Пламен Манасиев: Щастлив съм, че имам много роли, които са толкова различни от мен

Една от темите в представлението „Невинно малко убийство“ (най-скоро – на 30 март) е нараненото мъжко его. Има ли шанс нараненото мъжко его да доведе до нещо добро: до амбициране за напредък, за промяна в положителна посока?

Когато става дума за наранено его, то едва ли може да доведе до нещо кой знае колко положително, тъй като е форма на болезненост и в повечето случаи води до засилването на някакви комплекси. Разбира се, има го и опита за доказване на обратната страна – че другият не е прав. Егото само по себе си не е проблем, но нараненото его води до последствия. Както става и в спектакъла – води до доста неразбории, но в крайна сметка и до някакво сближаване на позициите. Въпросът според мен опира до характера на самия човек – как той възприема дадената ситуация. Сигурен съм, че има и вариант от всяка ситуация да се извлече и нещо добро, положително – дори амбициране, за да превъзмогнеш: свой недостатък, ако го осъзнаваш; или нещо, което е довело до нарушаване на взаимоотношенията.

Фотокредит: Антон Григоров

„Всичко в постановката започва с една невинна шега“ се посочва за постановката. Правил ли си шегичка в личния живот, която после се е обърнала срещу теб?

Шегичката в представлението никак не е невинна. Още от самото начало моят герой поставя партньорката си в една доста крайна ситуация, в която е трудно да се взимат бързи и обмислени решения. Иначе – разбира се! На всеки се е случвало да се пошегува нелепо или да си мисли, че това е някаква страхотна шега и в крайна сметка да се окаже, че попада в ситуация, в която след това едва ли не трябва да се извинява, че е сбъркал в преценката си. Човек не може да предвиди всичко.

Играеш и в „Покана за вечеря“ – една от датите е 31 март. Ти си и българският глас на Джейми Оливър, но си казвал, че с кулинарията си скаран. Добре – ако поканиш на вечеря гости и трябва ти да сготвиш – поне яйца на очи? Или не е чак толкова зле положението?

Не е, имам някакви дребни неща, които се опитвам да готвя и по някакъв начин да помагам в домакинството с кулинарията. Например една стара рецепта – запомнил съм я още от времето на моята баба – пилешки бутчета с бира и с картофено пюре. Елементарни неща.

И на това му казваш „скаран с кулинарията“?

Изобщо не е толкова сложно. Това са много лесни неща, наистина. Аз обичам понякога да експериментирам. Като сложа да се пекат котлети, обичам да изпробвам различни съставки, да видя кое най-добре се връзва с тях. Но иначе – наистина съм много скаран.

Звучи като скромност. В тази връзка – посочвал си себе си като „със сигурност не от най-лесните характери“! А си се описвал и като търпелив  и съобразителен, склонен към идеализъм, мразещ лъжата – та това е описание на хубав и добър човек; как така тогава не си от най-лесните характери?

Не помня къде съм споменавал, че съм търпелив. Да, търпя, наистина мога да преброя до хиляда, но след това нещата се усложняват. Търпението може би не е най-характерната ми черта. Да – идеализъм, честност – на тях държа изключително много и винаги съм залагал на това. Но като всеки човек – като се съберат хората и заживеят заедно, излизат неща и си даваш сметка, че камъните трябва да се позагладят. Всеки си има своите чепатости, своите неравности.

В какво се изразяват твоите неравности?

Не знам дали „благодарение“ на професията, но – говорили сме си го със съпругата ми – навън с приятели винаги е забавно, а след това, като се прибера вкъщи, сякаш имам нужда да си почина от това да бъда по някакъв начин занимателния човек и може би съм доста скучен понякога. Друг път съм прекалено, прекалееено внимателен, което също вероятно изнервя доста. Така че сигурно имам доста неща, които не са най-добрите качества.

За кой свой колега би казал, че е мек характер, душица?

Аз съм в прекрасни отношения с колегите си в театъра, с които работя вече толкова много години. Душица никой от нас не е. Всеки си има собствения характер и това е най-хубавото, защото дава една по-богата палитра. Всеки си минава през различни моменти – и трудни, и приятни – и реагира спонтанно на тези неща. Така че чак душичка не мога да кажа, но аз се разбирам с колегите си! И съм щастлив, че работя вече 33 сезона и повече в театъра (б.а. през цялото посочено време – на щат в Театър София). Ние сме една добра трупа и отбор, в който всички гледаме в една посока – това мисля, че е видимо за публиката.

