен филм. Но приключих друг, който се казва Big Pig в оригинал. Тук мисля, че наесен, като тръгне по екраните, ще бъде преведен като „Голям Прас“. В него озвучавам едно прасе детектив – много е смешен, много е готин, малко в стила на Марлоу на Реймънд Чандлър.
А това, което ще озвучавате утре, може ли вече да кажете какво е?
Не мога да кажа още.
С Адриана Димова в "Мнимият болен"
Фото: Драматичен театър "Р. Стоянов", Габрово
В коя какичка от екрана бяхте влюбени като момче?
Естествено – Клаудия Кардинале и София Лорен.
С какво ядене и пиене Ви е черпил някой, който е искал да Ви се хареса?
О, това беше една водка. Една водка във вагон-ресторанта във влака София-Бургас. Рано сутринта – 7 часа, пътувам самичък, ще слизам в Карлово, взел съм си един вестник и си поръчах едно кафе. Идва сервитьорката и ми носи една водка и аз викам – не съм я поръчвал. И тя казва – ами, господинът ей там Ви я праща. В 7 сутринта! Аз поглеждам към въпросния господин и той ми вдига чаша за наздраве. И идва този човек при мене, тупа ме по рамото и казва: „Много хубаво играхте във филма „La Donna e Mobile””. Ама аз не съм играл в този филм! При което той – Аами, не сте играли! Човекът ме обърка с някой, или просто обърка филма, не знам.
А изпихте ли водката?
Е, как ще пия в 7 сутринта водка, глупости!
Какво щяхте да правите сега, ако не ни давахте това интервю?
Щях да репетирам с Асен (б.а. - Блатечки) и Мариана (б.а. - Миланова).