В постановката "Невинно малко убийство"

Присъствал си на последния рожден ден на Георги Парцалев. Как изкарахте?

Ако има душичка, за която бих могъл да говоря – в моето съзнание ще остане този човек. Защото той беше един наистина изключителен човек, изключително толерантен, мек като душевност, талантлив! Човек, който може и да те разсмее и да те разплаче. Наистина е един от най-най-най-големите ни! И съм щастлив, че ми се даде тази възможност в живота да се срещна с него. Ние бяхме студенти, общо взето ходихме на пръсти в Сатирата. Но самото негово отношение към нас беше нещо неповторимо. Той не делеше колегите си на студенти, на талантливи, некадърни – за него нямаше такива понятия, той беше наистина голяма душа! Рожденият ден беше във фоайето на Сатирата. Парцалев даже не остана до края на самия празник, защото вече не беше и съвсем добре със здравето. Но всички демонстрираха любовта си към този човек. Аз никога няма да забравя този момент, в който след представлението тръгнахме да си ходим, да се изнижем незабелязано, за да ги оставим да си празнуват колегите, най-най-най-големите тогава: Стоянка Мутафова, Калоянчев, Кольо Анастасов, светла им памет. В момента, в който Парцалев ни видя, че излизаме, каза „Ама вие къде отивате?“ и ние: „Тръгваме си, нали имате празник.“. Той каза – „Я се връщайте веднага!“, приобщи ни. Разбира се и другите колеги от по-старата генерация, „лъвовете“ – които до този момент бяхме гледали само по телевизията и в театъра – те също много добре се отнасяха с нас. Мисля, че научихме доста неща от тях.

Кое за теб е по-страшно „актьорско“ проклятие: „Един и същ типаж само да играеш!“ или „С един и същ режисьор само да работиш!“?

Може би първото на мен ми звучи по-страшно. Защото аз винаги много съм се пазил от това да те вкарат в някакво аплоа и да работиш само в една посока. Това много ограничава актьора – като че ли крилете се свиват и няма накъде да летиш. Иначе – хубаво е да се работи с много различни режисьори. Но пък има – и в киното, и в театъра – режисьори, които попадайки на актьорски състав, който харесват, предпочитат да повтарят по някакъв начин екипа и в следващи постановки. Но първото определено ми звучи по-страшно – да играеш само едно и също цял живот, просто това не си го представям.

Коя е ролята ти, която е най-далеч от теб като характер?

Ох, ами те вече станаха доста. Дори и един Клод Фроло в „Парижката Света Богородица“ – той е като че ли на другия полюс. Но пък работата върху този образ ми беше много интересна – с режисьора Лилия Абаджиева. Изобщо цялата постановка беше изключително интересно, красиво направена. И въпреки че това беше най-големият злодей, на мен ми беше най-интересната роля в спектакъла. Защото всички знаем Квазимодо, Есмералда, там е по-ясно, по- еднопосочно – разбира се, има развитие, но не е такова грандиозно. Докато при Клод Фроло е една цяла спирала, която се върти непрекъснато и влизат нови и нови неща. Та, чисто като характер той е може би един от образите, които са били най-далеч от мен. Но съм имал щастието да имам много, много такива роли, които са много различни от мен. Включително и в последните филми и сериали. Това много ми харесва, защото това е предизвикателство, това е най-хубавото нещо, което може да си пожелае един актьор.

А имаш ли свой герой, заради когото си си казвал „Няма да е зле и аз да поживея като него, поне за малко“?

Не съм изиграл чак толкова щастливи хора. Сещам се един спектакъл, който преди двайсет и няколко години направихме – „Развратникът“ на Ерик-Еманюел Шмит, който всъщност разказва живота на Дидро буквално в рамките на няколко дни. И как жените около него го променят, ако щете – променят и философията му и му въздействат. Той е заобграден от жени, заобграден от внимание. Човек с много интересен живот. Може би това би било интересно, но не е задължително – и там имаше моментите на конфуз, на неудобства, едва ли има перфектен живот. Това би било интересно, но за определено време, не за цял живот.

Има ли роля във филм, все едно българска или холивудска продукция, която би искал ти да си изиграл?

Не, честно казано, аз не съм от този тип хора. Да, би ми било интересно да пробвам, но аз много ценя труда на колегите си. В крайна сметка, има роли, които – да, може да изглеждат „вкусни“ – но това е един много дълъг процес, тежка работа, и след като този човек е избран и си е свършил работата... Не е необходимо даже да е холивудска продукция. Аз имах такъв случай с „Маргарит и Маргарита“ – ходих на кастингите, до последно. Бяхме останали с Христо (Шопов) двамата на финала и режисьорът предпочете Христо. И това беше наистина правилният избор. След това с огромно удоволствие гледах филма и си казах – да, аз може би пък нямаше да го направя така. Така че в това отношение не мисля, че има нещо. Да, гледам с удоволствие, когато имам възможност, но без „Ох, аз как щях да го направя, как щях изиграя!“.

С кой млад актьор би ти било интересно да си партнирате?

Наскоро имах удоволствието за първи път да се срещна с Влади Зомбори на снимачната площадка. Правихме репетиции за филма „Игра на доверие“, а и се събирахме, обсъждахме, още преди да започнем да снимаме. Той ми е много интересен, много любопитен. Много талантлив, работлив, умен, интелигентен актьор – качества, които много ми харесват. Аз безкрайно много ценя младите си колеги, защото виждам, че – които наистина са решили да се се занимават сериозно с професията и това да бъде техният живот – наистина полагат сериозни усилия. Влади е просто един от примерите. Весела Бабинова, неговата съпруга също – изключителна млада актриса! С любопитство и с удоволствие гледам на това.

Генерално – има ли актьор, който може да бъде добър във филм или сериал, независимо от режисьора? И независимо от сценария?

В повечето случаи всичко е много свързано – няма как да се отделят нещата. Общо взето, това си е една машина, която работи по определени правила, няма как да избягаш. Говорили сме си и с колеги – много е трудно да бъдеш много добър в нещо лошо. Както е много трудно и да изглеждаш нелепо в много добър филм, с добър режисьор и сценарий – то те води, помага ти. Нещата са много навързани. Сценарият, каста, режисьорът, операторът – всичките тези хора са изключително важни за създаването на продукта и, ако някоя от брънките липсва, веднага си личи. Примерно подборът на актьорите за ролите е изключително важно нещо. Когато ти направиш добър кастинг и всеки си е на мястото, тогава шансовете цялото да се получи е много по-голям! Иначе дори да има една сгрешена роля – тя започва да издиша и вероятно това не е проблем на самия актьор в случая, по-скоро – на подбора. Ако не си го тествал преди това, да провериш дали може да мине през всичкото това нещо, да го проведе, значи просто е сбъркано разпределението. Когато сценарият предвижда роля, която е много близка до теб – като че ли за теб е писана – тогава има случаи да те поканят директно, вместо да се минава през каста. Например в „Под прикритие“ не съм минавал през кастинг. Тъкмо щяха да започват снимките на сериала, когато ми се обадиха и ми казаха за тази роля – като тя в началото се предвиждаше да е съвсем кратка, 3-4 епизода, но впоследствие нещата се развиха.

Много от добрите актьори сякаш имат отличителни фамилии (без да са псевдоними) – съответно са и много по-запомнящи се имена. Твоята също определено е такава! Тази тема – за по-различните и редки фамилии – присъства ли под някаква форма сред актьорите – като шеги, гордост, коментари?

Не, не бих казал, че по някакъв начин това се използва. В моя род никога не е имало актьори, аз съм буквално първият. Всички други са били със съвсем различни професии, няма нищо свързано с театър, кино. Да, наистина, особено докато бях малък фамилията ми изглеждаше изключително рядка. Сега, като че ли по-често я срещам самата фамилия. В крайна сметка, ти заставаш с името си зад нещо, което си свършил. Не мисля, че е някаква особена тема това.

При комплименти за гласа ти обичайно отговаряш, че нямаш заслуги за него, а ти само го поддържаш. Горе-долу е ясно как с е поддържа глас – пазене от напитки, настинки, напрягане. Но има ли нещо, което гласът на Пламен Манасиев не обича, за разлика от повечето гласове?

Не, нищо специално, напротив. Аз съм се шегувал и друг път – общо взето го моделирам с цигари. Не съм бил никога изключително стриктен в това отношение. Да, има моменти, в които гласъте преуморен и трябва да се внимава, да се пази малко повече. Но професията ни е такава, че не пита – когато трябва да изиграеш представление и гласът не е добре, примерно след заболяване, така или иначе трябва да играеш. Гледам да внимавам да не го пренапъвам, да не го изморявам прекалено.

Фотокредит: Малин Кръстев

В медиите най-честите определения за гласа ти са: „златен“, „кадифен“ и „меден“? Кое от трите е най-точно?

А сега де... По-скоро за гласа ми е по-характерен по-кадифеният тон май, така си мисля. Меденият глас някак по друг начин звучи. А златен – не.

Озвучавал си доста от най-харесваните – и като мъже – актьори: Хю Грант (поне 8 филма), Брус Уилис, Джеф Голдблум, Клайв Оуен, Матю Макконъхи, Ръсел Кроу, Чарли Шийн. Има ли някой, който ти липсва в списъка?

О, не, в никакъв случай. Имам една любопитна история по време на снимки за една френска продукция. Запознах се с един колега, французин, който играеше една от главните роли във филма тогава и се заприказвахме. Оказа се, че той също се занимава с озвучаване, с дублаж. Тогава разбрах, че примерно Робърт де Ниро в цяла Франция само двама човека могат да го озвучават. Но там системата е различна – те си имат банка с гласове. Ето – за Хю Грант – при мен тръгна от един филм, втори, трети... И след това, като вкарването в аплоа малко, щом е Хю Грант – значи трябва аз да го озвуча. Но се е случвало да озвуча много, много, много различни актьори – и като величина, и като националност. Аз съм от 92-а година в дублажа, не мисля, че през всичките тези години нещо ми е липсвало.

Признаваш, че си емоционален в живота. Последно на кой филм плака?

Аа, не мога да се сетя в момента. Но един от любимите ми филми е „Наистина любов“. Това е учебник как се прави нещо, което може и да те разсмее, и да те разплаче – има от всичко.

Кое човешко изобретение би премахнал?

Без съмнение – бомбите. Не съм вярвал, че ще станем свидетели сега точно на такова нещо – виждаме близо до нас какво се случва...

В какво животно би искал да се преродиш? Казвал си птица – но ако не може, кой е следващият ти избор?

Риба. Може би защото съм си бургазлия и е свързано с морето.

В постановката "Невинно малко убийство"

Кога последно се пече на бургаския плаж?

Може би преди година и половина. Аз не обичам да седя много на плажа. Може би съм си взел морето и слънцето още в детските години, защото тогава с месеци седяхме на плажа. Но пък обичам да го гледам всеки път, като се прибера в Бургас, обичам да съм край него. Чак да се пека на плажа – не ми е от топ нещата.

Обичаш да ходиш за риба, когато остава време. Коя е най-голямата ти риба? И коя – най-голямата ти рибарска лъжа?

Не мога да се сетя дали зарган не беше най-голямата риба. Имаше и една таранка, която съм хващал, която не беше малка, но по-скоро със заргана имаше успешни неща. Не съм го теглил, но беше добър екземпляр. За лъжа – може да съм преувеличил с количество, което сме хванали някой път. Аз обикновено не ходя сам, а с приятели. Ако съм казал примерно „почти пълна кофа“, тя е била една трета, нещо такова.

Наближава рожденият ти ден! Той ще е последният, преди да сложиш на годините си 6-ица отпред. Планираш ли голям купон по този повод?

По-скоро в семеен кръг ще бъде. 50-ата ми годишнина беше единственият случай, в който някак си го отпразнувах. Имахме представление, играхме „Парижката Света Богородица“ точно на 12 април и просто след спектакъла – с колегите, приятели дойдоха и останахме в театъра. Иначе обикновено в семеен кръг празнуваме и този път може би няма да бъде различно.

Явно често ви се случва на актьорите да играете представление на рожден си ден. За Парцалев стана дума. И на Лилия Маравиля, с която наскоро правих интервю, също – последно тази година, на 39-ия ѝ рожден ден.

Да, много често се случва. При мен беше почти традиция, дълги години наред. Може би от няколко години леко ми се разминава.

Нещо, което да споделиш за финал?

Пожелавам на всички – и на себе си, и на всички около мен, и на хората, които ще прочетат интервюто – на първо място, да бъдат здрави. И да гледат български театър, българско кино – това е важно, имаме нужда от него.

Интервю на Милен Антиохов